Глен Купър
Дупка в тъканта (27)

27.

Джон усещаше ритането от всеки изстрел в рамото си. Целеше се точно над ниската ограда около къщата. Всеки път, когато засечеше вражески огън, насочваше автомата си натам. През оптичния си мерник виждаше как куршумите му превръщат на прах кирпича.

— Зле ли е ударен? — извика той в радиостанцията.

— Куршумът е влязъл и излязъл през крака, няма засегната артерия — докладва медикът. — Ще се оправи.

— И още как — изтърси през болката Станкевич.

Джон видя, че Кнебел и Станкевич са изложени на противниковия огън, така че скочи и се зае позиция на коляно между тях и неприятеля.

Той и хората му от южната страна на къщата поддържаха постоянен огън и сменяха пълнителите. Групата на Майк Ентуистъл беше от северната страна и там май също се беше завързала престрелка.

— Майк! Докладвай положението — нареди Джон в микрофона си.

— Откриха огън по нас — съобщи Майк. — Прецакана работа.

— Били — извика Джон. — Прати няколко гранати в онази стена.

Сержантът моментално насочи гранатомета си M203 и отвори в стената дупка с размерите на диня.

— Продължавай в същия дух — каза Джон. — Майк, пусни гранати и от твоята страна. Ще се наложи да си пробием път.

— Разбрано.

През оптичния мерник Джон видя нещо да се подава през новата дупка в стената.

— РПГ! — извика, докато реактивният снаряд се носеше към него.

Просна се по корем и чу изсвистяването над главата си. Експлозията беше доста зад тях.

Бен Кнебел също се беше проснал на земята до Станкевич, разпръсквайки пакети за първа помощ по пясъка.

— Господи! — изохка той. — На косъм беше, мамка му.

В слушалките на Джон се разнесе спокойният глас на пилота на хеликоптера.

— Хей, майоре, гледаме фойерверките ви от един километър разстояние. Искаш ли да сгорещим малко тангото?

— Потвърдено — каза Джон. — Подпалете стените по периметъра. Само стените по периметъра. Не къщата. Искаме целта си жива.

— Разбрано.

Не след дълго трасиращите куршуми от картечницата М60С започнаха да се забиват в кирпича, след което ги последваха 30-милиметровите снаряди на автоматичните оръдия.

През уреда за нощно виждане проблясъците бяха непоносимо ярки, така че Джон гледаше експлозиите с невъоръжено око. Всяка оранжева топка огън осветяваше за момент къщата.

От черна нощта ставаше оранжева, после пак черна и отново оранжева.

Джон беше почти хипнотизиран от суровата красота на светлинното шоу в пустинята, когато в слушалките му се разнесе ужасен писък — от онези, които остават с теб завинаги, ако ги чуеш веднъж.

 

 

Сепнат, Джон се огледа за източника на писъка, но чу единствено стържещото хъркане на Саймън от съседното походно легло. Отметна одеялото, прескочи спящите си другари и вдигна платнището на палатката.

Утрото на голямата битка се възвестяваше от мъгла, полепнала по върховете на палатките и тревата. Харесваше се на малцина, макар че Джон я приветстваше като приятел и се надяваше да се задържи до късно. Беше далеч по-недоволен от Адолф, тъй като монахът така и не се появи в италианския лагер. Когато Джон го остави снощи край германските позиции, той го бе уверил, че сам ще намери обратния път. В края на краищата, беше скитал из тези места от много време, както сам посочи.

— Съжалявам, Джон — съчувствено рече Антонио, когато се върна при огъня. — Не го видях.

— В такъв случай нямам представа дали тя е получила съобщението ми.

Саймън вдигна очи от купата си с каша.

— Обзалагам се, че монахът е успял да премине и го е доставил.

— Защо мислиш така? — попита Караваджо.

Гарибалди се присъедини към тях.

— Защото животът в Ада е превърнал Саймън в оптимист — засмя се той. — Джон, обещавам ти, че ще организираме набег срещу немския лагер веднага щом неутрализираме Хенри.

Джон нагласи на рамото си тежката торба и тръгна към оседлания кон.

— В такъв случай да започваме шоуто.

 

 

Крал Хенри беснееше срещу мъглата и никой от благородниците му не можеше да го укроти.

— Как да започнем атаката, ако не виждаме? Бях прокълнат приживе, прокълнат съм и в отвъдното.

— Трябва да се придвижваме предпазливо — изтъкна Оксфорд. — Но мъглата пречи и на двете страни, Ваше величество. Ние не виждаме французите, но и французите не могат да ни видят. Стигнем ли Сена, видимостта би трябвало да се подобри.

Хенри кипеше.

— Пратете съгледвачи. И къде е столчето ми, за да мога да яхна проклетия си кон?

Кромуел не беше войник и нямаше намерение да става точно сега. Смяташе да стои в лагера с прислужниците и лека охрана.

— Умолявам ви, Ваше величество, останете по-назад, далеч от опасностите. Вие сте най-безценното съкровище на Британия. Не бива да допускате да бъдете ранен или пленен. Без вас кралството ви със сигурност ще рухне.

Хенри се качи на столчето, за да яхне коня си.

— Ти си един подлизурко, Кромуел. Казвал Ли съм ти го напоследък?

— Доколкото си спомням, вчера. Ваше величество.

 

 

Джон чуваше тропота на хиляди копита и трополенето на артилерийските лафети, но още не можеше да види англичаните през гъстата като супа мъгла.

— Близо са — прошепна той на Антонио.

— Надявам се, че не могат да те надушат — отвърна му той.

— Покрай вас ще надушат само лайна.

Саймън изсумтя и потупа врата на коня си, за да го успокои. Караваджо извади граната от дисагите си и я огледа за стотен път.

— Гледай да не я изпуснеш — предупреди го Джон. — Трудно се рисува без ръце и крака.

— Оставам все така впечатлен от великолепната форма.

— Винаги съветвам моите хора да не се влюбват в оръжията си. Те са само инструменти за свършване на работата.

Бяха успели да убедят Гарибалди да остане отзад и да повери началната атака на по-младите и пъргави мъже, но той сумтеше и мърмореше при всеки отряд, който се строяваше и препускаше в мъглата.

Планът на Джон работеше на пълни обороти.

Двайсет отряда от по трийсет до петдесет конници се разгърнаха на север, изток и запад с намерението да уловят англичаните в примка. При липсата на ефективен начин за комуникация на бойното поле Джон щеше да даде сигнал, след което нещата оставаха в ръцете на всеки отряд, като в партизанска война.

Погледна часовника си, не да провери часа, а да си напомни, че разполага само с шест дни да върне Емили в Англия.

— Кога? — попита Антонио.

Джон напрегна слух. Английската армия приближаваше.

— Скоро.

 

 

Точно преди съмване един конник препусна в лагера на Барбароса с вестта, че руснаците са пристигнали през нощта. Сталин и делегацията му щели да се появят всеки момент.

Емили се събуди във фургона, изпълнена с нервно очакване. Нощта беше особено мъчителна и Андреас се оплакваше, че мятането й в леглото го е лишило от обикновено здравия му сън.

— Заради онова, което ми каза монахът ли не можа да спиш? — озадачено мърмореше той. — Защото той каза „трийсет“ ли?

— Да.

— Но какво означава трийсет?

— Страшно много, Андреас — каза тя. — Това е много добро число. Означава, че не съм сама.

— Разбира се, че не си сама. Андреас е тук. А навън има и много други.

Нямаше смисъл да се опитва да му обяснява. Простият евнух никога нямаше да я разбере, а в интерес на истината тя също не разбираше какво става. Кой беше онзи монах? Кой го бе пратил? Ако някой е успял да дойде от Земята, кой е той и как е било постигнато прехвърлянето му? Как я беше открил във Франция? Възможно ли бе да се върнат на Земята, или надеждите й ще останат попарени?

— Би ли ме освободил, за да изляза и да се измия? — помоли тя.

Андреас се дотътри до нея, свали веригата, която я връзваше за рамката на леглото, и я изведе навън. Въздухът бе прохладен и лагерът бе забулен в мъгла. На път към тоалетната видя как войниците се приготвят за битката, като препасват оръжия на кръста си, оседлават коне и гасят огньовете, като ги затрупват с пръст. Докато беше в палатката, чу грубите им подмятания какво биха й сторили, ако им падне, и когато излезе да наплиска лицето си с вода, тя изгледа намиращите се по-близо с най-отровния поглед, на който беше способна.

В лагера настана суматоха.

Войниците наоколо изведнъж забравиха за нея и започнаха да сочат към приближаващия тропот на копита.

— Те ли са?

— Да, те са. Сигурен съм.

— Дръж пистолета готов за стрелба. Не може да им се вярва.

Емили попита евнуха какво става.

— Руснаците, предполагам — отвърна той. — Чух, че идвали.

— Защо?

— За да помогнат на краля да бие французите, ето защо.

От мястото си Емили не можеше да види фургона на Барбароса, но зърна част от ставащото до него. Отряд конници в елегантни зелени униформи и черни ботуши се спеши и образува човешки кордон около изрисуван фургон, сякаш взет от цигански керван от някой филм. Фургонът спря и през следващите една-две минути не се случи нищо.

Андреас вяло я подкани да се прибере вътре, явно също искаше да гледа руснаците.

След малко Химлер излезе от фургона на Барбароса, за да говори с някакъв мустакат руснак. После той се прибра и излезе самият Барбароса с ръце на кръста и доста вбесен. Секунди по-късно от изрисувания фургон слезе въздребен, набит мъж с рошава сребриста коса и се затътри напред.

Беше много по-нисък, отколкото си го бе представяла Емили, но чертите му не можеха да се объркат.

Това бе Йосиф Сталин.

Той отсечено протегна ръка, крал Фридрих я стисна веднъж и бързо я пусна, сякаш се страхуваше да не му я изтръгнат. След ръкуването Сталин последва Барбароса в кралския фургон, следван от Химлер и неколцина руснаци.

— Хайде — задърпа я Андреас. — Вече няма нищо за гледане.

Тя направи послушно няколко крачки, но изведнъж замръзна.

Строен мъж с къдрава сива коса, изливаща се под мека шапка, се появи на вратата на изрисувания фургон за не повече от една-две секунди и изчезна.

Имаше нещо особено в него. Кратката му поява не й позволи да го познае, както бе разпознала Сталин, а предизвика емоция — объркана емоция, смес от тъга и топлота. Андреас я дръпна и тя се отърси от чувството.

— Колко време ще ме държат така? — попита тя, след като отново бе закопчана за леглото.

Андреас сви широките си рамене.

— Не знам. Битката скоро ще започне. Мисля, че ще спечелим. После ще се върнем у дома.

Тя въздъхна.

— И аз искам да се върна у дома.

 

 

Крал Максимилиан остана в двореца си, като се оплакваше от болния си крак, и Форно беше доволен от това. Подозираше, че днес причината за болките в крака е страхът от германците.

Беше напуснал градските стени по тъмно и се присъедини към Орлеанския херцог в лагера. Докато двамата се взираха в мъглата, Форно попита дали времето няма да повлияе на плана.

— Ни най-малко — увери го елегантният и самоуверен военен. — По-скоро ни помага. Германците очакват да сме на запад срещу Хенри, а ние сме тук и чакаме да им се нахвърлим, когато излязат от мъглата. Изключително съм доволен.

— Възхищавам се на духа ви — рече Форно.

— Благодаря. Мога ли да попитам как е кралят днес?

— Неразположен.

— Разбирам. Знаете ли, Форно, ако днес излезем победители, няма да е зле двамата с вас да се посъветваме.

— По каква тема?

— О, за това-онова. Просто си мисля, че за доброто на кралството е разумно да имаме планове, ако здравословното състояние на Максимилиан се влоши.

Форно кимна сериозно.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — каза той, макар че ако беше изгубил разсъдъка си, щеше да отговори: „Ти? Ти ли искаш да станеш крал? Ако щастието ни се усмихне днес, то един по-благороден човек ще бъде крал на Франкия, а може би и на всички кралства в Ада“.

 

 

Джон се наведе напред в седлото си, мъчейки се да види през мъглата. През бялата завеса се появи нещо цветно, трептящо червено.

Знаме.

Скърцането на несмазани оси се засили и вече се чуваше мърморенето на англичаните. След малко щяха направо да се блъснат в коня му.

Време беше.

Никога не беше си представял, че ще участва в друга война, но ето че бе тук, много далеч от дома, отново войник.

Хвана се за лъка на седлото и запрати с всички сили първата си граната. Тя полетя във висока дъга и въпреки че изчезна от поглед, секунди по-късно Джон чу експлозията, последвана от писъците на поразените войници.

Сигналът бе даден. Джон смушка коня си и полетя през мъглата с Антонио и Саймън от лявата му страна, Караваджо от дясната и останалите от отряда. Всички мятаха гранатите си в движение.

От всички страни английската войска се оказа под атаката на трийсет отряда италиански конници. Проехтяха десетки експлозии и стотици войници бяха разкъсани на парчета.

Крал Хенри дръпна поводите на коня и видя малките огнени кълба да се издигат в далечината във всички посоки.

— Какво става, мътните да го вземат! — изруга той. — Къде са те?

Оксфорд се изравни с краля и започна да го умолява да се върне назад, но Хенри не искаше и да чуе.

— Продължавам напред! — извика той. — Един крал върви само напред. Да дадем на френските кучета урок, който никога няма да забравят.

— Чуйте, сир — каза Оксфорд и вдигна ръка към ухото си, за да се вслуша във виковете на врага. — Не чувам френски думи. А само италиански.

— Италиански ли? — извика Хенри. — Какво търсят италианци тук, по дяволите?

Английските войници бяха обхванати от такъв смут и ужас от едновременните атаки, че едва оказаха съпротива на италианските конници, които внезапно изникнаха сред тях. Онези, които се помъчиха да дадат отпор, бяха посечени от саби или простреляни с пистолети. Самият Джон не се интересуваше от ръкопашната схватка. Целта на атаката беше не плът и кръв, а метал. След като бе научил англичаните как да правят оръдия по системата Ла Ет, сега непосредствената му задача бе да ги унищожи. Насочи се към първата група оръдия, като извика на отряда си да го последва.

Стигна до първото голямо оръдие и за част от секундата забеляза, че цевта му е гладка.

— Това не е от тях, но въпреки това ще го елиминирам — извика той на Антонио.

Докато бъркаше в торбата си за граната, един английски пехотинец се хвърли към него, но Караваджо отсече ръката му със силен удар. Джон запрати гранатата в дулото и дръпна коня си назад точно когато се чу приглушен гърмеж и стоманата цъфна.

— Оглеждайте се за оръдия с нарези — нареди той.

Саймън откри едно — дълбоките нарези се виждаха ясно. Метна граната в цевта и последва експлозия. Джон също попадна на оръдие с нарези и направи същото. Навсякъде по бойното поле се чуваха характерните приглушени гърмежи, докато италианските конници изваждаха от строя артилерията на врага.

Джон разпозна знаме на двайсетина метра от него — същото, което бе видял в Хемптън Корт. До него беше крал Хенри, яхнал черен кон, размахващ меч и крещящ на сънародниците си. За миг сред всеобщия хаос погледите им сякаш се срещнаха и макар че бе твърде далеч, за да е сигурен, Джон като че ли видя шокираното изражение на краля, след което той обърна коня си и препусна.

Гарибалди се намираше на около километър назад, на сигурно място в тила. Звуците и миризмите на битката бяха раздвижили кръвта му и макар духът му да напираше напред, костите и ставите го спираха. Яхнал коня си между двама от старите си генерали, присъединили се към каузата му преди години, той ругаеше липсата на информация. Мъглата вече бе оредяла, но все още не виждаше през далекогледа друго, освен оранжеви експлозии.

— Печелим ли? — питаше той. — Печелим ли?

От това разстояние избухващите гранати звучаха като гръмотевици, но Форно много добре знаеше какво са.

— Времето настъпи, нали? — каза той на Орлеанския херцог.

— Наистина настъпи.

Херцогът яхна коня си и един от генералите му вдигна високо флаг, за да могат френските войници да видят сигнала.

Форно също се качи на седлото.

— Какво правите? — учуди се Орлеанският херцог. — Вие не сте войник.

— Грешите — отвърна Форно. — Днес всички сме войници.

 

 

Западно от Париж сражението бушуваше вече цял час и Гарибалди започваше да се отчайва от липсата на вести. Неведнъж генералите му трябваше да го спират насила да не препусне в разгара на битката.

Внезапно се разнесоха силни викове и от мъглата изникнаха мъже, тичащи презглава към италианския лагер.

Англичани.

От липсата на всякакъв ред беше ясно, че това не е атака, а бягство, и когато видяха италианските резерви, английските войници изпаднаха в още по-голяма паника. Попаднали между два фронта, някои от тях хвърлиха оръжията си в знак, че се предават, но други вдигнаха саби, тъй като мускетите и пистолетите им отдавна бяха празни.

— На оръжие! — изрева Гарибалди. Врагът беше пред тях и вече никой не можеше да го спре да се хвърли в боя. Той извади пистолета си и застреля един англичанин в челото, после изтегли сабята и препусна.

Някакъв англичанин с пика се втурна към него и един от телохранителите скочи пред коня на господаря си, за да го защити. Пиката прониза корема му, излезе през гърба и се заби в левия прасец на Гарибалди. С отработено през годините движение Гарибалди проби черепа на копиеносеца. После слезе от коня си и клекна до поваления телохранител, за да го утеши в агонията му.

В същия момент Джон, Антонио, Саймън и Караваджо препуснаха към италианския лагер и атакуваха притиснатите англичани. Не след дълго към тях се присъединиха още италианци и останалите противници бързо бяха елиминирани, разбитите им кървящи тела останаха да се гърчат в прахта.

Джон скочи от коня си и се втурна към Гарибалди.

— Ранен сте — каза той.

— Драскотина в сравнение с другаря ми.

Джон погледна наръгания телохранител.

— Нищо не мога да направя за него, но ще се опитам да се погрижа за вас.

Той откъсна парче от ризата на копиеносеца и превързваше прасеца на Гарибалди, когато двамата чуха грохота и скърцането на тежки колела.

— Врагът! — извика Гарибалди. — Трябва да тръгваме.

— Не са англичаните — обясни Джон. — А подарък за вас.

От мъглата се появиха дузина тежки оръдия, теглени от английски коне, но водени от италиански. Лагерът се изпълни с ликуващи възгласи. Караваджо прегърна Саймън и го вдигна във въздуха от радост.

Джон посочи оръдията.

— Когато англичаните побягнаха, реших да не унищожавам всички. Запазих няколко за вас.

— Радвам се, че сте жив и здрав — каза Гарибалди, бършейки сълзите си. — И със сигурност ще вкарам тези оръдия в употреба.

— Англичаните сигурно ще се прегрупират — изтъкна Джон. — Рано е за празнуване.

— Така е. — Гарибалди огледа крака си. — Отлична превръзка. Благодаря ти. А сега ми помогни да стана.

Италианските конници от трийсетте отряда започнаха да се връщат в лагера и Гарибалди произнесе кратка, но пламенна реч, в която ги поздрави за храбростта и им напомни, че имат още много работа за вършене този ден.

Мъглата вече се вдигаше. Част от италианската армия щеше да остане на запад да се справи с прегрупиралия се Хенри, а останалите трябваше да се насочат на изток и да помогнат на французите срещу Барбароса.

Джон набързо обясни как да зареждат и стрелят с новите оръдия. Групи мъже се скупчиха да гледат, докато демонстрираше техниката. Когато приключи, Гарибалди изкуцука до него, като се подпираше на бастун, изящно изваян от Караваджо от отчупен клон.

— Време е да изпълня обещанието си — каза той. — Да идем да намерим твоята Емили.