Глен Купър
Дупка в тъканта (20)

20.

Парният автомобил пухтеше по крайбрежния път и Джон и другарите му навлязоха в Италия без повече неприятности. Всички, които срещаха по последната отсечка, бягаха уплашено от необичайния вид и звуците на мощната машина. В покрайнините на Генуа Лука предложи да продължат към малко селце, в което живеели поддръжници на господаря им. Там беззъб старец отвори портата на една плевня и им даде знак да вкарат колата вътре. Конете в яслите опънаха ремъците си, но се успокоиха, когато Саймън изпусна котела.

Лука се здрависа със стареца и помоли на италиански за малко храна и напитки.

— Ще изминем останалия път с коне — каза той на Джон. — Ако влезем в Милано с автомобил, бързо ще загазим.

Дадоха им наметала с качулки и Джон отново беше подложен на неприятната предпазна мярка с мазането с лайна, за да прикрие миризмата си. След като се нахраниха, четиримата продължиха на север и привечер се озоваха в покрайнините на града.

Джон надничаше изпод качулката си към града. Улиците на Милано бяха тесни, постройките — ниски и прости. Много приличаше на другите градове, които бе виждал — едноцветен, утилитарен, без никаква висока архитектура. Нямаше кули, които да извисят душата, нямаше сгради с по-висше предназначение от това да служат за просто обитаване. Навън имаше малко хора, които се спотайваха в сенките като гризачи. Във въздуха се вдигаше пушек от хиляди огнища. В отслабващата светлина Джон видя, че улицата завършва с открит площад с масивна постройка замък. Беше нисък и се бе разпрострял зад висока стена с бойници.

— Там ли отиваме? — попита той.

Антонио яздеше най-близо до него.

— Не. Това е дворецът, в който няма да влезем, освен ако не си търсим белята. Влезеш ли вътре, няма излизане. Там живее крал Борджия.

Придържаха се към по-малките улици, като заобиколиха отдалеч двореца. Минаха покрай хан със затворени капаци на прозорците, но Джон надуши миризмата на ейл и чу приглушените гласове отвътре. Помисли си, че една-две бири няма да му се отразят зле, но продължиха нататък. Лука спря при някаква почерняла, съсипана от пожар съборетина и заръча на останалите да го чакат. Двайсет минути по-късно се върна и им каза, че е чисто.

Къщата, при която пристигнаха, беше втората по големина, която бе видял Джон. Стоеше отделно от другите постройки на площада и се издигаше на четири етажа. Имаше пропорциите на куб и бе измазана с гипс в кремав цвят. Прозорците и вратата бяха миниатюрни в сравнение с размерите й. От няколко комина бълваше пушек. Оловните стъкла на прозорците на главния етаж светеха. По площада патрулираха стражи с пики и щом видяха Антонио и Лука, позволиха на четиримата конници да продължат към задния вход.

Минаха, без да ги спират, през охраняваната порта в дъното на площада и се озоваха в двор. След като слязоха от конете, Лука, Антонио и Саймън бяха поздравени от добре облечен мъж, който сякаш не можеше да откъсне поглед от Джон.

— Насам — посочи Лука.

— Това ли беше господарят ви?

— Не, просто приятел.

Джон с радост се отърва от миризливото наметало и влезе в сградата през кухнята, където пълният готвач, плешив мъж с престилка, спря да бърка големия казан, за да подуши с изумление Джон.

— Много остро обоняние. Добро качество за готвач — отбеляза Саймън.

Минаха през трапезарията и се озоваха в приемната. Лука помоли Джон да остане тук, докато останалите се посъветват набързо.

— Господарят няма да те кара да чакаш дълго — каза той, докато затваряше вратата след себе си.

Когато беше повикан, Джон първо влезе в стая с просто, но елегантно обзавеждане и свещници с огледала по стените, след което пристъпи в кабинет с горяща камина, голям декоративен килим и няколко меки кресла и канапета. До една от стените се издигаше нещо, което Джон не бе виждал досега. Библиотека.

— Книги! — възкликна той.

— Точно така, книги — отвърна на английски безтелесен глас със силен акцент.

Джон приближи камината и видя възрастен мъж, седнал в кресло с висока облегалка, е одеяло на скута. От двете му страни седяха две едри хрътки, които заръмжаха, но останаха послушно на местата си. Косата му беше бяла, дълга до раменете, а брадата му бе грижливо оформена. Кафявата кожа бе опъната по високото му чело, очите бяха влажни и пронизващи. Но може би най-отличителното в него бе ризата му, така различна от парцаливите одежди на повечето обитатели на това място — наситено тъмночервена, с бели копчета, закопчани до гърлото, и бели ширити на ръкавите. Мъжът започна да се надига с очевиден дискомфорт и въпреки че Антонио го увещаваше да си остане седнал, той настоя да завърши сам движението.

— Ще стана да посрещна видния си гост — каза старецът и протегна ръка. — Джузепе Гарибалди, на вашите услуги.

Очите на Джон се присвиха, когато чу името. Знаеше кой е Гарибалди. Беше изучавал военните му кампании в „Уест Пойнт“.

Техният господар бе Гарибалди.

— Джон Кемп — представи се, докато поемаше изкривената от артрит ръка и я стискаше леко. — За мен е чест.

Донесоха столове и Гарибалди се отпусна обратно на мястото си и погали едното куче, после другото. Джон слушаше, докато другите разказваха набързо за пътуването — морската битка в пролива, бягството на Джон от двореца на Максимилиан, пресичането на Франкия с парния автомобил. През цялото време Гарибалди не сваляше пронизващия си поглед от него, сякаш мълчаливо се опитваше да го прецени. Когато разказът приключи, Гарибалди нареди на прислужника си да сервират вечерята в трапезарията и докато бавно и мъчително се изправяше отново на крака, с младежка настойчивост каза на Джон, че имат да си говорят за толкова много неща, та направо не знае откъде да започнат.

Вечерята бе овнешка яхния върху подложка от паста, определено най-доброто ястие, което Джон бе вкусвал от пристигането си тук, и тъй като маслото от карамфил още си вършеше работа, той яде с наслада. Всички освен Гарибалди се тъпчеха лакомо, но Джон трябваше да похапва на пресекулки, тъй като още със сядането беше подканен да обясни невероятното си присъствие в този свят. Гарибалди показа остър интелект и възторжено се възхити от технологичните чудеса на модерната ера на Земята. Макар да бе умрял в епохата на парния двигател, той живо се интересуваше от постиженията в различните области и изслуша прехласнато описанието на суперколайдера, чудодейно пренесъл Джон в трапезарията му.

— Казвате, че за една секунда атомите обикалят Лондон много хиляди пъти?

— Така, е сеньор Гарибалди — потвърди Джон.

— Джузепе.

Джон сведе глава в отговор на предложението за неофициалност.

— Така е, Джузепе. Иска ми се да можех да го обясня по-добре, но както казах, не съм учен, а войник.

— Както и аз, Джон, както и аз. Скромен войник.

Джон го попита откъде владее така чудесно английски и Гарибалди му напомни, че през 1850 г., между двете войни за обединение на Италия, е живял на Стейтън Айлънд, в дома на италианския изобретател Антонио Меучи.

— Бях забравил за връзката ви с Новия свят, но сега започвам да се сещам — каза Джон. — Наричали са ви герой на два континента заради делото ви като борец за свобода в Европа и Южна Америка, нали?

Гарибалди остави виното си. Очите му танцуваха от удоволствие.

— Антонио, Лука, чухте ли? А ти, Саймън? Този американец, роден сигурно век след смъртта ми, знае кой е Гарибалди! Колко необичайно и възхитително.

— Аз не се изненадвам — тихо рече Антонио. — Вие сте велик човек.

— Пия за това — обяви Лука и всички вдигнаха наздравица за приятно смутения си домакин.

Гарибалди се унесе в спомени за младежкия си период в Бразилия и Уругвай. За първи път избягал от Италия в средата на двайсетте си години, когато членувал в революционното движение „Млада Италия“ на Мацини и организирал неуспешно въстание в Пиемонт, довело до осъждането му на смърт от съда в Генуа. В джунглите на Южна Америка новосформираният му отряд от италиански борци за свобода прегърнал каузата на уругвайската независимост и хората му започнали да носят отличителните червени ризи.

Той докосна грубата червена тъкан.

— Знаете ли, никак не е лесно да се получи боята за тези ризи. Тя идва чак от Ориента. Но за мен това е повече от начин да си спомням за миналите времена. Всичко тук е толкова безцветно! Сякаш художникът е имал само два цвята, кафяво и сиво. Малко повече цвят е от значение, нали?

Джон беше използвал възможността да омете чинията си и да отопи соса с хляб.

— Спомням си, че в „Уест Пойнт“ изучавах решителната ви битка по време на десанта в Сицилия — каза той. — Имали сте само хиляда души и сте прибегнали до немислимата тактика да атакувате на щик нагоре по склон добре укрепен и превъзхождащ ви числено противник. Така де, кой би предприел подобна атака? Помня и как си представях как ли е изглеждало, хиляда мъже с червени ризи, втурнали се нагоре.

Гарибалди гледаше отнесено, сякаш разиграваше наум битката с писъците и крясъците, с червената кръв по червения плат.

— Неаполитанците наистина се бяха укрепили добре на онзи хълм при Калатафими, но видях, че склонът е терасиран за обработка и правилно прецених, че терасите ще ни осигурят прикритие от карабините им. Казах на лейтенанта си: „Qui si fa l’Italia o si muore“, тук или ще създадем Италия, или ще умрем. И победихме в онзи ден, и Италия бе обединена.

Джон вдигна бокала си за поредната наздравица.

— Мога ли да ви задам един деликатен въпрос? — попита той.

— Разбира се.

— Запомнен сте като почтен човек, като един от военните герои на деветнайсети век. Искам да кажа, как така…

— Как ми е била отредена такава долна участ ли?

Джон кимна.

— Очевидно някаква странна сила, която дори не се преструвам, че мога да проумея, определя какво става с човек след смъртта му. Сякаш действа някакъв морален стандарт, който ни изпраща горе или долу.

Гарибалди се разсмя.

— Не зная за горе. Може би съществува Рай. Идеята е хубава. Зная обаче за долу, защото сме тук. Колкото до моралния стандарт, за който говорите, аз го наричам морален абсолютизъм. Има правила. Как са определени, как се налагат… е, не мога да отговоря на тези въпроси и смея да твърдя, че никой не може. Не сме били изправяни на съд. Не сме минали през вратите на Ада, пазени от кучето Цербер, не сме зървали Сатаната и слугите му. Просто пристигнахме на това ужасно място и това е всичко.

Джон отпи глътка вино.

— Не че искам да се хваля с имена, но се срещнах с крал Хенри и крал Максимилиан, които твърдят, че никога не са убивали нито един човек със собствените си ръце, но въпреки това са тук.

Гарибалди кимна.

— Човек може да бъде убиец дори и без да цапа ръцете си с кръв. Убийство чрез други. Срещал съм много души тук, извършили подобни престъпления.

Джон прехвърли наум няколко пъти следващия въпрос, преди до го изрече.

— Всички, с които разговарях на това място, твърдят, че войникът, който убива в битка, получава опрощение. Сякаш има морална разлика между законно и незаконно убиване. Но ето че вие сте тук.

— Да, ето че съм тук. Разбира се, аз самият имах много време да размишлявам върху този въпрос и ще бъда честен с вас, Джон. Наясно съм защо съм в Ада. Разбирате ли, убих един човек. Незаконно, както се изразихте. Трябва да кажа, че тогава, с цялата си глупост, не правех подобно разделение. Ето как стана. Бяхме в Салто, в Уругвай, и подкрепяхме колорадосите в тяхната гражданска война. Имаше свирепа битка, а денят беше толкова горещ, че ако не те убиеше куршум или щик, слънцето щеше да го направи. Червените ризи изгубихме много мъже и аз можех да приема това, но докато се защитавах от поредната атака, видях как тръбачът ми, едва петнайсетгодишно момче, въоръжено единствено с тръбата си, пада посечен от сабята на един бланко. Ударът почти го обезглави. По-късно, след като победихме, огледах наредените в редица пленници и видях човека, убил момчето. Изведох го от строя и за свое безкрайно съжаление го застрелях в главата. Разоръжих и пуснах останалите пленници, но онзи умря от ръката ми. Екзекутиран, както би казал някой. Той нямаше право да убива невъоръжения ми тръбач и аз нямах право да го убивам, след като бе мой пленник. И смятам, че именно това е причината да съм в Ада.

В трапезарията цареше пълна тишина. Джон се размърда смутено в стола си, посегна към гарафата да напълни бокала си и изпи виното на няколко глътки.

Лука разведри напрежението.

— Е, аз пък убих десетина мъже, едно лаещо куче и хиляди мухи — заяви той. — Всички си го заслужаваха, но ето че и аз съм тук.

— Всички заслужаваме участта си, но трябва да извлечем най-доброто от нея — рече Антонио. — На това ни учи нашият господар.

— Господар — поклати глава Гарибалди. — Не знам защо ме наричат така. Аз съм просто скромен човек, грешник с амбициозен план.

— Ще ми разкажете ли за него? — попита Джон. — Хората ви го държат в пълна тайна.

Гарибалди бавно се надигна и посегна за бастуна си. Кучетата се изправиха с него.

— Заповядайте в кабинета ми. Имам бренди. Не е чудесно, но пък не е и лошо. Пиете ли силен алкохол, Джон?

— Никога през живота си не съм отказвал питие и нямам намерение да започвам да го правя точно сега.

Докато прислужникът палеше камината, мъжете се настаниха и отпиха от брендито в чашите си. Гарибалди беше прав — беше грубовато, но ставаше за пиене и Джон бързо пресуши своето и си наля второ.

— Искам да кажа едно — започна Гарибалди. — Доволен съм, че тези добри мъже пазят така присърце тайната ни. На Земята развързаните езици убиват. Тук е по-лошо. Разбирате ли, Джон, ние живеем в страх. Всички ние. На Земята хората се ужасяват от смъртта, а тук бихме дали всичко, за да вкусим нейната окончателност. Макар да не исках да умра, аз си мислех, че смъртта ще ме спаси от болните ми стави. Какъв глупак бях само! Още страдам, но сега е за вечни времена. Смъртта не може да донесе спасение на мен и на всеки, който е бил прокълнат да се озове на това място. Ако някой принц или крал ни залови и ни подложи на мъчения, ако ни осакати, ще изпитваме завинаги болката. Няма измъкване.

— Мрачно — вметна Джон, чиято глава започваше да се замотава от питието. — Адски мрачно, мамка му.

— Ха! Адски мрачно, и още как — рече Гарибалди. — Бях забравил колко харесвам американците. Е, ще ви разкрия нашата тайна, но само след като ми отговорите на следния въпрос. Вие можете ли да умрете в Ада, Джон?

— Нямам представа. Откакто съм тук, бях прострелян, цапардосаха ме със сопа по главата, но засега никой не ми е раздал смъртната карта.

— Тогава да се опитаме да не го научаваме, а? — попита Гарибалди и се изкиска тихо.

Антонио не беше така дипломатичен.

— Честно казано, сеньор, за нас щеше да е по-добре, ако можеше да умреш. А така няма да проговориш, ако те подложат на изтезания. Лично бих нанесъл смъртоносния удар, за да защитя господаря ни.

На Джон му се прииска да му фрасне един, но вместо това си сипа поредното питие.

— Знаеш ли, Антонио, не си от най-забавните, но ето какво ще ти кажа. Ако един ден решиш, че е по-добре да ме убиеш, пробвай късмета си.

— Стига, стига — намеси се Гарибалди. — Всички тук сме приятели. Сигурен съм, че когато разбере какво се опитваме да постигнем, Джон ще поиска да ни помогне, и не се съмнявам, че в замяна и ние с желание ще му предложим помощта си. — Той се обърна към Джон. — За твоята приятелка. Да, Лука ми каза за твоята беда и какво търсиш.

— Не исках да се отклонявам чак до Италия, след като тя е в Германия — намуси се Джон. — Сега съм тук, но нека просто да кажем, че губя търпение.

— Сигурен съм, че е така. Аз също нямам търпение. Нямам търпение за промяна. Разбирате ли, Адът е изумително място, защото всичките му обитатели са изоставили надеждата. Тук има само господари и роби, като нито едните, нито другите имат надежда. Господарят може само да изпита известно удоволствие от мисълта, че болката му е по-малка от тази на роба. Но и двамата са лишени от радостта на семейния живот, от удовлетворението да оставиш нещо за бъдещите поколения, от другарството и благородните общи цели, от вярата, че смъртта може да е поне спасение от страданието на плътта, от утехата, предлагана от религията.

— Няма какво толкова да се направи по този въпрос, нали? — подхвърли Джон.

— И да, и не. Харесва ли ви този вбесяващ отговор? Нека обясня. Не, не можем да променим фундаменталните правила, които управляват това място, но да, можем да се възползваме от всичко, с което разполагаме, и да се опитаме да подобрим участта си.

— Как?

— Като мислим и действаме колективно.

— Комунисти в Ада? Това ли е голямата ви идея?

— В никакъв случай. За разлика от Карл Маркс, който ми беше съвременник, макар никога да не сме се срещали и доколкото знам, той не се е озовал тук, не говоря за политическа философия, а за прагматичен начин да се върви напред с картите, които са ни раздадени. Приживе се бих в много битки. В някои използвах пистолета и сабята. В други прибягвах до думите и силата на убеждаването. Имаше успехи и провали. Но смятам, че най-голямата ми победа беше обединението на родината ми. Затова моята цел, Джон, нашата цел, е обединяването на Ада.

Лука, Антонио и Саймън кимнаха сериозно. Джон пък погледна брендито. Точно в момента никак не му бе до разговори. Намираше се по-далеч от Емили, отколкото във всеки един момент през последната седмица, и усещаше как се напива здравата. Но ако се издънеше пред домакина си, вероятно на сутринта щеше да съжалява. Затова избра да бъде вежлив.

— Обединение? Звучи интересно.

Антонио като че ли усети, че Джон май гледа отвисоко на господаря му.

— Интересно? Само това ли можеш да кажеш? Не е интересно, сеньор. А революционно.

— Добре, революционно — съгласи се Джон, на когото вече не му беше до мерене на мускули с младия мъж. — И как смятате да го направите?

Гарибалди отпи от брендито си и облиза сухите си устни.

— Тихо работя в тази посока през повечето време, откакто съм тук. При пристигането ми в този свят първите ми грижи не бяха по-различни от тези на всеки новодошъл, а именно личното оцеляване в жестока и опасна земя. Аз лично умрях на остров Капрера и за щастие, докато бях напълно неориентиран, получих помощта на някои селяни от моето време, които вече бяха тук. Те ме скриха от древния главатар, който контролираше острова, и по-късно ме отведоха в Рим, където срещнах още поддръжници и дори неколцина от старите си бойни другари. Бързо научих, че единственият начин да не попадна в стаята на разложението и може би дори да благоденствам, бе да покажа, че съм безценен за управляващите. Представете си изненадата ми, когато научих, че кралят на Италия е средновековният принц Чезаре Борджия. За мен Борджия беше исторически второстепенна историческа фигура, определено незначителен в сравнение с баща си папа Александър. Бях очаквал кралят да бъде някой по-способен, но коварните и безжалостните се оправят добре тук, дори да не са били сред най-великите мъже приживе. След като попаднал тук, Борджия трябвало да се изкатери със зъби и нокти до върха и да измести един далеч по-знатен и надарен човек от него, почитаемия император Нерон. Научих, че Борджия го победил и после го държал набучен на пика в продължение на няколкостотин години, докато крайниците и главата му просто не изгнили. Приживе Борджия не бил римлянин, а по-скоро човек от севера и научих, че издигнал двореца си в Милано, за да бъде близо до основните си врагове в Европа. Затова пратих при него мои последователи, за да му разкажат за делата ми приживе и за желанието ми да му служа като военен. След време си уговорихме среща.

— Как мина тя? — поинтересува се Джон.

— Той бе предпазлив и много подозрителен. Един крал не иска да губи короната си, а той запазил своята векове наред. Ясно беше, че трябва да докажа, че съм ценен. Отначало той ми даваше малки задачи — да сваля някой дребен принц, да отвлека някоя едрогърда жена от двора на херцог. После задачите станаха по-важни и дръзки и след много десетилетия влязох във вътрешния му кръг и получих херцогство наред с тази чудесна къща. И с тази база аз тайно и дискретно се обърнах към други в Италия и другаде, които биха могли да споделят мечтата ми за по-добър живот. Тези добри мъже тук са сред най-верните ми другари. Повярвайте, има и много други.

— И какво ще правите оттук нататък? — попита Джон.

— Планът е следният — следващият етап включва свалянето на Борджия. След като получа трона му, ще разполагам и с войската му. Получа ли войската му, мога да се заема да победя другите крале в Европа. Щом Европа стане моя, ще победя кралствата на изток, а после и целия този ужасен свят.

— И един ден ще станете крал на Ада — рече Джон. — А после какво?

— Ще обединя всички мъже и жени срещу общия ни враг, самия Ад. Ще премахна войната. Ще премахна робството и ще забраня търговията с жени, сякаш са стока. Ще премахна глада, като накарам хората да си сътрудничат в обработката на земята и гледането на добитък. Ще издам закони, които са справедливи и наказват лошите — уви, макар всички ние да сме лоши, някои са по-лоши от другите. Тези закони ще се налагат от съдии, хора, които макар да заслужават да бъдат в Ада, имат някакви достойнства. За жалост, нямаме деца, които да обучаваме, но въпреки това ще открием училища, които да образоват хората и да ги учат на умения. Това пак ще си остане Ад, Джон, но ще бъде по-човечно място, с по-малко страдание и болка.

— Но вие ще сте кралят. А абсолютната власт покварява абсолютно — изтъкна Джон. — Не мислите ли, че цялата тази власт ще замае главата ви?

— Надявам се да не стане така, но ако се случи и се превърна в отвратителен злодей, ще очаквам да бъда свален и на мястото ми да застане човек с първоначалните ми намерения. Може би някой от тези мъже тук.

— Дори да успеете да постигнете всичко това, планът ви няма да се осъществи за една нощ.

— Джон, нещото, с което тук разполагаме в изобилие, е времето. Макар да изгарям от нетърпение, цялото време на Ада е на мое разположение.

— Добре, Джузепе, желая ви късмет. Надявам се да успеете, но аз нямам цялото време на света. Трябва да намеря Емили и да я върна в Дартфорд за по-малко от три седмици. Не го ли направя, ще си останем тук.

— Тогава ни помогнете. Бързо. После ние ще ви помогнем да я освободите от лапите на крал Фридрих.

Изгубил търпение, Джон вдигна ръце.

— Просто ми кажете какво мога да сторя за вас. Да действаме. — Той извади джобния си часовник и го посочи с пръст. — Пилеем това.

— Разбрах как сте помогнали на Хенри да победи иберийците. Знанията ви за модерните оръжия са впечатляващи. Ще ни трябват нови и по-мощни средства, за да премахнем Борджия. Мога да свикам няколкостотин бойци, които да атакуват крепостта му недалеч оттук, но той разполага с хиляди.

— Направих оръдия за Хенри. Имате ли достъп до леярна?

— Не и до такава за оръдия. Но до по-малки леярни, да. Много ковачи биха ме последвали.

Джон попита дали сутринта може да огледа укрепленията на двореца на Борджия. Можело да се уреди, гласеше отговорът, но когато понечи да зададе следващ въпрос, прислужникът неочаквано влезе и обяви, че имат гост.

— В този час? — учуди се Гарибалди. — Кой?

— Херцог Макиавели.

Останалите се спогледаха тревожно.

Джон също чу името.

— Само не ми казвайте, че става въпрос за онзи Макиавели.

— Да, за Николо Макиавели — потвърди Гарибалди. — Бил е човек на Борджия приживе и сега си остава такъв. Изучавали ли сте трудовете му във вашата военна академия?

— „Владетелят“ беше задължително четиво. Целта винаги оправдава средствата и тъй нататък.

— Той преиздаде творбата си тук и имам екземпляр от нея в библиотеката си. Лука, Саймън, моля да заведете Джон горе. Антонио, ти остани. Искам да разбера какво иска този мерзавец.

Когато Макиавели влезе, Гарибалди положи всички усилия да изглежда уравновесен. Погали кучетата си, за да ги успокои, и откъсна поглед от огъня.

— На какво дължа това удоволствие, Николо?

Макиавели бе висок и стоеше изправен, сякаш е глътнал бастун. Беше почти на шейсет, с оредяваща, къса прошарена коса, дълъг нос и малка уста, която сякаш не бе пригодна за сериозно ядене, а само за чоплене.

— Тази вечер Борджия научи, че крал Хенри е разбил иберийската армада — напрегнато съобщи Макиавели.

— И какво? — попита Гарибалди.

— Окуражен от победата си, той отплавал към страната на северняците и превзел Готенбург. Изглежда, че след това ще удари Франкия.

— Да го прави. Нека англичани и французи си разбият взаимно носовете.

— Бих казал същото, ако не съществуваше следната възможност — смятам, че когато научи за намеренията на Хенри, ако шпионите му вече не са му съобщили, Барбароса ще се уплаши, че англичанинът може да излезе победител и след това да се насочи към Германия с обединената си армия. Затова е много вероятно германците да се изправят срещу Хенри на френска земя. Ще изчакат французите и англичаните да си нанесат загуби и после ще атакуват отслабените войски. Не съм единственият, който прави тази преценка. Крал Максимилиан ни съобщи чрез посланика си, че желае съюз с Италия срещу ордите на нашествениците, които се готвят да му се нахвърлят. Борджия си дава сметка, че ако германците излязат победители, Италия може да бъде следващата взета пионка на дъската. Затова Чезаре желае да сключи съюз с Франкия и иска да съставиш военен план.

— Какво, още тази нощ ли? — Гарибалди се изкиска. — Не можеше ли да изчака до сутринта?

— Чезаре е нетърпелив човек, Джузепе. Знаеш го. За някои нетърпението е слабост, но за него винаги е било сила, защото го използва, за да удари решително, преди противниците му да са се подготвили.

— Е, ще започна да планирам кампанията в спалнята си. Това достатъчно бързо ли е?

— Докато се гушиш в леглото си, няма да е зле да помислиш и как биха реагирали нашите иберийски, руски и македонски противници в такъв конфликт.

— Да, разбира се. Всичко е една голяма игра на шах, нали така?

Макиавели забеляза двете наполовина пълни чаши на масата на Гарибалди. Джон беше зарязал своята.

— Притесних ли те? Гост ли имаш?

— Ни най-малко. След вечеря разговарях с Ломбардо, един от хората ми, но му стана зле.

— Ломбардо? Ученият с червената коса? Надявам се да не е нещо сериозно. Както и да е, кралят иска да те види веднага щом се събуди. Ще свика военен съвет.

Гарибалди понечи да стане, но Макиавели го помоли да си остане в креслото. После се престори, че се сеща в последния момент, извади малка дървена кутийка от гънките на наметалото си и я повдигна. Гарибалди се усмихна.

— Почти забравих — каза Макиавели. — Сеньора Карбоне ти е приготвила любимите ти сладки. Предложи ми бренди и ще ти правя компания, докато ги опиташ. Бързо се развалят.

— И двамата ще ги опитаме.

— Уви, използвала е малини, а този плод ми създава проблеми с храносмилането.

Гарибалди повдигна вежди, напълни чиста чаша с кехлибарената течност и я подаде на Макиавели, който седна до него, отвори кутията и му я подаде. Гарибалди взе една малка сладка с подутите си пръсти и посегна за брендито с другата си ръка, но неволно бутна чашата си и тя падна на пода. Наруга се за собствената си непохватност и се опита да я вдигне, но гостът побърза да се наведе и да вземе чашата.

Междувременно Гарибалди даде сладкиша на едното си куче, което го погълна и облиза меда от муцуната си. Макиавели се изправи, напълни отново чашата и забеляза, че сладкишът е изчезнал.

— Възхитително — премлясна Гарибалди.

— Вземи си още.

— Ще си взема. След малко.

Двамата побъбриха още известно време и тъкмо обсъждаха сексуалните наклонности на херцога на Сардиния, когато кучето на Гарибалди започна да вие и да се гърчи на пода, а от устата му изби розова пяна.

— Предателство! — закрещя с пълно гърло Гарибалди. — Убиец!

Антонио и прислужникът се втурнаха от съседната стая с извадени саби. Въпреки протестите на Макиавели, че е невинен, прислужникът го хвана откъм гърба в мечешка прегръдка, а Антонио по знак на разгневения си господар извади кама и преряза дългия врат на херцога, от който плисна алена кръв.

Прислужникът го пусна и тялото се свлече на пода.

Лука, Саймън и Джон чуха виковете и слязоха тичешком.

— Опита се да ме отрови — каза Гарибалди, като дишаше тежко и се подпираше на облегалката на стола. — Явно знае нещо за плановете ми. А ако той знае, Борджия също знае. Кой дойде с него?

Прислужникът обясни, че на портала имало кочияш и двама стражи.

— Отнесете се с тях по същия начин, по който и с херцога им — нареди Гарибалди. — Вземете им всичко ценно, после качете телата в каретата и подгонете конете. Трябва да изглежда като работа на скиталци. И се погрижете да извадите очите и да повредите ушите им, така че да не могат да мигат за отговор или да отвръщат по друг начин. Ако кралят попита, ще заявя, че никога не е идвал тук.