Глен Купър
Дупка в тъканта (26)

26.

В покрайнините на Париж приближаващата италианска колона бе посрещната от делегация благородници, представляващи крал Максимилиан. Когато на хоризонта се появи пушекът от комините на града, Джон отстъпи волана на Саймън, а самият той се скри в покритата каруца, в която се возеше и монахът Адолф. Предвид неотдавнашното му измъкване от лапите на Максимилиан бе абсолютно задължително да остане скрит от французите.

Автомобилите спряха на няколко стъпки един от друг, бълвайки пара в свежия утринен въздух.

Френската делегация се водеше от херцога на Орлеан и от Ги Форно. Форно едва успя да скрие задоволството си, когато видя Гарибалди. При единствената им среща преди няколко години в Милано Форно, отчаян от безкрайните безсмислени войни и жестокост, погълна посланието на Гарибалди за надежда като лекарство за измъчената си душа. Неуверен в актьорските си качества, той остави на херцога да попита дали крал Чезаре е с тях.

— Трябва да ви съобщя — каза Гарибалди, изпънат като истински военен, — че Борджия вече не е крал на Италия.

Орлеанският херцог го изгледа над очилата си.

— В такъв случай кой е кралят ви?

— В момента е пред вас, добри ми човече. Аз съм Джузепе Гарибалди.

Херцогът и останалите от делегацията се поклониха.

— Простете, Ваше величество, не знаехме новината. Причината заболяване ли беше?

— Само ако смятате загубата на глава от бомба за заболяване.

Неколцина от френска страна се засмяха разбиращо, след което Форно излезе напред.

— Поздравявам Ваше величество за възкачването на трона. Нашият крал ви очаква в двореца си за военен съвет.

— Има ли някаква следа от Хенри? — попита Гарибалди.

— Знаем, че е дебаркирал на френска земя и настъпва към Париж — каза Форно. — Утре ще доближи достатъчно, за да нанесе удар. Пристигате точно навреме.

Гарибалди бързо обсъди логистиката и намери съдействие за разполагането на колоната си североизточно от Париж на позиция, от която да пресекат напредването на британците. Разположението на френската армия, която беше в готовност, бе доста гъвкаво и щеше да зависи от решенията на съвета.

Преди да влязат в големия укрепен град, Гарибалди отиде при закритата каруца и пъхна глава през платнището. Джон седеше на пейката до Адолф.

— Влизам в Париж — каза той.

— Пазете си гърба — предупреди го Джон.

— Антонио и Саймън ще се погрижат за безопасността ми, но засега съм спокоен. Максимилиан се нуждае прекалено много от Италия, за да опита покушение срещу мен.

— Форно сред посрещаните ли беше?

— Да.

— Той е добър човек. Ако успеете да останете насаме, благодарете му, че ми е помогнал.

— Ще го направя. — След дълга пауза Гарибалди каза: — Бих искал да направите нещо за мен.

— Всичко.

— Армията ми ще заеме позиции на североизток. Както и подозирах, французите искат да ни използват като предна линия срещу Хенри.

— Пушечно месо.

— Точно така, но трябва да сведем загубите до минимум. Когато довечера вляза в лагера, ще питам командирите за тактическия им план, но най-вече искам да чуя вашето мнение.

Джон стисна ръката му, като внимаваше да не причини болка на чувствителните му стави.

— Ще огледам терена и ще ви дам най-добрите си препоръки, Джузепе. Можете да разчитате на мен.

Гарибалди сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожете толкова. Вашата Емили е може би по-близо, отколкото всеки друг път от пристигането ви.

Джон извади многозначително джобния си часовник.

— Остава ми само една седмица. Сериозно се тревожа дали ще се върнем навреме в Англия.

— В такъв случай ще трябва да постигнем бърза победа на бойното поле — каза Гарибалди. — Да включим и Адолф в начинанието. Да видим дали молитвите действат в Ада. Ще се молиш ли за нас, монахо? — попита той.

Адолф кимна енергично.

— Ще започна още сега и няма да престана да се моля, докато и двамата ми нови приятели не получат благословията Божия.

 

 

Максимилиан прие Гарибалди с подозрителност и високомерие, които накараха Форно да се намръщи. Неведнъж му се наложи да напомня на краля си, че независимо дали му харесва или не, този човек е новият крал на Италия и командир на армията, която ще им помогне срещу непосредствените им врагове.

Следвайки препоръките на Макиавели, Гарибалди изтърпя оскърбленията на френския крал без да трепне. Засега се нуждаеше от него, а ако всичко минеше добре, в един момент щеше да предаде кучия син на собствената му гилотина.

— Не бива да забравяме нито за миг, че ще трябва да се бием на два фронта — изтъкна той. — Хенри ще приближава от брега, а Барбароса — от запад. Несъмнено правилният подход е моята армия да поеме англичаните, а вашата да се справи с германците.

— Невъзможно! Така Париж ще остане незащитен — сопна се Максимилиан. Беше чувал този аргумент и преди от Форно, но не беше убеден в правотата му.

— Директната отбрана на Париж е неразумна — каза Гарибалди и се наведе напред в стола си, за да наблегне на думите си. — Първо, ако Париж бъде обсаден, Хенри и Фридрих заедно или поотделно ще го бомбардират, докато не го превърнат в развалини, после ще ви уморят с глад, докато не се предадете. Битката трябва да бъде пренесена при тях, на открито поле. Единственият начин да се спаси Париж е да смажем нашествениците, преди те да навредят на града ви.

Неколцина от френските генерали, стоящи зад Максимилиан, закимаха в знак на съгласие, но не отвориха уста, за да не си навлекат гнева на своя монарх.

— Вие сте крал от по-малко от седмица — вирна нос Максимилиан. — А аз съм на трона от повече от двеста години. И въпреки това се наслаждавате на собственото си мнение, сякаш е най-изтънчено вино.

— Вярно е, че съм отскоро на трона, но докато вие сте били изтъкнат политически философ, на когото се възхищавах, аз бях войник, при това адски добър. И както аз благоразумно бих приел политическите ви тактики, вие би трябвало да проявите същото благоразумие и да приемете моите военни стратегии.

Робеспиер скочи и лицето му се изкриви от острата болка в крака.

— Как смеете? — извика той. — Водил съм безброй войни и съм защитавал безброй пъти кралството си. Знам как да спася Париж.

— В такъв случай едва ли имате нужда от армията ми — отвърна студено Гарибалди. — С радост ще потеглим обратно за Италия още довечера.

Форно прошепна на краля, че може би е по-добре да се посъветват насаме, и когато Максимилиан се съгласи, той обяви кратка почивка и французите излязоха.

Антонио отвори уста да излее яда си, но Гарибалди вдигна пръст пред устните си в напомняне, че по тези места стените си имат уши.

Когато французите се върнаха, беше ясно, че военните на Робеспиер са го убедили да отстъпи.

— Добре — нацупено рече Максимилиан. — Ние ще посрещнем германците, а вие англичаните. Само че ще оставя подсилен отряд от кралската гвардия в града за защита на двореца от евентуални ариергардни действия на англичани или германци.

— Много разумно решение — с победоносна усмивка одобри Гарибалди.

— Довечера ще вечеряте с мен — заяви Максимилиан.

Гарибалди стана, стоически криейки собствените си болежки.

— Моите уважения, но ще вечерям с войниците си, за да повдигна духа им, както съм правил винаги в навечерието на битка. Това е стар обичай. Да разчупим хляба заедно, след като победим неприятелите си.

 

 

Когато Гарибалди пристигна в италианския лагер край градчето Аржантьой, вече се беше стъмнило. Джон седеше в осветената от свещи палатка и пийваше пиво, докато генералите на Гарибалди представяха бойния си план и макар че Антонио и Саймън предложиха да превеждат, той махна с ръка. Вече бе чул становищата на генералите и не бе останал впечатлен. Те предлагаха конвенционалните клещи — да прилъжат Хенри да атакува по-слабия им център и после да го ударят по фланговете с резервите си.

Гарибалди слушаше и поглаждаше замислено брадичка. Когато генералите приключиха, той поиска мнението на Джон, което бе надлежно преведено за онези, които не владееха английски.

— Е, аз виждам нещата различно — поде той. — Първо, разположени сме непосредствено на север от Сена и по принцип никак не ми харесва да имаме вода зад гърба си, но това не е основният проблем.

— А какъв е той? — попита Гарибалди.

— Знам на какво са способни оръдията на Хенри и е вероятно той да е произвел още от тях в Швеция. Може да си остане на разстояние и да ви засипе със снаряди, без да му се налага да влиза в клещите ви. Види ли, че заплашвате фланговете, ще е достатъчно просто да премести оръдията си.

— Тогава ти как би провел сражението?

— Предлагам да го ударим по начин, който се обзалагам, че не е виждал досега.

— Ела — подкани Гарибалди. — Покажи ни на картата.

Мъжете се скупчиха около масата и се заслушаха в идеите на Джон. Когато той свърши и отговори на всички въпроси, Гарибалди тупна картата с длан.

— Да! Точно това трябва да направим.

 

 

Крал Хенри пристигна в Ермон заедно с изгрева. Ермон се намираше на пет мили от италианците при Аржантьой, макар че англичаните щяха да научат това след няколко часа, когато един от разузнавателните отряди щеше да съобщи за позициите им. Хенри се спеши и огледа равнината — огромна ливада, чиито високи треви се полюшваха на вятъра.

— Къде е реката? — попита той Кромуел.

— Точно на юг, Ваше величество. На не повече от един час път.

— И си сигурен, че има мост?

— Така ми беше съобщено.

— Робеспиер или ще го защитава яростно, или ще го разруши.

— Ако реши да го защитава, ще го смажем. Ако разруши моста, ще построим нов за седмица или по-малко. Ще наредя дърводелците да започнат да секат дървета от гората, от която излязохме неотдавна.

— Оптимизмът ти ме окуражава. Надявам се да не грешиш — каза Хенри. — Защо шатрата ми още не е готова? Искам да си почина и да се нахраня.

— Веднага ще се погрижа.

— Те ли ще дойдат при мен, или аз трябва да отида при тях? Това е въпросът, който се върти в главата ми.

— Ще разберем скоро, сир. Смятам, че няма особено значение, тъй като могъщите ви пеещи оръдия и храброто ви сърце ще донесат победа за Британия.

— Благодаря, Кромуел — насмешливо рече Хенри. — Винаги мога да разчитам, че ще ми кажеш точно онова, което искам да чуя.

 

 

Германците пристигнаха при Севран, североизточно от Париж, късно сутринта. От огньовете на френските сили, разположени недалеч при Дранси, се вдигаше толкова много пушек, че Химлер, който оглеждаше равнината с далекогледа си, се досети, че там е лагерът им. Той нареди на малък конен отряд да разузнае и когато се върнаха час по-късно, съгледвачите съобщиха за масивна концентрация на френски войници. Химлер веднага отиде при краля да го запознае с обстановката.

— Явно са знаели, че идваме — посочи той. — Иначе нямаше да пратят армията си на изток.

— Добре — кимна Фридрих. — Това ме радва. Значи западният им фланг е по-слабо защитен. Англичаните ще го прегазят и след като победим Максимилиан, с помощта на руснаците ще насочим вниманието си към Хенри. В края на кампанията Германия ще контролира по-голямата част от Европа.

— Това беше целта ми приживе — отсечено рече Химлер. — Трябва обаче да си отваряме очите на четири за така наречения ни съюзник. Сталин също има планове за завоюване.

— Къде е армията му?

— Надявам се да пристигне до довечера, но информацията ми не е сигурна. Когато руснаците се появят, ще ги пратя да заобиколят армията на Хенри и да го изненадат в гръб.

— Сталин лично ли ще води силите си?

— Така разбирам.

— Ще се срещна с него без теб, защото знам, че двамата си имате зъб.

— И то отровен — изсумтя Химлер, който още кипеше от яд заради триумфа на Сталин над нацистите.

Вездесъщите компаньони на Фридрих поднесоха на краля сладкиши и той изискано си взе един.

— Ето какво ще предложа на Сталин, за да го убедя да напусне Франкия и да се върне в Русия след победата — ще пратим армия на изток да му помогне срещу китайците. Мисля, че ще намери предложението за привлекателно.

— А ако откаже?

— Ако откаже и поиска да разделим Франкия и Британия, ще се съюзя с китайците и ще го унищожа.

Той си взе още един сладкиш, после още един и не след дълго подносът остана празен. Химлер облиза устни, сякаш не би отказал и той, но си задържа езика зад зъбите.

— Къде е жената? — попита Фридрих.

— Добре охранявана в един фургон до моя.

— Не допускай да ни избяга. Тя е по-ценна и от цяла стая, пълна с изумруди и диаманти.

— Уверявам ви, че я пазят най-добрите ми хора — каза Химлер. — Гарантирам, че ще бъде убедена да ни помогне да създадем най-мощните оръжия в целия Ад.

 

 

Джон искаше да тръгне сам, но Антонио, Саймън и Караваджо настояха да го съпровождат в мисията. Малко преди здрачаване четиримата се промъкнаха до немския лагер, като внимаваха да избягват части от френската армия, събрала се в Дранси. Над позицията на германците имаше залесен хълм, който се оказа добро място за наблюдение. Всички имаха далекогледи и ги насочиха към огромния лагер.

— Все едно търсим игла в купа сено — каза Джон след няколко минути. Долу имаше стотици коли и каруци и хиляди войници, които сновяха между тях.

— Няма да има много жени, което е добре — посочи Саймън.

— Мисля, че ако успеем да открием фургона на краля, тя също ще е някъде наоколо — обади се Антонио. — А той със сигурност ще е някъде в центъра, за да му се осигури най-голяма защита при евентуално нападение.

— Как изглежда кралският фургон? — попита Джон.

— Голям — отвърна Антонио. — И много хубав.

Джон се разсмя.

— Благодаря за описанието. Имам предвид, има ли знамена и гербове?

— Малко вероятно — отбеляза Саймън. — Няма смисъл да се правиш лесна мишена.

Караваджо наблюдаваше съсредоточено и мълчаливо.

— Онзи там може да е на Барбароса — каза най-сетне той. — Непрекъснато влизат и излизат мъже с натруфени униформи.

Показа им накъде да насочат далекогледите си и Антонио и Саймън се съгласиха, че може и да е прав.

— Добро око — похвали го Джон.

— Това ми е работата, да виждам разни неща — отвърна художникът.

В сгъстяващия се здрач те продължаваха да се взират през далекогледите си в околните коли, но така и не забелязаха нищо обещаващо. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се различи нещо повече от сенки и лагерни огньове.

Внезапно Караваджо прошепна:

— Ето там! — Беше видял как едра фигура извежда друга фигура в дълга рокля от един фургон до кралския и я съпровожда до малка палатка. Фургонът беше заобиколен от въоръжени мъже.

Джон трескаво насочи далекогледа към посоченото от Караваджо място и с мъка овладя треперещите си ръце.

— Може би палатката е нужник специално за нея — предположи Антонио.

Сърцето на Джон задумка в гърдите му. Докато гледаше през окуляра, изведнъж си спомни как бе прекарал цял ден, взирайки се през оптичния мерник в Ирак, но този път целта му не беше враг. А жената, която обичаше.

Платнището на входа се вдигна и жената излезе от палатката. Едрият мъж моментално я сграбчи за китката. Джон проследи всяка нейна стъпка. Беше с наметало с качулка и не можеше да различи лицето й, но докато изкачваше стъпалата на фургона, качулката падна назад.

Видя косата й на светлината на една факла.

Руса коса.

И за съвсем кратък миг — профил.

Емили.

— Тя е — каза той по-скоро на себе си, отколкото на другарите си.

— Сигурен ли си? — попита Саймън.

— Да, тя е.

— И аз съм сигурен — заяви Караваджо, докато свиваше далекогледа си.

— Защо? — учуди се Джон.

— Защото е точно такава, каквато я описа. Прекрасна.

 

 

След връщането си в италианския лагер Джон спешно потърси Адолф. Старият монах се молеше коленичил в тъмното.

— Молих се за теб — каза с усмивка той.

— Мисля, че се получи. Тя беше там.

— Радвам се.

Джон клекна, за да погледне коленичилия монах в очите.

— Ще те помоля да направиш нещо за мен. Ако не можеш, просто ми го кажи.

— Какво искаш от мен?

— Говориш немски. Монах си. Няма да те приемат като заплаха. Моля те да предадеш съобщение на Емили в немския лагер.

— Разбира се, синко. С радост ще го направя.

— Може да е опасно.

— Не се боя. Дори тук имам чувството, че съм в Божиите ръце. Какво е съобщението?

— Кажи й, че Джон Кемп е дошъл да я спаси. Кажи й, че ще дойде скоро за нея.

— Тя как ще разбере, че това не е някакъв номер?

— По името ми.

— Може да е споменала името ти на някого, който сега е решил да го използва, за да я заблуди.

— Имаш много коварно мислене, Адолф.

— Умение за оцеляване. Кажи ми нещо, което само ти би могъл да знаеш.

Джон се замисли за момент.

— Добре, кажи й трийсет TeV.

— Трийсет Т-Е-В. Правилно ли го казах?

— Съвсем правилно.

— Какво означава?

— Трудно е да се обясни. Ако си готов, ще те придружим през по-голямата част от пътя.

 

 

Адолф влезе в немския лагер пеша, сякаш беше невидим, като през цялото време повтаряше шепнешком съобщението.

— Джон Кемп е тук. Трийсет Т-Е-В. Джон Кемп е дошъл да те спаси. Трийсет Т-Е-В.

Почти никой не обърна внимание на крехкия старец в монашеско расо и когато един войник най-сетне вдигна очи от просената си каша, Адолф го благослови на немски и го попита къде може да намери дамата със златната коса.

Войникът явно знаеше много добре за какво говори старецът, защото слухът за жива жена със златна коса се бе разпространил в лагера с бързината на горски пожар.

— Тя е жива, нали знаеш — подхвърли войникът.

— Чух такова нещо.

— Затова ли искаш да я видиш?

— Да. Искам да чуя дали нашият Господ Исус Христос все още е почитан на Земята, както по моето време.

— Христос вече не е мой господ — озъби се войникът. — Но можеш да я намериш в хубавия фургон до кралския в центъра на лагера.

Адолф скоро намери фургона, тъй като бе украсен, а до него имаше бяла палатка, както му бяха описали. Наоколо пазеха високи мускулести стражи с мускети.

Спряха го, когато приближи.

— Живата жена вътре ли е? — попита той. — Аз съм беден стар монах, който иска да поговори с нея.

Капитанът на стражата поиска да разбере кой е и как се е озовал в лагера и Адолф отговори, че чул слух и като верен поданик на крал Фридрих се моли да му бъде позволено да размени няколко думи с нея и да я пита за християнството на Земята.

Когато му заповядаха да се маха, той направи всичко по силите си да умилостиви коравия войник. Не постигна успех и когато друг войник го сграбчи за расото да го разкара, Адолф завика на английски:

— Емили! Емили! Може ли две думи?

Вратата на фургона се отвори и Андреас излезе навън. Завесата на един от прозорците се дръпна и Адолф видя жена да надзърта през него. Чул суматохата, Химлер излезе от друг фургон недалеч и тръгна към тях.

— Кой си ти? — обърна се Андреас към монаха.

— Имам съобщение за Емили — прошепна Адолф.

Химлер вече крещеше и капитанът на стражата веднага реагира на заповедта и застана зад монаха.

Адолф понечи да каже нещо, но рязко пое дъх, когато видя острието да излиза от корема му. Капитанът извади сабята си толкова бързо, колкото я беше забил в тялото и монахът рухна на една страна и задиша отчаяно.

Андреас коленичи и приближи ухо до мърдащите му устни. Мислите на Адолф се оплетоха и той не успя да каже пълно изречение. В мига преди загубата на кръв да го лиши завинаги от реч, единственото, което си спомни да прошепне, бе „трийсет Т-Е-В“.

— Какво каза той? — остро попита Химлер.

Андреас се изправи и сви рамене.

— Каза число.

— Какво число?

— Трийсет.

— Трийсет? Това ли е всичко?

— Мисля, че да. После нещо неразбираемо и млъкна.

— Някой познава ли този човек? — обърна се Химлер към войниците.

Всички отрекоха.

— Добре, сигурно е просто някакъв побъркан старец, последвал ни от Германия. Хвърлете го в огъня и да вървим да спим.

Емили беше гледала от прозореца и когато Андреас влезе, тя настоя да й каже какво е искал старецът.

— Каза, че искал да говори с теб?

— Откъде знаеше името ми?

— Не знам.

— Какво друго каза?

— Че имал съобщение за теб.

— Какво съобщение?

— Каза „трийсет“.

— Какво означава това?

— Не знам.

— И само това? Нищо друго?

Евнухът издаде напред брадичка, се докато напрягаше да си спомни последните брътвежи на стареца. После лицето му грейна.

— Спомних си. Т-Е-В. Точно така, Т-Е-В.

Емили се разтрепери.

— Абсолютно ли си сигурен? Казал е „трийсет TeV“?

Андреас кимна енергично.

Емили рухна на леглото си, обляна в сълзи. Една-единствена мисъл се въртеше отново и отново в главата й.

„Спасена съм. Боже мой, спасена съм.“