Глен Купър
Дупка в тъканта (21)

21.

Уудбърн се събуди и видя момиче, изправило се над него. Бе легнал на пода, опрян в стената, за да им попречи да избягат, докато спи. Преди да си легне, беше накарал Бенона да изпразни няколко консерви и да ги върже с връв за дръпнатите завеси, за да задрънчат, ако тя се опита да даде знак на някого навън.

— Остави го, Поли. Връщай се обратно в леглото — строго каза Бенона, когато излезе от банята.

Поли имаше същата коса като майка си, руса и копринена, но беше по-красива. И докато очите на майка й бяха тъмнокафяви като кал, нейните бяха сини като небето.

— Кой си ти? — попита тя Уудбърн.

Той се надигна, опрял гръб на вратата.

— Казвам се Брандън. Ти си Поли, нали?

— Откъде знаеш?

— Майка ти ми каза.

— Миришеш гадно.

— Поли! — обади се Бенона.

— Не се сърдя. Наистина мириша гадно. Май трябва да си сложа още от онзи одеколон. Ти си хубавица, знаеш ли?

— Да.

Бенона хвана дъщеря си за раменете и леко я побутна към стаята й.

— Казах да се връщаш обратно в леглото.

Поли се опъна и остана на място.

— Трябва да ходя на училище.

— Днес няма да ходиш.

— Защо?

— Защото аз казвам така.

— Но, мамо…

Уудбърн стана и рязко нареди на момичето да слуша майка си и докато Поли намусено се подчиняваше, той тръгна след нея и надникна в стаята й.

— Какво е това? — попита, сочейки нещо на нощното й шкафче. — Пак ли от онези телефони?

— Мобилният ми — отговори момичето.

— Дай го тук.

— Мой си е!

— Не го ли направиш, ще зашлевя майка ти.

Момичето метна телефона ядосано и той удари Уудбърн в гърдите и отскочи. Реакцията й го разсмя.

— Харесвам те — подхвърли той, докато вземаше апарата от пода и го прибираше в джоба си. — Не излизай, докато не ти разреша.

— Аз пък не те харесвам.

— Спокойно, миличка — намеси се майка й. — Всичко е наред. Ще ти донеса закуската.

— Значи и децата си имат малки телефончета? — попита той Бенона, след като затвори вратата.

— Повечето имат, да.

— Нямат по два, нали? Всичко тук е толкова смахнато. Въпросът ми се отнася и за теб. Кажи ми истината.

— Имаме само по един.

Той я предупреди, че ще използва банята, но ще остави вратата отворена. Опита ли се да избяга, момичето ще си изпати.

Когато излезе, отново миришеше на одеколон. Бенона счупи няколко яйца в тиган и ги разбърка на котлона.

— Умирам от глад — заяви той.

Бенона изглеждаше измъчена от липсата на сън и тревогата.

— Колко време ще останеш?

— Не знам.

— Трябва скоро да си вървиш.

— Ще си тръгна, когато си поискам. Имаш ли хляб и масло?

Тя кимна.

— Само че днес трябва да купя храна. Как да го направя?

— Не знам.

— Не ни пускаш да излизаме. Ти не знаеш кога ще си тръгнеш. Как ще се получи в такъв случай? Искаш да не ядем ли?

— Казах, че не знам.

— По-добре започни да научаваш, господинчо.

Очите му се изпълниха с ярост и той сви юмрук, но тя се обърна и продължи да бърка яйцата, с което го накара да се овладее. Той седна на дивана й, който се разгъваше, за да се използва и като легло, и погледна малкия телевизор.

— Нямаш много пари, а?

— Нямам. Защо?

— Телевизорът ти е много по-малък от другите, които съм виждал.

— Достатъчен ми е.

— Можеш ли да го включиш?

Бързо се отегчи от дърдоренето в сутрешния блок и тя му показа как да сменя сам каналите с дистанционното. Спря се на програма за трениране на кучета. Не след дълго лаят привлече вниманието на Поли и тя попита от стаята си дали може да дойде да гледа. Той й разреши и момичето седна на дивана до него.

— Миришеш по-добре — отбеляза то.

 

 

Тревър излезе от M25 на Кройдън и последва напътствията на джипиеса до редицата къщи на Раундхилс. Спря пред търсения номер и почука на вратата, която се нуждаеше от пребоядисване. Изчака, после почука отново и вече се канеше да си тръгне, когато отвътре се чу приглушен глас.

— Идвам.

Арабел Дънкан отвори и когато видя Тревър, се разплака.

— Не, не, не — бързо започна той. — Всичко е наред, скъпа. Аз съм пълен идиот. Трябваше първо да се обадя, но бях наблизо и реших да се отбия. Няма промяна в положението на Емили. Абсолютно никаква.

Сълзите й спряха, но ръцете й още трепереха, докато му приготвяше чай.

— Помислих си най-лошото — рече тя, докато му подаваше чашата и сядаше срещу него в дневната. — Току-що сложих децата да си легнат и се канех да си направя чай.

— Наистина трябваше да се обадя. Просто исках да видя дали нямате нужда от нещо. От каквото и да било.

— Просто съм толкова объркана. Родителите ми също не могат да си обяснят защо никой не ни казва какво е станало. Изкарали сме си акъла.

— Повярвайте, иска ми се да можех да ви кажа повече. Честно казано, не съм сигурен, че и аз знам цялата история. Пък и не съм учен, а просто охранител.

— О, вие сте повече от това, господин Джоунс. Видях как ви гледат хората в лабораторията.

— Е, не знам — стеснително отвърна той. — Важното е, че най-добрите специалисти в страната работят по проблема и имам всички основания да се надявам, че Емили ще се върне скоро при близките си, жива и здрава.

— Добре. Дано да е така.

Той направи комплимент за къщата и я попита откога живее тук. Тя му обясни, че със съпруга си се преместили в Кройдън преди шест години. Беше любопитно, че се намираха много близо до тунелите на МААК, затова често казвала на Емили, че можела да чуе как протоните профучават под краката й. Това била първата им къща, а преди това двамата със съпруга й живеели няколко години в апартамент в северната част на Лондон. Той бил търговски представител на биоинженерна компания и се връщал от среща в Брюксел, когато загинал в катастрофа преди две години. Така останала сама с невръстните си деца и решила да остане тук, защото в района живеели нейни приятели и други млади майки.

Заговориха за неприятностите, в които се забъркват малките, и Тревър спомена за собствените си племенници и техните лудории.

Той се възхищаваше на непринудеността й и свежото й чувство за хумор. Често си бе мислил за нея след първото й посещение в лабораторията и ако трябваше да е честен, искаше да разбере дали излиза с някого. Нямаше обаче никакво намерение да се възползва от емоционалното й състояние, за да си уреди среща с нея.

Затова и не схвана веднага думите й, когато си допи чая и тръгна да си върви.

— Може някой път да се видим на кафе, докато децата си играят със съседските — подхвърли тя.

— Да, чудесно. Надявам се, че тогава ще мога да ви кажа нещо повече за сестра ви.

— Моля ви, не чакайте дотогава, за да ми съобщите новините.

— Разбира се, че няма.

Тя погледна стеснително килима.

— Всъщност, предложих да се видим на кафе, за да се опознаем по-добре.

Тревър не се сдържа и на лицето му цъфна огромна усмивка.

— Имате ми номера. Пуснете ми есемес кога ще бъдете свободна. Ще дойда на мига.

На втората си сутрин в апартамента Уудбърн отново се събуди на пода до вратата. Този път беше използвал възглавница и одеяло. Ароматът на боб на фурна и препечени филийки напълни ноздрите му. Бенона беше при печката, а по телевизора вървяха новини с намален звук.

— Днес има ли ме по телевизията? — попита той.

— Още не. Пуснах го преди малко.

— Боб?

— Само това имаме. Не мога да остана още един ден затворена тук с теб. Трябва да изляза, за да напазарувам. И да си купя цигари.

Беше й позволил да използва телефона на Поли, за да се обади, че е болна и няма да ходи на работа, както и да предупреди, че дъщеря й ще отсъства от училище. Бяха прекарали целия ден в гледане на телевизия и филми. Докато Поли обясняваше всички неща, които Уудбърн не разбираше, Бенона изпушваше по три цигари на всяка една на Уудбърн.

Уудбърн отиде да се изпикае и подвикна през отворената врата:

— Казах ти вчера, че ще те пусна и ще остана с момичето.

— А аз ти отговорих, че няма да те оставя сам с нея. Независимо дали си от Ада, или от улицата, ти си убиец и ти нямам доверие.

— Обясних ти, че ще си изпати само ако се обадиш в полицията.

— Съжалявам, господинчо, но не ти вярвам. Никоя майка не би ти повярвала.

Той излезе и я попита дали има цигари, но с въпроса си направо наля бензин в огъня, защото тя вече не беше на себе си от гняв.

— Успокой се, мътните да те вземат — изръмжа Уудбърн. — Ще измислим нещо. — Отиде до закачалката и огледа дрехите. — Нямаш ли някакви мъжки дрехи? — До закачалката имаше кашон. Вътре намери някои неща, които миришеха на нафталин. — Тези на съпруга ти ли са?

— На бившия ми съпруг.

Той пробва шлифер и вълнена шапка.

— Имаш ли тъмни очила?

— Няколко чифта.

— Мъжки или женски?

— Мои са.

— Дай някакви, с които няма да изглеждам като педал.

Тя посочи чекмеджето. Той избра един чифт, който изглеждаше смътно унисекс, сложи си ги и се огледа в огледалото в банята.

— Май мога да изляза така, без да ме познаят.

Когато Поли стана, Бенона й изнесе строга лекция как да се държи на улицата и в магазините. Уудбърн, който отново се беше полял с одеколон, щеше да държи ръката й. Не биваше да говори с никого, нито дори да поглежда хората. Докато момичето миеше зъбите си, Уудбърн напомни на Бенона, че ще са му нужни не повече от две секунди да счупи врата на детето, ако някоя от двете завика за помощ.

— Може и да ме пипнат, но дъщеря ти ще е мъртва и ще направя всичко възможно да ти видя сметката и на теб — заплаши я той.

За първи път излизаше навън през деня и това го правеше нервен, направо уплашен. Докато вървяха по Кингсланд Роуд, беше стиснал толкова силно ръката на Поли, че момичето го помоли да отпусне хватката си. Бенона не можеше да скрие страха на лицето си, но изпълняваше заповедите му и вървеше със сведена глава, за да не среща погледите на минувачите. В общи линии тримата можеха да минат за семейство, макар и не особено щастливо.

Първата им спирка беше магазинът за хранителни стоки, където Бенона напълни количката с провизии, докато Уудбърн и Поли я следваха. Той оглеждаше рафтовете, поразен от богатия избор, но не пипаше нищо, докато не забеляза една марка, която събуди приятни спомени. Той хвърли кутия сладкиши „Джафа“ в количката.

— И аз ги обичам — каза Поли, макар и намусено.

След това се отбиха в магазин за козметика, където Бенона купи още одеколон, дезодорант и четка за зъби, за да намали непоносимата миризма на Уудбърн. Накрая спряха в магазина за тютюневи изделия, за да се запасят с цигари. Тя купи от своята марка, а той мълчаливо разгледа рафтовете зад щанда и за първи път се осмели да заговори.

— Къде са „Уудбайнс“?

Собственикът, който беше на възраст, го изгледа озадачено.

— Майтапите се, нали? Не се продават от двайсетина години.

Уудбърн сви рамене.

— Имаш ли „Нейви Кът“?

— Ти какво, да не си някакъв Рип Ван Уинкъл? — пошегува се собственикът. — Те също изчезнаха като птицата додо.

Устната на Уудбърн затрепери. Човекът зад щанда не можеше да види убийствената ярост зад стъклата на тъмните очила. Уудбърн посочи със свободната си ръка „Лъки Страйк“ и добавиха още четири пакета към сметката.

На връщане към Глейб Роуд той промърмори, че за трийсет и двата паунда, които бяха похарчили за цигари, навремето би могъл да си живее царски два месеца.

— Животът е скъп — изтъкна Бенона. — Ако не се махнеш, няма да мога да работя. А ако не работя, няма да ядем.

Той въздъхна.

— Всички си имаме проблеми, нали? Но поне разполагаме с цигари.

При второто рестартиране на МААК на Делия й бе още по-трудно да изкара Дък от стаята му и да го доведе в контролната зала. Никакви обещания за лакомства или филми не бяха в състояние да го накарат да стане от леглото и да се облече. И тъй като времето напредваше, на Делия й оставаха две възможности — или да каже на хората на Тревър да го вържат и замъкнат насила, или да намери някакво вълшебно средство да го убеди, което беше за предпочитане. Вярно, навремето е извършил убийство, но тя беше започнала да харесва момъка и почти развиваше Стокхолмски синдром, защото всъщност беше затворник също като него. Шефовете ясно й бяха дали да разбере, че няма да я освободят, докато въпросът с Дък не бъде решен.

— Виж какво — каза тя, изгубила търпение. — Ако се съгласиш и дойдеш сам, след като всичко приключи, ще уредя да се разходиш навън. Днес е чудесен слънчев ден и ще можем да се разтъпчем и да погледаме птичките, зайчетата и така нататък. Какво ще кажеш?

Младежът отметна завивката от главата си.

— Ами ако този път се получи и бъда пратен обратно?

— Е, не е много вероятно, нали? — отвърна тя. — Видя какво стана или по-скоро не стана миналата седмица.

— А след разходката ще мога ли да хапна нещо?

— Всичко, което си пожелаеш.

 

 

Всички събрали се изстенаха в един глас, когато МААК достигна 30 TeV, а Дък остана сред тях. Куинт престана да щрака с химикалката си и излезе ядосан, следван от важните клечки от Лондон и Вашингтон.

В отговор Дък излезе от отбелязаното място и извика подигравателно подире им:

— Ой! Радвате ли сте? Дък е още тук. Да се позабавляваме тогава. Хайде, време е за разходка на слънце.

— Какви ги говори той? — обърна се Тревър към Делия.

Тя прочисти гърлото си.

— Обещах да го изведа навън, ако дойде като добро момче.

— Майтапиш се, нали?

— Бях отчаяна. Съжалявам. Надявах се, че днес ще бъде пратен обратно.

— Всички се надявахме, но не можем да позволим да излиза от лабораторията. Идеята е била глупава.

— Само пет минути на територията на лабораторията, с колкото охрана поискаш. Следващата седмица ще ми бъде много по-лесно, ако си спазя обещанието.

Тревър не изглеждаше особено доволен, но кимна.

— Ще говоря с Куинт и ще видя какво може да се направи.