Глен Купър
Дупка в тъканта (22)

22.

Емили се събуди замаяна и объркана в старата си стая в замъка Марксбург. През отворения прозорец повяваше студен вятър. Малката сива птичка, кацнала на перваза, я погледна и отлетя към реката. Отначало Емили се зачуди дали не беше сънувала случилото се през последните няколко дни, но после ръката й докосна якето, което все още носеше. Якето от жените.

Ужасният спомен за раната на главата на горката Ан разтърси Емили и тя се затътри към масата, за да си налее чаша вода.

Андреас явно се ослушваше от другата страна на вратата, защото моментално влезе с малоумна усмивка.

— Чух, че си се върнала снощи. Не каза довиждане на Андреас. Натъжи ме.

— Избягах — каза тя. — Обстоятелствата не бяха подходящи за сбогуване.

— Къде е момичето с черната кожа?

— Нея хванаха.

— За нея не ми пука толкова. Ти си по-хубава, пък и миришеш хубаво.

— Ще мириша още по-хубаво, ако ми приготвиш ваната.

Лицето му грейна.

— Ще донеса топла вода и закуска.

После усмивката му изчезна.

— Какво има? — попита тя.

— Наредиха ми да им съобщя, когато се събудиш. Май искат да те видят скоро. Надявам се да са добри с теб.

— Кой?

— Кралят и новият канцлер. Харесвах повече стария, но още мога да го посещавам.

— Райналд ли? Как така можеш да го посещаваш?

— Главата му е на пика в двора. Сутринта му говорих. Очите му бяха отворени, но не знам дали ме разбра. Наквасих устните му с малко вода, но не знам дали от това му е станало по-добре. Надявам се никога да не ми отсекат главата.

 

 

Емили изобщо не бързаше за аудиенцията и накрая Андреас трябваше да я побутне навън и надолу по стълбите. За щастие, пътят до една от сградите на комплекса, които досега не бе посещавала, не минаваше покрай главата на Райналд. Непознатата сграда беше тъмна, усойна и миришеше на старост. Андреас я остави сама в мрачна зала, пълна с препарирани глави на елени, лосове, мечки и глигани. Имаше голяма трапезна маса, която явно се използваше като бюро, защото беше покрита с пергаменти, папки и карти. В единия ъгъл забеляза намотка от плътно навита жица с два стърчащи накрайника.

— Примитивно, но интересно, нали?

Химлер влезе на изящните си крачета и седна. Изглеждаше комично дребен зад голямото бюро. Направи й знак да седне срещу него.

— Прилича ми на електромагнит — каза тя.

— Точно така — доволно се усмихна той. — Зная, че е като играчка, но за нас е голям напредък. Преди сто години в Ада дойде един руснак, който приживе участвал в експерименти с електромагнити. Не като учен, а като техник. Шпионите ни го откриха в едно село край Киев. Хвалел се в кръчмата, че можел да изобретява разни неща. Руснаците така и не забелязали талантите му, тъй като и в Ада са толкова некадърни, колкото и на Земята, така че го отвлякохме и го доведохме в Германия. Той ще бъде един от асистентите ви.

— Асистент за какво?

— Че как, да тръгнем по пътя на технологичното превъзходство. Както вече ви казах, до гуша ми дойде от тези наши примитивни войни с жалки оръжия. Да, имаме оръдия и ръчни огнестрелни оръжия, които стрелят по веднъж, но войниците ни продължават да използват мечове и сопи и яздят коне! Можете ли да си представите?

— Май единствената ви грижа е как да подобрите възможностите да се убиват… не, да се осакатяват колкото се може повече хора. Защо не се замислите как да подобрите живота им? Да ги храните по-добре, да строите по-добри къщи, да направите живота им по-малко мизерен?

Химлер кимна и отвърна саркастично:

— О, накарахте коравото ми сърце да омекне. Обърнахте главата ми към светлината. Сега виждам грешката на порочния си път. — Усмихна се на изпълнението си. — Позволете ми да бъда болезнено откровен. Грижа ме е единствено за двама души. За мен самия и за крал Фридрих. В известен смисъл животът тук може да бъде съвсем прост. Целта ми и целта, която обещах на Фридрих, е да постигна пълна победа над враговете ни, да поробя колкото се може по-голяма част от света с помощта на технологиите. Единственият начин да си осигурим дълголетно здраве е да не допуснем да бъдем завладени. Лично аз нямам никакво желание да свърша като Райналд. По-добре да съм хищник, отколкото плячка.

— Е, аз също ще бъда болезнено откровена. Няма да ви помагам да намирате начини да осакатявате и поробвате хора.

Химлер се прозя и стана. Емили стегна мускули, готова да се защити. Той обаче мина покрай нея до един шкаф, извади от него метален цилиндър, постави го на бюрото и седна до него.

— Изобщо не си струва да дискутираме дали ще ми помогнете или не, защото, естествено, ще го направите. Ще бъде уморително да ви лишавам от храна, да ви държа гола в студена тъмница, да ви наранявам по какви ли не начини, защото накрая ще ми съдействате. Можем да прескочим всички тези неприятности и просто да запретнем ръкави и да се заловим за работа. Така че нека за момент забравим за негативното ви отношение. Погледнете тази прелест.

Той й посочи тежкия цилиндър.

— Какво е това?

— Батерия. Бях засрамен, че англичаните и французите имат телеграф, а ние нямаме. Това скоро ще бъде поправено. Шпионите ми я откраднаха от Лондон, където тя е една от многото други, захранващи тяхната система. Намерих във Франкфурт един химик от деветнайсети век, който ще ви асистира и ще прави необходимите киселини за захранване на електродите. Разбирате ли, с батерии и електромагнити ще трябва само да построя язовир на Рейн и ще имам водноелектрическа централа. А с помощта на електричеството ще мога да започна да строя машини, които да правят машини — не малки като парните ни автомобили, а големи, индустриални машини. И след време — не утре, но след време — ще имаме центрофуги за обогатяване на уран и ще направим мощни бомби и машини, които да ги изстрелват срещу враговете ни.

Сега беше ред на Емили да се изсмее.

— Доколкото си спомням историята, вашите нацисти не са успели да построят атомна бомба въпреки всички технологии на двайсети век и най-добрите учени, с които сте разполагали. А сега седите в някакъв средновековен замък, осветяван със свещи и затоплян с дърва, и ми говорите за плановете си да обогатявате уран. Това е нелепо.

Химлер я изгледа ледено.

— Имам две неща, с които не разполагах по време на войната — с равен глас изрече той. — Неограничено време, а сега и физик от двайсет и първи век.

— Май не ме слушате. Вече ви казах. Аз съм специалист по елементарни частици. Не зная как се правят атомни или каквито и да било бомби. И ако случайно не помните, не съм мъртва като вас. Моето време си е съвсем крайно. Ако не успея да се върна обратно в собственото си време и свят, най-вероятно ще реша да сложа край на живота си, вместо да остана във вашия ужасен свят. А ако успеете по някакъв начин да ми попречите да го сторя, в крайна сметка ще остарея и ще умра. Така че ви моля, престанете с тези глупости и ми помогнете да се върна в Англия, поне да се опитам да се прибера у дома.

В залата влезе официален на вид мъж, облечен в костюм с широки ревери от епохата на Химлер. Извини се за прекъсването и съобщи на шефа си, че кралят идва.

— Тук? Нима идва тук? Защо не ме е извикал, както обикновено?

— Очевидно е станало нещо, което силно го е възбудило.

Химлер се намръщи и се обърна към Емили.

— Имам богат опит с превъзбудени лидери.

Тя стана и понечи да си тръгне, но точно тогава Фридрих нахълта с антуража си от благородници. За първи път Емили го виждаше на крака. Изглеждаше изненадващо пъргав и бърз за годините си.

Кралят присви очи към нея.

— Значи си успял да я заловиш. Надявам се, че няма да има възможност да избяга отново.

Химлер заяви, че лично гарантира за това, и добави, че тя скоро щяла да започне работа по всякакви технологични нововъведения за кралството. Емили нямаше намерение да му позволява да говори за нея, сякаш я няма, но когато отвори уста, кралят й нареди да седне и да мълчи. Онова, което имал да каже, било свързано с новата й роля.

На Фридрих му бе предложено меко кресло, но той отказа и закрачи яростно напред-назад. На Химлер явно му беше неудобно да остане седнал, докато кралят е прав, така че се изправи и започна да върти глава насам-натам, проследявайки с поглед разярения монарх.

— Херцогът на Хамбург току-що пристигна с новини — започна кралят. — Герхард, кажи на канцлера онова, което докладва на мен.

Херцогът, набит мъж с буйна брада, кимна отсечено.

— Един от многото ми шпиони в страната на северняците се върна в Германия с тревожна вест. Крал Хенри е предприел голяма кампания към Готенбург, където е победил крал Кристиан и лично е взел главата му.

— Защо? — извика Химлер. — Каква е стратегическата му изгода от подобно нещо? Пак ще трябва да поеме към нас по море, ако иска да ни атакува.

— Съобщиха ми, че искал да сложи ръка на железните им мини — каза херцогът.

— И отново питам защо? — недоумяваше Химлер. — Той си има железни мини, ние също си имаме. Желязото не е рядкост в Европа.

— Аз зададох същия въпрос — намеси се Фридрих. — Чуй причината.

— Причината е следната — обясни херцогът. — Хенри има новодошъл в кралството си. Човек, който разбирал от оръжия и металургия. Той уверил краля, че може да прави по-добри оръдия с шведско желязо, тъй като било по-здраво. Нещо повече, проектирал ново голямо оръдие, за което се твърди, че издавало пеещ звук, когато изстрелвало снаряд.

— Пеещ ли? — учуди се Химлер.

— Да, пеещ. Говори се, че гюлето пеело, докато летяло през огромни разстояния до целта си. Шпионинът ми бил в една кръчма в Готенбург и чул моряците на Хенри да говорят за него. Това оръдие изиграло решителна роля за морската победа над иберийците.

Химлер яростно стовари юмрук върху бюрото.

— В много неизгодно положение сме, че нямаме посланик в двора на Хенри. Райналд беше тромав в това отношение. Не беше достатъчно лукав за дипломат. Трябваше да научим за този новодошъл и да го отвлечем за нас!

Фридрих втренчи в Емили воднистите си очи.

— Какви са тези оръдия, които пеят?

— Мен ли питате? — учуди се тя.

— Каква наглост! — извика херцогът и подуши да долови миризмата й.

— Такава е — въздъхна Химлер. — Като див кон, който трябва да се опитоми. И повярвайте, ще я опитомя.

Емили войнствено скръсти ръце на гърдите си и промърмори, че ще видят кой кого ще опитомява, след което добави:

— Не знам абсолютно нищо за оръдия, било то пеещи, танцуващи или други.

— Както и да е, има още новини. По-лоши новини — поде отново херцогът, без да й обръща внимание. — Веднага щом произведе още от тези нови оръдия, Хенри възнамерява да прати флота си към Ниските земи, да тръгне към Париж с войска, подсилена от северняци, и да започне война с Максимилиан. Ако пеещите оръдия му осигурят победата, ще добави френските войски към своите и със сигурност ще се насочи срещу нас.

Химлер заряза протокола и седна на мястото си. Лицето му бе пребледняло.

— Е? — остро рече Фридрих. — Какво можем да направим?

Химлер се загледа в тавана, сякаш отговорът беше написан там.

— Войската ни е силна, най-добрата в Европа, но ако Хенри успее да победи французите и добави техните сили към своите, ще бъдем изложени на сериозна опасност.

— Тази жена нищо ли не може да направи, за да подсили защитата ни? — попита кралят.

Емили клатеше изразително глава, но Химлер отвърна, че след време би могла, но не и веднага.

— Ще трябва бързо да потърсим стратегически съюз. Нямаме голям избор.

— С кого? — попита херцогът. — Французите и италианците никога няма да се съюзят с нас. Враждата помежду ни е твърде силна.

— Иберийците също не се броят — добави Фридрих. — Отслабени са от поражението по море.

Химлер намери отговора на тавана.

— Ще трябва да се обърнем към руснаците.

— Предлагаш да танцуваме с мечката? — не повярва херцогът. — Да не искаш да те гази мечка?

— Не мисля, че имаме по-добър избор — изтъкна Химлер. — Ходът е опасен и ще трябва да сме много предпазливи, но препоръката ми като канцлер е такава.

Кралят огледа присъстващите, но не видя и не чу възражения.

— Добре тогава — каза той. — Пратете парните си машини към Москва с отряд, който да пази пратеника ми от скиталци и други подобни. Да занесе зашифровано съобщение за посланика ни. Кажи му бързо да сключи договор с онзи гнусен тип.

Любопитството на Емили надделя.

— За кой тип стана дума? — попита тя.

Устните на Химлер се свиха с погнуса, докато отговаряше.

— Йосиф Сталин, разбира се.