Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прокълнати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pinhole, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2016)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Глен Купър

Заглавие: Дупка в тъканта

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-564-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1733

История

  1. — Добавяне

15.

Джон скочи от лодката и прегази водата до каменистия бряг. Втора лодка докара на сушата капитан Хоус и въоръжени войници. Галеонът „Хелфайър“ стоеше гордо на котва на няколкостотин метра от дивия бряг на Франкия.

Джон погледна нагоре към белите варовикови скали. Не бяха внушителни като онези на Дувър, но въпреки това гледката бе поразителна. Опита да се ориентира. Би трябвало да са недалеч от Кале, където на Земята германците погрешно бяха очаквали десанта на съюзниците през Втората световна война. Скалите тук бяха голи и отвесни. Определено нямаше да могат да се изкачат оттук, не и без екипировка за катерене. Джон каза на Лука, Саймън и Антонио, че ще трябва да продължат покрай брега до някое място, където скалите се снижават.

Капитан Хоус дойде при тях и всички се съгласиха известно време да вървят заедно. Галеонът нямаше провизии за продължително пътуване и Хоус възнамеряваше да поведе войниците си да разграбят първото срещнато село, да намерят товарни коне и да се върнат на „Хелфайър“, където да очакват завръщането на Джон. Ако всичко минеше по план, Джон щеше да намери Емили, да я качи на кораба и да потеглят обратно през пролива към Дартфорд. След това „Хелфайър“ щеше да отплава за Италия, за да се присъедини към силите на онзи мистериозен човек, обещаващ надежда.

— Колко време ще ви е нужно да откриете вашата дама? — попита Хоус.

Джон предостави на новите си другари да отговорят.

— Ако намерим коне, за два дни би трябвало да стигнем до Париж — каза Саймън. — Ако успеем да я освободим бързо… ами, да кажем, че ще ни трябват четири или пет дни.

Джон кимна предпазливо. Това щеше да им даде два дни преди второто стартиране на МААК. Надяваше се планът да проработи по този начин, но в тези непознати земи не се чувстваше способен да избегне евентуални изненади.

Хоус даде заповед на хората си и поеха по неравния бряг. Едва бяха започнали прехода си, когато Джон чу тихо свистене, почти като шепот на вятър. Един от войниците на Хоус изведнъж трепна и рухна на земята. От гърба му стърчеше стрела, забила се под остър ъгъл.

После стрелите заваляха като дъжд.

Джон инстинктивно се хвърли към подножието на скалата, за да се предпази от стрелците горе. Част от групата го последва, останалите с капитана се втурнаха към някакви канари недалеч. Втори войник беше улучен в ръката. После започнаха да стрелят мускети и оловните сачми се посипаха по брега.

— Заклещиха ни — извика Джон на Хоус.

— Определено.

— Кои са те?

— Предполагам, че хора на Максимилиан.

— Кой е Максимилиан? — обърна се Джон към Лука, който се беше притиснал в бялата скала.

— Кралят на Франкия. Вероятно охраняват брега от евентуално английско нашествие.

— Отивам към онези канари — каза Джон. — Хрумна ми нещо и трябва да го споделя с капитана.

— Дано краката ти да са бързи — подхвърли Саймън, целият побелял от посипалия го варовик.

Джон пое дълбоко дъх и се затича на зигзаг. Стрели и куршуми се сипеха около него, пръскайки пясък и отчупени парчета камък, но той успя да стигне невредим до канарите.

— Добро маневриране — оцени Хоус. — Но бих казал, че мястото ни не е добро.

— Горе на скалите трябва да има някакъв защитен пост. Сигурно са ни наблюдавали през цялото време. Ако имаха големи оръдия, щяха да открият огън по кораба. Мислите ли, че ще успеете да стигнете до една от лодките и да се върнете на „Хелфайър“?

— Вероятно ще дадем жертви, но в крайна сметка ще успеем. С каква цел обаче?

— Ако успеете да повдигнете достатъчно новото оръдие, ще можете да елиминирате поста им — отговори Джон.

— Ще избутаме оръдието напред и ще повдигнем стойката му с дъски. Със сигурност ще успеем да го насочим достатъчно високо. Но дали ще улучим целта си, е съвсем друг въпрос.

Куршум от мускет рикошира от канарата.

— Въпреки това — продължи капитанът — не се сещам за по-добър план.

Хоус проведе бързо съвещание с хората си и избра гребци. След като преброи до три, той и шестима други излязоха от прикритието на канарите и се втурнаха по брега обратно към лодките. За да отвлече вниманието на защитниците горе, Джон побягна обратно към скалата, привличайки част от огъня върху себе си.

Поредният залп от стрели и куршуми повали още един от хората на Хоус, но капитанът и останалите стигнаха най-близката лодка и я забутаха към водата. Когато се качиха и започнаха да гребат, Джон чу по-силен гърмеж и водата до лодката изригна.

— Имат малки оръдия — каза той на Саймън.

— По-добре да гребат като луди, иначе са прецакани.

Гребците напрегнаха всички сили и лодката започна да се бори с прибоя, за да стигне до спокойни води. Хоус махаше яростно към кораба и първият му помощник явно се досети за плана, защото вдигна котва и започна да обръща десния си борд към брега. Артилерийската стрелба от скалите беше неточна и малката лодка стигна невредима до „Хелфайър“.

Джон присви очи.

— Успяха — каза той. — Сега остава само да чакаме.

Една стрела се заби в пясъка пред краката му. Той погледна нагоре и видя как главата на стрелеца се скри зад ръба.

— Кучи син — изръмжа. — Я опитай отново.

Извади кремъклията, вдигна ударника и се опря на скалата, като вдигна ръце над главата си. Варовикът почти се сливаше по цвят с белезникавото небе.

— Хайде — подкани той. — Покажи се.

И стрелецът наистина се показа, главата и раменете му се откроиха на светлия фон. Джон се прицели внимателно. Не беше сигурен дали пистолетът ще прати куршума си на такова разстояние, но въпреки това дръпна спусъка. Отначало си помисли, че е пропуснал, защото стрелецът продължаваше да се надвесва над ръба, но после отгоре започнаха да падат разни неща — стрела, арбалет, а накрая и човек, който летеше толкова бързо, че Лука замръзна на мястото си от изненада. Джон успя да го дръпне миг преди тялото да се удари в земята и да оплиска камъните с кръв и мозък. Въпреки това стрелецът изстена и се опита да помръдне изпотрошените си крайници.

— Господи, иска ми се да умираха, когато ги убиваш — промълви Джон.

— На всички ни се иска — каза Саймън и клекна, за да претърси джобовете на стрелеца.

Продължиха да чакат. Без далекоглед Джон не можеше да види какво става на борда на „Хелфайър“ и колкото повече време минаваше, толкова повече започваше да се съмнява, че ще успеят да повдигнат достатъчно оръдието. Презареди кремъклията и заръча на всеки моряк с аркебуза или мускет да се прицели нагоре, ако още някой се осмели да се покаже над ръба.

Изведнъж откъм галеона дойде ослепителен проблясък, последван от дълбок, гърлен гръм и един снаряд се вряза в отвесната скала на двайсет до трийсет метра от върха. Всички на брега приклекнаха и се скриха от падащите отломки. Отгоре им като сняг се посипа фин варовик.

— Хайде, момчета, само още малко по-нагоре — помоли се Джон.

Минута по-късно голямото оръдие изстреля още един снаряд. Джон се опита да проследи траекторията по писъка. Снарядът едва успя да мине над ръба и падна някъде зад него. Внезапно отгоре вместо стрели и сачми заваляха тела. Всички се махнаха тичешком от скалата, за да не бъдат ударени, и предпазливо погледнаха нагоре да видят дали не ги очакват още неприятности. Никой не откри огън по тях. За всеки случай „Хелфайър“ изстреля още един снаряд със същата точност и към брега полетяха още тела, последвани от премятащо се френско оръдие.

Войниците, останали зад канарите, подадоха глави и изкрещяха ликуващо. Джон изчака известно време, накрая даде отбой и каза на войниците да предадат на капитан Хоус, че групата му продължава. Щяха да се срещнат на същото място след няколко дни, какъвто беше първоначалният план.

В средата на следобеда Джон и другарите му вече пътуваха за Париж. Първото крайбрежно село, на което се натъкнаха, изглеждаше доста богато и имаше коне и сбруи. Необходимо беше само да вържат неколцина изненадани мъже в конюшнята, за да се сдобият с онова, което им трябваше. Джон не се съмняваше, че Хоус ще намери тук достатъчно провизии. Сега, докато препускаха през страната, избягвайки градчета и села, Джон непрекъснато мислеше за Емили.

„Идвам за теб.

Дръж се, бъди силна.“

Яздещият отпред Лука вдигна ръка. Пред тях имаше езерце, където можеха да напоят конете. Докато животните утоляваха жаждата си, мъжете се излегнаха на меката трева.

— Май знаеш пътя до Париж — каза Джон на Лука.

— Служил съм на господаря си в много страни.

— Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш за него?

Саймън и Антонио се намръщиха и това бе достатъчно да накара Лука да си затвори устата.

— Братовчед ми Джовани ще ми отреже топките за подобно нещо.

— Каква полза от топки тук? — вметна Антонио. — Не помня кога за последно съм те виждал с жена.

Лука се изкиска.

— Трябват ми, за да запазя чудесния си баритон.

— Щом пазите в тайна за кого работите, поне ми кажете откога сте заедно.

Лука се замисли.

— Двамата с братовчед ми бяхме привлечени преди около шейсет години. Няколко години по-късно се присъедини Антонио. Колкото до английския ни приятел Саймън, не знам…

— Осемнайсет и половина години — обади се Саймън.

— Точно затова ни трябваше — каза Лука. — Защото е точен.

— Човекът, когото следвате, италианец ли е? — попита Джон. Никой не отговори, но по погледите им личеше, че е познал. — Добре, продължавайте да пазите тайната си. Достойно е за възхищение, макар че не се сещам пред кого бих могъл да се разприказвам.

— При изтезания повечето хора започват да говорят — рече Лука.

— Повечето, но не всички — изтъкна Саймън и посочи Антонио. — Давай, покажи му.

Макар и с неохота, Антонио повдигна за момент дрехата си, за да покаже жестоки, дълги белези от изгорено по гърдите, корема и гърба си.

— Решили са, че не знае нищо. Кой би понесъл подобна болка, без да проговори? — разпери ръце Лука. — Затова са го пуснали.

— Кой го е пуснал?

— Кралят на Италия — отговори Лука. — Чезаре Борджия. Чувал ли си за него?

— Да. Бил е безжалостен кучи син, нали?

— И все още е — вметна Антонио с безизразна физиономия. После стана и тръгна към коня си. — Достатъчно сме почивали.

Продължиха да яздят до падането на нощта, без да срещнат жива душа. Накрая се разположиха на лагер до малък поток. Хапнаха хляб и сушено месо, което бяха взели от кораба, след което заспаха на тревата. Призори продължиха с надеждата да стигнат до Париж преди следващата утрин.

Всеки път, когато виждаха димящ комин или други признаци на селище, се отклоняваха, но късметът им изневери по пладне, докато прекосяваха една плитка река. Бяха в средата на течението, когато от гъсталаците на отсрещния бряг излезе малка група мъже. Не приличаха на войници, но въпреки това Джон приготви пистолета си.

— Аз ще говоря с тях — рече Лука.

Той помаха дружески с ръка и се обърна към групата на съвършен френски. Стигнаха безпрепятствено до брега, където разговорът между Лука и мъжете продължи. Джон доби впечатлението, че атмосферата е достатъчно приятелска. Внезапно усмивката на Лука изчезна и гой започна да спори. Джон се напрегна и се приготви за сблъсък. Но когато се обърна към тях, Лука намигна и бръкна в кесията си. Даде две монети на един от мъжете и те се махнаха.

— Искаха такса за прекосяване на реката — обясни Лука. — По-добре да решиш проблем с малко пари, отколкото с много кръв.

След цял ден усилено яздене започна да се свечерява, после падна нощ и Джон видя в далечината Париж, или по-скоро огньовете на града. Обърна се към спътниците си за план. Дали да се насочат направо към замъка, където вероятно държаха Емили? И когато стигнат там, ще успеят ли само четиримата да пробият защитата му? Лука отговори, че ще се срещнат в един хан с техен човек, който ще им даде информация за местоположението на Емили и ще предложи евентуален план за спасяването й.

Нощта вече беше настъпила и им се наложи да минат покрай едно малко градче по-близо, отколкото им се искаше. От един нисък хълм Джон видя кулата на замък, която едва се открояваше на фона на небето. Центърът на градчето бе осветен от голям огън. Изведнъж нощта беше пронизана от писък — зловещ, смразяващ кръвта писък, който продължи мъчително дълго.

— Какво става? — попита Джон, като дръпна поводите и забави ход.

— Пекат — отвърна Саймън и се изплю.

— Със сигурност — добави Лука.

— Но това не беше животно, а човек — каза Джон.

— Така е — потвърди Саймън. — Горе-долу най-лошото наказание, което можеш да си представиш. Местният господар обикновено го налага за кражба на добитък или на някоя от жените му. На Земята, когато те изгорят на клада, поне накрая умираш. Но не и тук.

— В някои села е по-лошо, отколкото в други — каза Лука. — Случва се в най-бедните, където почти няма храна, да режат печено месо от пищящите хора.

— Исусе — промълви Джон.

— Исус го няма тук — натърти Антонио, смуши коня си с пети и препусна.

Малко преди полунощ стигнаха до мост над широка река, за която Джон предположи, че е Сена. Имаше стражеви пост и Лука изведе групата от пътя.

— Оставете говоренето на мен — каза той. — Ако стражите започнат да задават въпроси, ще вдигна един пръст за „oui“, два за „non“ и цяла длан за изсумтяване. Ако изтегля сабята си, знаете какво следва. — Той погледна зад себе си и слезе от коня. — Преди това обаче трябва да направя нещо.

Наведе се, загреба две шепи свежи конски изпражнения и пристъпи към Джон. Размаза ги по панталоните му, преди той да успее да реагира.

— Какви ги вършиш? — възкликна Джон.

— Скривам истинската ти природа, приятелю — обясни Лука. — По-добре да смърдиш на лайна, отколкото да издадеш какъв си всъщност.

Джон се намръщи.

— Май бих предпочел да се бия.

Оказа се, че стражите са пияни, и групата бе пусната да мине само след една подхвърлена монета.

— Ханът е наблизо — каза Лука, докато се отдалечаваха от реката.

Ханът се намираше на една тясна уличка. Всички други постройки бяха със затворени капаци в късния час и това бе единствената сграда, чиито прозорци светеха. Оставиха конете на коневръза и влязоха вътре, където бяха посрещнати от характерните за всяка кръчма гледки и звуци. Мъжете пиеха на дълги маси пред открито огнище, обслужвани от няколко почти голи жени, които според Джон изобщо не хващаха окото. Никой не обърна внимание на появяването им и той реши, че в заведението се отбиват предимно пътници. Все пак един човек, който стоеше отделно, ги загледа и Джон се изнерви, докато Лука не му махна. Човекът дойде на масата им, тупна Саймън по гърба, извика да донесат вино и размени шепнешком няколко думи с Лука на френски, преди да премине на английски.

— Пътуването ви без проблеми ли мина? — Мъжът имаше груби черти, груби ръце и беше облечен в дрипи като селянин. Нищо не показваше от коя епоха е.

— Винаги има проблеми, но нищо, което да не можем да решим — отвърна Лука.

— Значи това е човекът — каза мъжът, сочейки с чашата си Джон.

Джон му кимна.

— Джон. Джон Кемп.

— Аз съм Марсел. Миришете на лайна, мосю.

Джон му намигна.

— По тези места това е почти комплимент.

Марсел го изгледа няколко секунди, след което избухна в смях.

— Можете ли да ми кажете нещо за моята приятелка? — веднага го притисна Джон. — Знаете ли нещо?

— Имам информация за вас. Беше в Жоанвил, в замъка Гиз.

— Как така беше?

— Съжалявам, че ви го казвам, но замъкът бе атакуван от един варварин, който минава на страната на онези, които плащат най-добре — веднъж на страната на французите, друг път на германците. Този ден е бил на страната на германците. Приятелката ви е била отведена при Барбароса.

Лука изруга на глас, а останалите заклатиха глави.

— Кой е той? — настоятелно попита Джон.

— Фридрих, кралят на Германия. Наричат го Барбароса, защото на младини брадата му била червена. Цяла Европа се страхува от него, защото има най-силната войска.

Джон се опита да сдържи напиращия гняв и отчаяние.

— Къде по-точно е тя?

— В Марксбург.

Сега беше ред на Саймън да изругае и Джон го попита защо.

— Защото това е най-добре защитеният замък в Германия. С малко хитрост и мускули бихме могли да се справим със замъка Гиз, но не и с Марксбург.

Джон тресна халбата си на масата.

— Това не е правилният отговор. Винаги има възможност за ход.

— Ще ни трябва помощ — каза Лука. — Трябва да отидем в Милано. Господарят ни ще състави план, а след като се срещне с теб, ще се съгласи да ти даде хора. Сигурен съм.

На Джон му се зави свят.

— С коне? Да пресечем Алпите до Милано? Случайно да ти приличам на Анибал? Това е пълно безумие. Ще отнеме цяла вечност.

Лука се съгласи, че подобно нещо би отнело много време, след което добави:

— Ще се наложи да караме.

— Как така да караме?

Лука се усмихна.

— Ще трябва да откраднем един от автомобилите на крал Максимилиан.

— Поднасяш ли ме?

— Не — каза Саймън. — Старият Макс има пет или шест коли, ако разузнаването ни не греши. Германците ги произвели първи, после жабарите отвлекли един от създателите им и го накарали да работи за тях. Всъщност точно затова съм тук. Синьор… — Преди да успее да каже името, Лука го сграбчи за ръката. — Съжалявам. Искам да кажа, господарят ни иска да се сдобие с една от тях и тъй като съм машинист, това беше една от целите на идването ми във Франкия. Марсел, можеш ли да ни заведеш до мястото, където ги държат.

— Разбира се, защо не?

— Колко бързо се движи такава кола? — попита Джон.

— Може да поддържа петдесет мили в час, ако пътят е добър — отвърна Саймън.

Джон извади сребърния часовник от джоба си, погледна часа и бързо пресметна наум. За да избегнат прекосяването на Алпите, трябваше да стигнат до Южна Франция и да продължат към Милано покрай брега, което щеше да отнеме около дванайсет часа при наличието на съвременни шосета. Ако се приеме, че парният автомобил ще издържи прехода, без да се разпадне, щяха да са им нужни три дни или повече по тукашните подобия на пътища, при това само ако не им се налага да се бият с местните. Щеше да пропусне второто стартиране на МААК, а може би дори третото.

— В такъв случай не бива да се бавим нито минута — каза Джон. — Да действаме.

Допиха виното си и оставиха няколко монети на масата. Но докато ставаха, Джон видя как цяла маса мъже, поне десетина, също се надигна. Преди да се изправи напълно, Джон вече беше извадил пистолета си, а приятелите му сабите си.

В тясното пространство всеки беше за себе си. Джон повали един от нападателите с куршум в главата, захвърли пистолета и извади меча си. С периферното си зрение видя как някой наръгва Марсел в корема, но самият той си имаше свои проблеми. Сражаваше се яростно, сечеше и риташе, ръгаше и преобръщаше маси и пейки. Беше по-бърз от всеки друг, но мнозина се нахвърлиха върху него и го притиснаха в стената. Джон се помъчи да запази равновесие по хлъзгавите от кръвта дъски, обърна се към тримата, които го атакуваха отдясно и макар да чу, че отзад идва друга опасност, нямаше време да избегне сопата, която го цапардоса по главата и го просна в безсъзнание.

 

 

Джон се събуди със стряскане и моментално докосна пулсиращата цицина на темето си. Намираше се в пълен мрак. Опипа наоколо и усети лигава воняща слама, под която имаше хладен камък. Извика, отначало тихо, после по-силно, за да види дали е сам. Опита се да се изправи и въпреки замайването успя да стъпи на крака. Не беше лекар, но бе виждал достатъчно травми на бойното поле. Главата го цепеше ужасно, ала ясното мислене и липсата на гадене означаваха, че най-вероятно няма мозъчен кръвоизлив.

— Ехо! Има ли някой?

Спомни си, че е във Франкия, премина на „бонжур“, но никой не му отговори. Протегна напред ръце и напипа каменна стена. Тръгна пипнешком покрай нея, откри още две еднообразни стени и четвърта, в която имаше заключена дървена врата. Намираше се в малка килия. Затворник.

Мехурът му щеше да се пръсне и той се облекчи на една от стените. Седна на сламата, когато замайването му се засили. Чу нещо и напрегна слух.

Стъпки.

Изправи се отново. Прекалено силно му се виеше свят, за да се бие.

Чу завъртане ключ и дърпане на резе. Вратата бавно се отвори. Някой държеше свещ.

Мъжът заговори на английски с акцент.

— Добре ли сте?

Очите го заболяха от светлината на свещта.

— Да, никога не съм бил по-добре. Къде съм?

— В Париж.

— Къде в Париж? Къде са хората, с които бях?

— Намирате се в кралския дворец на Ил дьо ла Сите.

— Там се намира катедралата „Света Богородица“.

— На Земята, не тук.

— А хората ми?

— Онзи на име Марсел беше сериозно ранен. За съжаление, останалите се измъкнаха. Искам имената им. Марсел не може да бъде разпитан.

— Жорж.

— Жорж ли?

— Да, всички се наричаха Жорж. Така и не научих фамилиите им.

— Разбирам. Моето име не е Жорж. А Ги Форно, министър на краля. Ще дойдете с мен.

— И да оставя този курорт? Не знам, Жорж.

— Много сте забавен. Елате, кралят иска да види жив човек.

— Добре, ще дойда. Изгарям от нетърпение да видя още един мъртъв крал.

Излязоха в осветен с факли подземен коридор с врати на килии по дългата, влажна стена.

— Облечете това — каза Форно и посочи купчина дрехи на една пейка. — Не можете да се изправите пред краля в такова отвратително облекло.

— Значи не си пада по конски лайна, а?

Коленете му се подгънаха и щеше да падне, ако един войник не го беше подхванал. Той седна на пейката и огледа дрехите. Панталон от син шевиот, бяла ленена риза и къса черна куртка. Събу се, съблече се по гащета и пробва панталона с копчета, който му пасваше сравнително добре. Облече останалото, но преди да си сложи кубинките, Форно нареди на войника да ги претърси за нож.

След като се обу, Джон се изправи и подръпна куртката.

— Това се нуждае от малко преправяне.

— Не се безпокойте, мосю. Изглеждате приемливо за случая. Кралят несъмнено ще прояви разбиране.

Джон бавно и предпазливо изкачи стъпалата и се озова в осветен от свещи лабиринт от малки помещения, пълни с туршии и сушена храна. Минаха през просторна кухня. Готвачите изглеждаха прекалено уплашени, за да вдигнат глави от работата си и да погледнат живия човек, излязъл от мазето. След това минаха през поредица все по-пищни празни официални стаи, преди да изкачат тържествено стълбище и да се озоват в дълъг коридор, в края на който, обясни Форно, се намирали кралските апартаменти.

— Кралят е неразположен — добави той. — Според лекаря му, който е съвременен човек, имал съсирек в крака. Остави го на отвара от върбова кора, която според твърденията му щяла да разреди кръвта на Негово величество. Ще видим. Във всеки случай, кралят ще ви приеме в покоите си.

Пред входа на кралските апартаменти стояха двама стражи. Форно въведе Джон в един салон, след което почука леко на двойната врата, отвори я и обяви пристигането на посетителя. Тази стая бе първата в двореца, в която Джон видя произведения на изкуството. На стените висяха картини с маслени бои и акварел, но нито една не изглеждаше особено впечатляващо.

Форно даде знак на Джон да го последва в спалнята.

— Кралят говори съвсем сносен английски — прошепна той. — Няма да е зле да му направите комплимент.

Джон бързо огледа стаята. На голямото легло лежеше мъж на не повече от четиресет, слаб като пръчка, със сресана назад, преждевременно побеляла коса и хлътнали очи. Десният му крак беше повдигнат на мека възглавница. Беше облечен в проста бледосиня риза. На стол до леглото седеше красива млада жена със загадъчни тъмни очи и коса, облечена в скъпа рокля, разкриваща гръдта й. Тя го загледа с нескрит интерес.

— Приближете, за да ви огледам по-добре — каза кралят.

Джон се подчини и застана свободно, с ръце на кръста.

— Как така сте тук, мосю? — просто попита кралят.

Джон даде вече ставащия стандартен отговор. Монархът го слушаше и кимаше механично като кукла с клатеща се глава.

— Епохата, от която идвате, трябва да е изключително интересна — отбеляза той. — Време на наука и просвещение.

— Наука да, но за просвещението не съм съвсем сигурен. Мога ли да попитам вие от коя епоха сте?

— От бурния край на осемнайсети век, време на голям — как беше на английски? — смут във Франция. Смут и кръвопролития.

Джон реши, че сега е моментът да пусне комплимента за добрия му английски, и си спечели усмивка от Форно.

— Революцията, Бастилията, Мария-Антоанета и още куп други неща, нали? — каза Джон. — Казаха ми, че сте крал Максимилиан, но признавам, че не си спомням за френски крал с такова име.

Монархът се разсмя толкова силно, че от очите му потекоха сълзи, и компаньонката му и министърът решиха, че най-добре да се включат във веселбата.

— Не съм бил никакъв крал, мосю. Бях кралеубиец. Аз съм Максимилиан Робеспиер, един от архитектите на революцията. Чували ли сте за мен?

— Разбира се. Вие сте прочут.

— Научих, че съм придобил известност, която се е запазила доста след смъртта ми.

— Не съм историк, сър, а войник, но признавам, че съм изненадан в много отношения.

Кралят не схвана отговора му и помоли Форно да обясни на френски.

— А, в много отношения. Разбирам. И какви са те?

— Първо, вие сте били антироялист, а с подобни възгледи да станеш крал е… ами, доста изненадващо. Освен това никога не съм си представял, че човек като вас ще се озове тук. Мислех си, че вашата революция е била благородно дело, подобно на нашата война за независимост в Америка.

Максимилиан се намести тромаво, при което младата жена скочи да оправя възглавници и да му помага. Когато приключи, кралят я помоли да сипе вино за него и госта и да донесе стол на Джон, оставяйки Форно в неловкото положение да е единственият прав в стаята.

— Е, бях юрист, нали разбирате — започна кралят. — Бях заклет последовател на великите философи от моето време, като Русо и Монтескьо, и твърдо вярвах в равните права и установяването на република. Когато Бастилията падна, събитията се развиха бързо. Преди да се усетим, крал Луи изгуби главата си и вече си имахме република. Сред останалите си колеги аз се откроих като особено добър организатор и оратор. Работех неуморно като член на комисията за обществена безопасност. Но революциите са мътна работа, мосю. Винаги има елементи, които не зачитат волята на народа и търсят начини да върнат един или друг диктатор. Затова трябваше да сме бдителни и твърди, много твърди. Използвах гилотината така, както цигуларят използва цигулката си. В първите дни на революцията подписвах две до три заповеди за екзекуция на ден. После двайсет. После петдесет. Подобно на вената в крака ми, затворите бяха така задръстени, че за да възстановя раздаването на правосъдие, прокарах закони, които лишаваха посочените за врагове на отечеството от право на защита, и премахнах необходимостта от свидетели. Съдилищата можеха да издават присъди единствено според морални преценки и единственото наказание за виновните бе смърт. О, как само се лееше кръвта. Макар никога да не съм дърпал сам въжето на гилотината, несъмнено ролята ми във всичко това е причина за попадането ми тук. Франция си получи своята република, но след като аз самият легнах под острието на гилотината, бях принуден да платя вечната цена.

— Крал Хенри сподели същото. Каза, че никога не е убивал лично човек.

— Зная, че сте били в двора му. Посланикът ни съобщи за това. Следим всяка ваша стъпка, мосю, също както следихме Марсел Полверел, за когото знаем, че е агент на някакъв подмолен господар в Италия. Кажете ми, мосю, кой е този човек?

— Не зная.

Робеспиер показа раздразнението си, като грубо грабна една носна кърпа и издуха орловия си нос.

— Ще ми кажете името на италианеца.

— Казаха ми, че ако науча името му, мога да го издам, ако ме подложат на изтезания. И затова ме държаха в неведение.

— Ще видим дали това е истина. Форно може да уреди мъчения в тъмницата.

Джон го изгледа ледено.

— Май старите навици умират трудно.

Робеспиер изсумтя.

— Не, няма да ви изтезавам. Тъкмо обратното, ще ви глезя. Ще се радвате на удобни покои, добра храна, хубави жени. Ще бъдете мой затворник, но в позлатена клетка. Ще бъдете разпитван систематично. Възнамеряваме да научим от вас как да произвеждаме по-съвършеното оръдие, което дадохте на англичаните, както и всякакви други технологии, от които имате представа. Освен това ще ви разпитаме за възможностите на английския флот. Вие сте уникален и ценен ресурс, който смятаме да използваме изцяло.

— Ето какъв е отговорът ми на това. Начукай си го, Макс. Ще бъда най-лошият гост, който си имал някога.

Щом проумя напълно думите му, Робеспиер се вбеси и нареди на Форно да го отведе.

Джон тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Кажи ми нещо. Какво стана със свободата, равенството и братството?

Робеспиер се наведе напред, за да разтърка подутия си крак.

— Тези принципи са без значение в Ада, мосю. Несъмнено трябва да сте го научили досега.

Джон не му отговори, намигна на изумената красавица и излезе след Форно.

Двамата вървяха мълчаливо по дългия коридор, следвани от въоръжени тъмничари. Качиха се по едни стълби, после по други. Коридорът на този етаж беше дълъг като онзи на кралските апартаменти, но нямаше килим и стените бяха измазани само с гипс, без да са боядисани. Всяка врата имаше резе отвън.

Докато вървяха по коридора, Джон се обърна към Форно.

— А вашата история каква е?

— Моята ли? — Спътникът му изглеждаше на шейсет и няколко, с кръгло лице и заформяща се двойна брадичка на добре хранен човек, и най-тъжните очи, които бе виждал някога. — Историята ми е съвсем кратка. Бях бюрократ в двора на император Наполеон Трети. Бях въвлечен в сложна, мерзка интрига. Умрях през хиляда осемстотин шейсет и първа. За щастие, талантите ми бяха разпознати и вместо да бъда обречен на робски труд на полето или в някоя sale decomposition, бях направен младши служител от краля. Отличих се в работата си и постепенно се издигнах.

Форно отвори една врата и даде знак на Джон да влезе. Нареди на стражите да изчакат в коридора и го последва. Стаята беше голяма и удобна, с легло, тъкан килим, умивалник, нощно гърне и меко кресло. Имаше също студена камина с малка купчина дърва. Два прозореца предлагаха изглед към Сена. Очакваше го и поднос със сирене, хляб и кана вино.

— Това ще свърши ли работа? — попита Форно.

— Не ми харесва да бъда задържан против волята ми.

— Заповед на краля.

— Как всъщност Макс е станал крал?

— Мисля, че не показвате необходимото уважение към него. Бунтарското поведение няма да ви донесе нищо добро.

Форно седна в креслото, а Джон подуши сиренето.

— Няма нож.

Форно извади нож от колана си и му го връчи.

— Не се ли страхувате, че ще ви прережа гърлото?

— Направите ли го, стражите ще се отнесат грубо с вас. Чудно мие дали жив човек може да умре в Ада?

Джон взе ножа и наряза сиренето и хляба.

— Опитвам се да избягвам сблъсъците. Искате ли?

Форно отказа и Джон седна на леглото да се нахрани.

— Когато Робеспиер пристигнал, предишният крал, Луи Единайсети, който управлявал на Земята през петнайсети век, бил пленен от безжалостната му ефективност. Направил го свой пръв министър, но след няколко десетилетия Робеспиер организирал преврат и заграбил короната за себе си. Казват, че построил гилотина по собствен проект и Луи бил първата й жертва. Виждате иронията, разбира се. Приживе сваля монарх, а след смъртта си става такъв.

— Как така ви има доверие? Не се ли страхува, че ще направите същото с него?

— Отговорът е прост. Няма ми доверие. Подозрителен е към всички. Храната му се опитва. Отнася се с личните си гвардейци като с принцове, за да купи верността им. Знае, че не съм амбициозен, и това е единственото, което ме спаси от гилотината.

Форно стана и каза, че има работа.

— Ножа, ако обичате.

Джон беше скрил ножа и сега седеше върху него. Извади го и му го подаде с дръжката напред.

Форно сви пълните си устни.

— Всъщност, задръжте го. Ще пратя лекар да прегледа раната на главата ви.

След като остана сам, Джон скри ножа под възглавницата и се зачуди какво означаваше жестът на Форно. Дали щеше да му помогне? Дали не се надяваше, че ще го използва срещу краля? Опита вратата и погледна през прозорците. Дори да успееше да разбие оловното стъкло и да се промъкне, очакваше го фатално падане на брега на реката. Доколкото виждаше, този Париж бе нисък и разпълзял се град като рисунка с въглен, лишена от цвят. Хапна още хляб и сирене и се изтегна на леглото. Не след дълго резето се дръпна и в стаята влезе набит мъж с малка кожена чанта. Още сумтеше и пуфтеше от изкачването на стълбите.

— Извинете — поде мъжът. — Английският ми не е съвършен. Аз съм доктор Льофебр. Мосю Форно ме помоли да видя главата ви.

— Не мисля, че е нещо сериозно — каза Джон и спусна крака на пода.

Докторът седна до него и Джон се зачуди дали леглото ще издържи тежестта му.

— Невероятно. Да видя отново жив човек — промърмори докторът, докато ръчкаше с дебелите си пръсти чувствителната цицина на темето. После го подложи на най-общ неврологичен преглед и обяви, че няма никакви сериозни поражения.

— Ако имах проблем, щяхте ли да сте в състояние да направите нещо?

— Приживе не бях хирург, така че ако бяхте получили кръвоизлив, нямаше да мога да ви помогна. Имам някои прости лекарства и билки, но нищо силно. Боя се, че съм доктор само по име. Кралят обича да има доктор до себе си, особено ако е модерен, така че му служа. Преди всичко му угаждам, а в замяна получавам храна и подслон.

— Имате ли нещо за зъбобол?

Докторът прегледа запасите си.

— Мога да ви дам карамфилово масло. Ще ви облекчи донякъде.

— Ще ви бъда много благодарен. Откога сте тук?

— От около осемнайсет години. Отрових един човек, който ме изнудваше заради една долна афера. Полицията ме разкри и при арестуването получих инфаркт.

— Съжалявам да го чуя. Искате ли вино? Храна?

Докторът не се нуждаеше от подканяне да се нахвърли върху хляба и сиренето и докато ядеше, Джон му обясни как е попаднал тук.

След като отговори на всичките въпроси на Льофебр, Джон реши също да му зададе някои.

— Като медик как си обяснявате факта, че тук не може да се умре?

— Не мога да го обясня — поклати глава докторът, докато си отчупваше още хляб. — Законите на природата в Ада са различни. Процесът на стареене спира. Не съм виждал случаи на рак или сърдечни пристъпи. Хората продължават да живеят вечно на възрастта, на която са се озовали тук. Да, срещат се наранявания и инфекции, както и някои заболявания, като венозната тромбоза, която засегна краля, но съм виждал хора, които твърдят, че са на стотици години, много по-стари от него. И съм виждал много, страшно много хора с поражения, които би трябвало да ги убият, но не са мъртви. Сякаш прекрасните закони на природата са били отменени и пренаписани от някакъв садист, за да е сигурно, че за такива като нас няма да има спасение. А сега трябва да вървя. Кралят обича да ме заплашва, че ако не се явя веднага щом ме извика, ще използва тлъстините ми за лампите си.

След като отново остана сам, Джон се съблече по гащета и легна. Тъкмо се унесе, когато някой отново дръпна резето. Надигна се, очаквайки, че докторът се връща за още храна или разговор, но когато вратата се отвори, през нея влезе жената на Робеспиер. Резето се плъзна след нея, което означаваше, че идването й не е останало в пълна тайна, поне от стражите. Тя отметна черната си коса назад и просто остана да стои, като гледаше атлетичното му тяло и го чакаше да каже нещо.

Джон наруши мълчанието.

— Желаете ли вино?

— Да — отвърна тя на английски със силен руски акцент. — Виното е единственото, което ме поддържа.

— Разбирам ви. Навремето и аз имах същите отношения с пиячката.

— Пиячка?

— Напитки. Алкохолни напитки.

— Аха. Може ли да седна?

Тя се отпусна в креслото. Джон й подаде пълна чаша и се върна на леглото. Помисли си дали да не се облече, но се отказа.

— Как се казвате?

— Ирина.

— И как така станахте жената на Макс, Ирина?

Тя се разсмя.

— Никой досега нямал кураж да го нарече Макс. Жената на Макс. Добър начин за описване. Нямам титла. Не съм кралица. Той ме чука понякога, но от много години го прави рядко. Ужасен любовник е и дъх му мирише на блато. Аз предимно трофей, с който да показва на френски народ, че силен мъж, щом има красива жена. Купил ме от руски княз за много пари.

— От колко време сте тук?

— В Ад? Изгубила бройка. Може би сто и петдесет години.

— Макс знае ли, че сте при мен?

— Не. Подкупила стражи да мълчат. Може да кажат и ще ми отсекат глава. Не ме е грижа.

— Наистина ли?

— Не. Грижа ме е. Стая на разложение ме плаши. Но си заслужава риск да бъда с добър човек.

— Откъде сте сигурна, че съм добър?

— Защото вие не сте в Ад след смърт. И ми изглеждате добър. — Тя стана и тръгна към леглото. — И миришете добре.

Когато седна до него, Джон й се усмихна.

— Искате ли да ви разкажа нещо за себе си, Ирина?

— Да.

— През по-гол ямата част от зрелия си живот бях войник, а смъртта е постоянен спътник на войниците. Мисля, че използвах това като извинение да бъда пълен гадняр с много хора, особено с жените, с които се забърквах. Знаете ли какво означава гадняр?

— Мисля, че е ясно.

— Пиех много, отнасях се лошо с жените. Изневерявах им и ги лъжех. Но всичко това се промени, когато срещнах жена на име Емили.

Ирина може би не разбираше накъде бие историята му или може би не я беше грижа. Тя постави ръка на коляното му.

— Разкажете ми за Емили.

Той не махна ръката й.

— Емили е забележителна. Шотландка. Учен. Корава. Забавна. И много красива.

— И аз ли съм красива?

— Да. Вие сте прекрасна жена. Но точно там е работата. Емили ме промени. Опитвам се вече да не съм гадняр, поне не голям. Мъча се да съм верен, което ми е толкова трудно, колкото на едно куче да подмине сочен кокал. Тя е причината да съм тук. Опитвам се да я намеря и да я върна у дома, в нашето време и в нашия свят. Разбирате ли? Не че не ви желая, Ирина. Просто искам да постъпя правилно.

Тя се нацупи.

— Разбирам. Не е като тук, където мъже чука всичко като разгонено куче. Хубаво е, макар и не за мен. Мога ли просто да легна до вас?

— Да, разбира се.

Тя легна до него и зарови нос във врата му. Дишането й стана тежко, гърдите й започнаха да се надигат и спускат и той видя как повдига роклята си, за да се докосне. Самият Джон не беше от желязо. Усети как се възбужда и започна да си мисли неща от рода дали наистина е изневяра, ако го направиш с мъртва жена. Успя да се овладее и заповяда на ръцете си да мируват. Ирина сякаш съвсем се отнесе. Очите й се затвориха, продължаваше да лиже и целува врата му, бедрата й се издигаха и спускаха, а леглото скърцаше в ритъм. Накрая свърши с експлозия от целувки и гърчене и едва след това тялото й се отпусна.

След известно време тя отвори очи, въздъхна и придърпа роклята си надолу.

— Благодаря.

— Радвам се, че успя да избягаш за момент — каза той и я целуна по бузата.

— Да. Наистина било бягство. Мога ли дойда отново?

— Не мога да остана тук, Ирина.

— Кралят никога няма да позволи да си тръгнеш.

— Можеш ли да ми помогнеш да избягам?

— Така ще отида на гилотина. Съжалявам.

— Всичко е наред. Да, можеш да дойдеш отново. През остатъка от деня Джон обикаляше стаята като тигър в клетка и си слагаше успокояващото масло от карамфил, което му бе дал докторът. Гледаше как градът се стопява в мрака, допи виното и главата му се замая приятно. Просна се на леглото и отново задряма. Когато се събуди, в стаята цареше пълен мрак. Отначало си помисли, че се е събудил заради пресъхналата си уста, но после осъзна, че вратата се отваря. Някой държеше свещ. Джон посегна към ножа под възглавницата.

— Шшшт. Аз съм, Форно.

Форно затвори вратата и остави свещта на масата. Понечи да си сипе вино и цъкна с език, когато видя, че всичко е изпито.

— Чух, че сте отказали да се съешите с Ирина.

Джон се разсмя на избора на думи. Все едно бяха взети от учебник по биология.

— Тя ли ви каза?

— Не. Споделила е с една прислужница, която ми докладва. Старая се да знам всичко в двора.

— Защо ми оставихте ножа си?

— Като знак.

— Знак за какво?

— За намеренията си.

— Моето намерение е да се махна оттук.

— Може би мога да ви помогна.

— Защо ви е да ми помагате?

— Мъжете, с които дойдохте от Британия. Те служат на италианец.

— Така казват.

— А ако ви кажа, че и аз служа на същия човек?

— Бих отговорил, че се радвам да го чуя. Срещали ли сте се?

— Да, само веднъж, но срещата ни беше достатъчна да промени начина ми на мислене.

— Продължавайте…

— И ако ви кажа, че приятелите ви откраднаха един от автомобилите на краля и ви очакват наблизо?

Джон вече се обличаше.

— Бих се зарадвал и на това.

— Трябва да побързаме.

— А стражите? Отвън ли са?

— Да. Точно затова е ножът.

— Не обичам да убивам невинни хора.

— Никой тук не е невинен, пък и няма да ги убиете.

— Знаете какво имам предвид.

— Или използвайте ножа, или стойте тук. Това е изборът ви. Не мога да се намесвам повече, тъй като ролята ми ще бъде разкрита.

Джон кимна и измъкна ножа изпод възглавницата. Форно взе свещта и извика през затворената врата на стражите, че е готов да излезе.

Джон го следваше плътно и веднага щом прекрачи прага, заби острието дълбоко в гърлото на единия войник и настъпи здраво мекия ботуш на другия. Вторият страж инстинктивно се преви от острата болка и Джон заби ножа в корема му, целейки се в черния дроб. Всичко приключи за пет секунди.

— Впечатлен съм — каза Форно, гледайки надолу към кървящите тела.

— Не се гордея с това — отвърна Джон.

— Добре казано. Мисля, че нашият италиански приятел ще ви хареса, мосю.

Тръгнаха по слабо осветени коридори и тъмни стълбища през части от замъка, които изглеждаха рядко използвани. Накрая стигнаха до малка залостена врата във влажно помещение, изпълнено с органична воня от Сена. Форно я отвори и каза на Джон да продължи сам покрай реката, докато не стигне до мост. За да избегне поста на стражата, трябваше да се изкатери по една от подпорите и да продължи пълзешком. Приятелите му го чакали от другата страна, в първата уличка отдясно. Не очаквал в този час навън да има хора, но ако срещнел някого, Джон несъмнено щял да се справи с него. Накрая Форно му даде платнената торба, която носеше. В нея Джон откри пистолета си, муниции и джобния си часовник.

Той стисна ръката му с благодарност.

— С вас всичко ли ще бъде наред?

— Разследването ще покаже, че стражите са направили глупостта да отворят вратата и са си платили. В тяхното състояние няма да могат да дадат други показания.

— Ас Ирина всичко ли ще бъде наред?

— Кой изобщо от нас ще бъде наред?

— Мога ли да ви помоля за още една услуга? — попита Джон. — Край брега на Кале е хвърлил котва галеон на име „Хелфайър“, командван от английския капитан Хоус. Той е приятел. Трябваше да ме чака няколко дни, но начинанието ще ми отнеме много повече време. Бихте ли му пратили съобщение, че ще се забавя?

— Колко време искате да остане?

— Де да знаех. Още една седмица? Или две? Колкото може повече, но ще го разбера, ако му се наложи да отплава.

— Ще се погрижа да получи съобщението. Всичко добро, мосю.

Без никакви проблеми Джон стигна до моста и се покатери на него. Чу гласовете на дворцовите стражи наблизо и запълзя по корем, докато не стигна средата на моста, напълно скрит в мрака. Улиците бяха пусти. Както бе обещал Форно, Саймън, Лука и Антонио чакаха до голям закрит автомобил и когато го видяха, Саймън скочи зад волана и започна яростно да помпа, за да увеличи налягането в котела.

Джон стисна ръцете им.

— Никога не съм бил така радостен да видя трима мъртъвци.