Глен Купър
Дупка в тъканта (31)

31.

Усещаше, че има нещо в устата си. Раздвижи език и докосна нещо влажно и стържещо, закашля се и изплю шепа пясък. Кашлянето премина в пристъп, докато продължаваше да бълва пясък и морска вода.

Отвори очи и примигна от рязката равномерна светлина. Лежеше по очи, наполовина във водата. Изви врат и завъртя глава на едната страна. Видя пясъчна шир, по която лежаха неподвижни неща.

Тела? Отломки?

Морето изхвърляше разбити останки. Част от платно се носеше покрай брега като някакво вълшебно килимче.

Завъртя глава на другата страна и видя група хора на двайсет-трийсет метра, които носеха нещо към сушата.

Какво беше това?

Умът му не работеше достатъчно бързо. Опита се да чуе какво става през шума на морето и кашлицата, но не успя. Нещо висеше от вързопа, който носеха. Тъкан, която се влачеше по пясъка. Рокля.

Емили.

Надигна се и се затича, като кашляше и викаше като обезумял. Кубинките му бяха пълни с вода и отначало имаше чувството, че тича в катран.

— Шибани копелета! Оставете я!

Мъжете се обърнаха и когато той приближи, двамата, които носеха Емили, я пуснаха на пясъка.

Бяха общо осем.

Имаха отпуснатите рамене и животинската поза, които бе виждал и преди, досущ като нощни хищници, излезли с неохота на светло заради жертва, на която не могат да устоят.

Скиталци.

Видя как някои вадят дългите си касапски ножове. Джон пипнешком потърси сабята си, но на кръста му нямаше нищо. Без да се поколебае нито за миг, той се нахвърли, крещейки нещо нечленоразделно и първобитно и преодолявайки последните няколко метра с мълниеносна скорост.

Първо се насочи към най-уязвимия, мършав тип със зашеметено, сякаш хипнотизирано изражение, който не бе успял дори да заеме позиция за бой. С рязък удар в адамовата ябълка Джон без проблем изкопчи ножа от отпуснатите му пръсти и се захвана за работа.

Другите скиталци му налетяха като разярени оси, но той бе по-разярен и по-смъртоносен. Прерязваше гърла и ахилесови сухожилия, риташе слабини и избождаше очи със свободната си ръка. Усети остра болка в десния си хълбок, разбра, че е наръган, и рязко се завъртя да забие ножа си в челото на нападателя, мъж със суха кожа и дъх като от стая на разложението. Онзи зави като попаднало в мечешки капан животно. Едва тогава Джон видя, че лявата му ръка завършва с чуканче.

Сакатият явно беше техен лидер, защото тримата скиталци, които още не бяха извадени от строя, побягнаха. Джон беше така разгорещен, че хукна след тях, но здравият му разум се върна и той спря и падна на колене, закашля се и повърна от изтощението и болката.

Изправи се с мъка и докато тичаше към Емили, затърси раната. Опипващите пръсти я откриха — кървящ разрез.

Емили лежеше по гръб, напълно неподвижна.

Но имаше пулс и гърдите й се повдигаха и отпускаха едва забележимо.

Джон коленичи до нея, обърна я на една страна и извади пясъка от устата й, след което отново я положи по гръб, защипа носа й и й направи изкуствено дишане. След това започна сърдечен масаж, като през цялото време я увещаваше:

— Хайде, скъпа, хайде. Върни се при мен. Стигнахме твърде далеч, за да се отказваме точно сега.

Нищо не се получаваше. Времето течеше и в отчаянието си Джон стовари юмрук върху гърдите й.

Тя се закашля.

Повръщането бе толкова силно, че в лицето му плисна гореща солена вода.

Джон отново я обърна настрани и тя продължи да кашля и плюе, след което изстена с най-чудесния стон, който бе чувал някога.

— Аз съм. Джон. Добре си. На суша сме, миличка. Почти стигнахме.

Емили отвори очи и го погледна объркано. Джон й помогна да седне.

— Какво стана? — едва-едва попита тя.

— Корабът беше улучен. Явно се е разцепил. Морето ни изхвърли на брега.

— Джон, виж! — Едва сега тя видя, че наоколо има ранени, които пълзяха и се гърчеха в пясъка.

— Скиталци. Трябваше да се справя с тях.

— Ти кървиш!

Този път беше права.

— Май са ме мушнали. Едва ли е толкова зле, защото още говоря.

Новата опасност сякаш й вдъхна сили и тя се изправи. Повдигна ризата му и ахна при вида на кръвта от раната, дълга два и половина сантиметра и дявол знае колко дълбока.

— Можеш ли да я стегнеш с нещо? — попита той.

Роклята й беше очевидният източник на материали за първа помощ и с помощта на един от ножовете на скиталците тя сряза доста добра ивица от подгъва, достатъчна да изиграе ролята на марля и бинт.

— Господи, Емили, доста оголваш краката си за тези места — пошегува се той. — И без това си имаме достатъчно неприятности.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се, че мога. Не е кой знае какво. Едва ли бих се класирал за орден.

Тя стегна здраво превръзката и двамата тръгнаха по брега, стиснали касапски ножове.

— Чакай малко — каза Джон и бръкна в джоба си за часовника. Когато го отвори, отвътре изтече вода. Той го доближи до ухото си и изруга. — Съсипан е.

— Колко време сме били тук?

— Не знам. — Погледна небето и отново изруга, че тук никога не можеш да видиш слънцето. — Единственият начин да определиш времето е по здрач и зазоряване. Когато се стъмни, ще имаме трийсет и осем часа да стигнем до Дартфорд.

— Естуарът е натам, така че Дартфорд също е в тази посока — каза тя.

Джон кимна, но скоро отново заруга.

— По дяволите, Емили, изхвърлени сме от погрешната страна. Намираме се северно от реката. Трябва да измислим как да я пресечем.

Докато вървяха, Джон криеше болката и замайването, което му причиняваше тя. Всеки път, когато се закашляше, трябваше да потиска стона си.

— Няма никакви указатели, но по терена се ориентирам горе-долу — каза Емили. — Едва ли сме на повече от петдесет километра от Дартфорд. Дори да се наложи да вървим пеша, лесно ще ги изминем.

Джон предпочете да й спести мислите си — че ако му се наложи да пълзи, никога няма да стигнат навреме.

Мъкнаха се бавно в продължение на часове. Когато спираха за кратка почивка, Емили стягаше отново превръзката. На няколко пъти чуха гласове в далечината и се криха в тръстиките.

Минаха мястото, на което според Емили се намираше кеят на Саутенд на Земята, а привечер и двамата се отчаяха, когато си дадоха сметка, че дългият залив при Хадли Рей ще ги принуди да се отклонят доста на север. Започна да вали.

Джон вече се движеше бавно, изтощен от загубата на кръв и страдащ от спазми на мускулите около раната. В далечината видяха струйка светлосив пушек, издигащ се в тъмносивото небе.

Двамата се спогледаха.

— Май нямаме избор — рече той.

Къщурката бе малка, направена от греди, измазан с кал плет и тръстиков покрив. Капакът на единствения прозорец беше затворен. Мършав кон стоеше вързан на един стълб и преживяше слама.

— Здравейте — повика Джон от безопасно разстояние. — Трябва ни помощ. Не сме дошли да ви нараняваме или да крадем.

Отговорът дойде веднага.

— Кои сте вие? — попита мъжки глас.

— Името ми е Джон Кемп.

— Колко сте?

— Само двама.

— Откъде сте?

— Дълга история, приятелю.

— Вие сте отвън. Ние сме вътре до огъня, на удобно и сухо. Имаме време за дълга история. Освен това имаме оръжия. Предостатъчно оръжия.

— Не се съмнявам. Е, добре. От Земята сме, но не сме мъртви.

Разнесе се смях.

— Не сте мъртви, значи?

— Вярно е. Затова историята си я бива.

Капакът на прозореца се отвори и от него се показа цевта на мускет.

— Приближете и се покажете. И двамата. Как се казва другият?

— Емили.

— Мътните да го вземат, това е жена! — възкликна някой отвътре.

Бяха четирима, двама пъргави мъже на средна възраст и двама по-стари, може би почти на осемдесет. Джон предложи да им даде ножовете, за да ги успокои. Онези ги подушиха и зяпнаха ококорени, после се посъветваха и накрая им позволиха да седнат до огнището.

Говорителят им, един от по-младите на име Джак, проведе изненадващо целенасочен разпит, след което сподели, че е лондонски полицай от деветнайсети век.

— Е, както сами твърдите, явно не сте мъртви, не изглеждате луди, а разказът ви е твърде шантав, за да не е истина — отсъди накрая той. — Мамка му. О, извинете езика ми, мадам.

Емили му се усмихна и отпи от бирата, която им бяха предложили.

— Изобщо не се притеснявайте.

— И казвате, че сте претърпели корабокрушение при естуара? — намеси се най-старият.

— Когато дойдох на себе си, група скиталци отнасяше Емили.

— Колко бяха?

— Осем.

— И какво стана? — полюбопитства Джак.

— Видях им сметката. Е, на петима. Трима избягаха.

— Да помните някакви отличителни белези по някого от тях? — попита Джак.

— Лявата ръка на водача им, поне аз си мисля, че им беше водач, беше отрязана в китката.

Четиримата мъже се спогледаха.

— Какво стана с него? — попита Джак.

— Забих ей онзи нож в главата му.

— Велики Боже — промълви най-старият. — Избавление.

Джак напълни отново чашите на всички и разказа тяхната история. Четиримата и много други от околните села били тероризирани от незапомнени времена точно от тази банда скиталци и новината за края им направо ги беше замаяла.

Имаше котле каша с парченца месо и зеленчуци и един от мъжете го окачи над огъня да стопли храната за гостите.

Емили искаше да смени превръзката на Джон, но той настоя да я остави така, тъй като се беше образувал съсирек и кървенето бе спряло.

Нахраниха се и поговориха още, след което Джон им каза, че след малко трябва да тръгват, за да стигнат до Дартфорд.

— Да не сте решили да вървите в тъмното? — учуди се Джак.

— Имаме за изминаване поне двайсет мили, а после трябва да пресечем и реката. А аз не вървя толкова бързо, колкото ми се иска.

Четиримата се скупчиха в един ъгъл да се посъветват. Не след дълго Джак се отдели и се приближи до Джон и Емили, като почесваше брадата си.

— Гласувах да ви дадем коня си на сутринта, но другите, колкото и да са благодарни, че си видял сметката на онзи скиталски кучи син, с право възразиха, че ще загазим здравата без добичето. И така едва оцеляваме.

Джон извади джобния си часовник.

— Вече не работи, но пък е от масивно сребро. Какво ще кажете за размяна?

 

 

Беше неделя сутрин и Делия попита пазача на Дък как е минала нощта.

Оказа се, че Уудбърн се е укротил, Дък също. Излапал обилна закуска, докато гледал анимационни филми, и сега настоявал за разходка.

— Какво ще кажеш да пропуснем днешната разходка? — попита Делия момчето. — Каквото и да стане утре сутринта, днес е последният ти ден тук и е по-добре да изгледаш всичките си любими филми и да събереш всичките си неща, за да ги занесем в новия ти дом.

— Къде ще бъде?

— Не са ми казали, но утре така и така ще разберем, нали?

— Искам си разходката — настоя той и си обу кецовете. — Обеща ми.

— Добре — въздъхна тя. — Ще извикам офицер Бари. Но разходката ще бъде кратка.

Беше чудесен, топъл и слънчев пролетен ден. Дък примижа към слънцето и попита дали могат да отидат до тенискорта и да потърсят от онези жълти топки. Поради почивния ден районът бе безлюден и не се налагаше да бъде опразнен предварително за разходката на Дък. Тенискортът също пустееше. Дък забеляза една топка при мрежата и изтича да я вземе. Заигра се с нея, като я тупкаше в земята, а после започна да я рита из игрището.

Делия се разхождаше наблизо и се заприказва с Бари.

— Знаеш ли къде ще идеш след затварянето на МААК? — попита го тя.

— Нямам представа. Да не мислиш, че ни казват? Май ще се регистрирам в бюрото за безработни. А ти?

— Ще се върна в Лондон.

— Старият Дък ще ти липсва ли?

— Да бе — изкиска се тя. — Как мислиш?

— И все пак не е лошо момче — рече той. — Ако експериментът се издъни отново, дано му намерят някакъв дом. Имаш ли представа къде ще го преместят?

— Не знам и не съм сигурна, че искам да научавам — въздъхна Делия.

Междувременно Дък беше изкачил три четвърти от високата телена ограда на игрището.

Бари го забеляза.

— Хей! — извика той. — Слизай веднага!

Върхът на оградата беше само на метър от по-ниската ограда по периметъра на комплекса.

Делия веднага разбра какво е намислил Дък.

— Спри! Не искаш да го направиш — извика му тя.

Но той вече беше изкатерил оградата, прехвърли се от другата страна, прескочи с лекота бодливата тел и се приземи изненадващо пъргаво извън територията на МААК.

Въпреки това куцаше, докато бягаше към залесения район зад паркинга за персонала.

— Давай! — изкрещя Делия на Бари. — Тръгвай след него!

Но Бари не беше сред най-атлетичните охранители и й заяви в прав текст, че няма никакви шансове да направи такъв скок, нито да оцелее след него. Той завика в радиостанцията си да обявят тревога. Междувременно Дък беше изчезнал.

Когато Тревър и Бен пристигнаха от домовете си. Делия беше в истерия. Тревър скастри здравата подчинения си Бари, а Бен направи същото с подчинената си Делия, но бързо зарязаха безполезното мъмрене и се свързаха с полицията на Есекс, която не можеше да повярва, че й се налага да гони още един беглец от МААК.

— Господи, Тревър — въздъхна Бен, когато най-сетне останаха сами. — И това след цялото трепане да намерим Уудбърн. Рестартирането е след двайсет и четири часа, а ние пак сме с един мъртвец по-малко.

 

 

Сместени на малкото седло, Емили и Джон яздеха на запад. Джон се беше схванал като дъска, но макар и силна, болката в хълбока се търпеше. И двамата бяха обнадеждени от факта, че кървенето бе спряло, температурата бе спадала и имаха цял ден да намерят лодка и да стигнат до Дартфорд.

Часове по-късно обаче оптимизмът им започна да помръква. Планът да се придържат към северния бряг, докато не приближат достатъчно до предполагаемото място на Дартфорд, веднага се натъкна на проблеми. Имаше много крайречни села, през които не смееха да минат през светлите часове, и затова бяха принудени да яздят успоредно на реката, но и доста далеч на север.

Вечерта приближаваше бързо, когато излязоха от гората да се ориентират за пореден път.

— Вече сигурно сме го подминали с километри — изсумтя Джон. — Ако продължим на запад, ще стигнем до Лондон.

— Трябва да си починеш — каза тя. — Аз също. Да изчакаме да се стъмни и да се опитаме да намерим лодка при последното село, покрай което минахме.

Нощта настъпи, което според Джон означаваше, че е към осем вечерта. Оставаха им четиринайсет часа, много широка река за прекосяване и още километри пеша, след като стигнат другия бряг. Яхнаха отново коня и поеха на изток.

Селото беше съвсем малко, с няколко къщи, по-малки и по-паянтови и от къщата на полицая. От комините на две се виеше пушек и Джон и Емили ги заобиколиха отдалеч.

Поведоха коня за гривата надолу по течението. Беше тъмно, но очите им бяха привикнали достатъчно с мрака и я видяха веднага — малка лодка с две гребла, вдигнати на планширите.

— Надявам се да плава — прошепна Джон.

Приближиха, когато ненадейно се чу глас.

— Стойте!

Мъж, държащ фенер в едната ръка и нещо дълго в другата.

— Здрасти, приятел — уморено поздрави Джон. — Бързаме и исках да видя дали не можем да заемем лодката ти, за да пресечем реката.

— Нямахте никакво намерение да я заемете. А да я откраднете.

— Да, прав си — призна Джон. — Но имаме отчаяна нужда от нея.

— Махайте се. Няма да получите лодката ми.

Емили се разплака.

— Моля ви, помогнете ни.

— Жена? Това жена ли е?

— Виж, приятел — каза Джон. — Не мога да ти разказвам историята ни. Нямаме време. Мога ли да купя лодката ти?

— Какво предлагаш?

— Имам хубав нож.

— Ами конят?

— Разбира се. Можеш да вземеш коня.

— И ножа ли?

— Да, и ножа.

— Добре, пъхни ножа под седлото и прати коня към мен. После можете да вземете лодката.

— Държи ли се на вода? — попита Джон.

— Ще се наложи сами да проверите.

Джон оттласна лодката от брега и скочи в нея до Емили. Докато силното течение ги носеше надолу, чуха мъжа да се смее в тъмното. Не им отне много време да разберат защо — лодката се пълнеше с вода от дупка при носа. Джон се опита да гребе, но заради болката в хълбока не можеше да балансира загребванията, така че Емили седна от дясната му страна и хвана другото гребло.

За всяка дължина на лодката, която успяваха да изминат, течението ги отнасяше две дължини на изток. И през цялото време водата продължаваше да пълни съда.

— Между другото, в университета тренирах гребане — каза Емили с възможно най-приповдигнатия си тон.

— Медали печелила ли си? — попита Джон, като се взираше в мрака.

— Нито един. Бяхме ужасни. Обикновено се класирахме последни.

— Ще се престоря, че не съм го чул.

Продължиха да гребат близо час, а лодката потъваше все повече и повече. Когато водата започна да плиска в коленете им, двамата си дадоха сметка, че скоро ще им се наложи да плуват. Емили призна, че горе-долу може да се държи на повърхността, но Джон я увери, че въпреки раната си е отличен плувец и ще й помогне.

Лодката се блъсна в нещо и спря.

Бяха стигнали отсрещния бряг.

Двамата слязоха и със смях се тръшнаха във високата трева.

Той я целуна.

— По-добра съм в целувките, отколкото в плуването — подхвърли тя.

— Медали печелила ли си?

— Цял сандък.

 

 

В десет вечерта в неделя Бен и Тревър седяха в офиса. Току-що бяха говорили с полицията. Нямаше никаква следа от Дък, въпреки че всички налични полицаи бяха концентрирани в Дартфорд.

— Е? — обади се Бен.

— Какво?

— Май е време за едно питие?

— Намира ли ти се? — попита Тревър.

Бен бръкна в куфарчето си и извади увита бутилка с панделка.

— Само това. Беше подарък за парти, на което жена ми отиде сама. Да ти се намира тирбушон?

— Естествено — отвърна Тревър.

Той извади чук и отвертка, наби тапата в бутилката и наля виното в две чашки за кафе от стиропор.

— Наздраве — вдигна своята Бен. — За моя приятел Тревър Джоунс, на когото му предстои уволнение.

Тревър кимна сериозно.

— За моя приятел Бен Уелингтън, на когото му предстои уволнение.

Доктор Куинт влезе без да чука и попита дали имат нещо за докладване.

— Нищо — отвърна Тревър. — Питие?

— Алкохолът е забранен на територията на комплекса. Би трябвало да го знаете най-добре.

— Сериозно? — направи се на ударен Тревър. — При тези обстоятелства…

Радиостанцията му изпращя и се разнесе гласът на Бари от рецепцията.

— Шефе, гледаш ли седма камера?

Тревър завъртя стола си към екраните.

На седма камера, която покриваше южния вход на комплекса, се виждаше Дък, мокър до кости в дъжда и викащ някой да го пусне.

— Не искам да оставам тук, но не знаех къде да отида — измънка той, когато го прибраха. — Мога ли да получа пица и да гледам филми?

 

 

Джон знаеше, че е между пет и половина и шест сутринта, защото утрото вече беше настъпило. Бяха изминали малко разстояние, защото нямаше смисъл да се опитват да открият Дартфорд в тъмното. Дори не бяха сигурни дали се намират източно или западно от селото. Джон смяташе, че са го подминали с коня, но не знаеше колко далеч ги е отнесло течението.

— Ти решавай — предложи той. — Ти си ученият.

— Нямам представа, но знам, че шансовете са петдесет на петдесет. Предлагам да тръгнем на запад.

— Е, свърши си работата. Моята е да се опитам да отчитам времето с доста неточния си вътрешен часовник. Разполагаме с четири часа и половина.

Близо час вървяха през мочурищата край реката, като се мъчеха да не обръщат внимание на глада, а Джон и на болката и на още нещо. Беше започнал да го усеща през нощта — студените тръпки, за които знаеше, че са първият признак за инфекция. Не след дълго щеше да бъде в много лоша форма.

Изведнъж Емили спря, сложи ръце на кръста си и се загледа в реката.

— Знам къде сме — заяви тя.

— Къде?

— Виждаш ли онзи остър завой, където сушата се вдава в реката като обърнато V? Сигурна съм, че това е Суонскомби.

— Колко далеч е от Дартфорд?

— Между шест до осем километра на запад. Движим се в правилната посока.

— Никога не съм се съмнявал в теб — изтъкна той.

— Провери вътрешния си часовник. Колко време ни остава?

— Около три часа.

— По-добре да се размърдаме. Добре ли си?

— Да, защо?

— Изглеждаш ми зачервен.

— Просто съм развълнуван, това е.

Продължиха да следват реката, а треската на Джон се засилваше все повече и повече. След още един час той вече не можеше да крие проблема си. Беше плувнал в пот и му се виеше свят. Въпреки възраженията му Емили настоя да спрат и да пийне вода от реката.

Докато той пиеше, тя повдигна ризата му и ахна.

— Превръзката е позеленяла, Джон. Раната е станала септична.

— Хайде, да продължаваме — настоя той и се изправи с мъка.

Продължиха напред, но се движеха все по-бавно и по-бавно, когато трябваше да вървят бързо. Джон вече не можеше да прецени часа и Емили реши да се нагърби и с тази задача.

— Моля те, Джон — каза тя, когато крачките му преминаха в тътрене. — Струва ми се, че ни остава само един час. Трябва скоро да завием към вътрешността, но не знам къде.

Краката на Джон се подкосиха и той тупна на земята.

Емили го умоляваше да стане, но той почти не я чуваше.

Погледна тревата и понечи да откъсне стрък, за да направи свирка, както обичаше да прави като момче. Единствено това искаше в този момент.

Опъна стръка между палците си и докато го поднасяше към устата си, го видя и отпусна ръце в скута си.

Пушек от комин, издигащ се на по-малко от километър на юг.

Дартфорд.