Глен Купър
Дупка в тъканта (10)

10.

След като херцог Дьо Гиз замина на лов, Емили успя да се освободи от всичките си скъпи дрехи.

Прекара остатъка от деня в мразовитата стая в кулата с Йойо. Мари се появяваше в часовете за хранене с поднос жилаво месо и твърд хляб, които Йойо ядеше с охота, докато Емили хапваше единствено няколко залъка. Привечер вече беше научила всичко за еднообразното битие на Йойо в Африка и за малко по-интересния й живот във Франция, и за да не се побърка от бездействие, започна да обяснява МААК и устройството на вселената на Йойо, която почти не проявяваше интерес към темата.

— Не можем ли да излезем да се разходим? — попита Емили след едно проточило се мълчание.

— Не им харесва да се мотаем наоколо.

— Защо?

— Не знам. Може би прекалено много разсейваме работниците с женската си плът. Или пък се тревожат, че ще избягаме. Имат си причини.

— Не се ли отегчаваш?

Йойо сипа още вино в бокала си.

— Напивам се и се опитвам да си мисля за забавните неща, които правех навремето. Понякога слизам долу и си приказвам с момичетата. В дните, когато Гиз ме иска, поне се храня по-добре. Спрат ли ми обаче виното, прецакана съм.

Емили вдигна ръце.

— Ама че съществуване!

— По-добро, отколкото на повечето, скъпа. И напълно поносимо за такива като мен.

— Не мога просто да седя, да пия и да чакам да бъда изнасилена от чудовище като Гиз. Трябва да се махна оттук и да се върна в Англия. Ще ми помогнеш ли?

— Ти си напълно луда, казвали ли са ти го? Я пийни малко вино и престани да говориш глупости.

 

 

От бойниците на замъка Гиз двама стражи видяха факлите в далечината и напрегнаха очи в мрака.

— Който и да е, приближава бързо — каза единият.

— Да бия ли тревога?

— Още не. Чакай. Мислиш ли, че ако някой иска да атакува, ще тръгне да се издава с факли?

Ездачите приближиха толкова, че стражите успяха да различат двама факлоносци, между които препускаше знаменосец с флага на херцога.

— Херцогът се връща от лов.

— Посред нощ? — усъмни се вторият страж.

— Може да е станало нещо. По-добре да отворим портите.

— Сигурен ли си?

— Да не искаш да те сочат като разчленения идиот, отказал на херцога да влезе в собствения си замък?

Преди да си легне, Емили се беше отдала на притъпяващото сетивата вино. Когато започна втората си чаша, Йойо вече тихо похъркваше. От долния етаж не се чуваше нито звук и Емили предположи, че другите жени също са заспали.

Стресна я гърлен и изпълнен с тревога вик.

Към него се присъедини хор от силни мъжки гласове и проехтя рог.

— Йойо, събуди се! — извика Емили. Наложи се да я разтресе, за да предизвика реакция.

— Какво има, по дяволите? — сънено промърмори Йойо.

— Нещо става. Чуй!

Йойо разтърка очи и я погледна уплашено.

— Нещо не е наред. Станало е нещо лошо. Обличай се.

Жените на долния етаж бяха чули растящата суматоха и също се обличаха забързано и палеха свещи. Виковете отвън преминаха в писъци. После от дворовете проехтяха изстрели.

— Какво да правим? — попита Емили.

— Ще барикадираме вратата. Помогни ми да преместим леглото.

— Какво се е случило според теб? — продължи да разпитва Емили, докато влачеха леглото по пода.

— Нападение.

— Случвало ли се е преди?

— Откакто съм тук, само веднъж, но не проникнаха зад стените. Сега изглежда по-зле.

— Кой е бил? Миналия път.

— Кловис.

— Господи.

Шумовете на битката се засилиха и не след дълго чуха стъпки по стълбите, след което по вратата се заблъска.

— Отворете. Аз съм, Мари!

Йойо попита дали е сама и когато тя ги увери в това, двете дръпнаха леглото и я пуснаха да влезе. Старицата припряно започна да им обяснява, че херцогът е бил нападнат по време на лов и че са отнели флага му. Нападателите влезли в замъка и сега посичали и застрелвали защитниците. Тя хвана Емили за раменете.

— Чух един от тях да пита къде си!

— Нима знаят името ми?

— Казаха, „момичето, което е живо“.

— Мога ли да се скрия някъде?

— Можем ли да стигнем до тъмницата? — намеси се Йойо.

Мари не смяташе така, но Йойо настоя да опитат.

Трите се спуснаха на долния етаж, където останалите жени се бяха скупчили на уплашена група и плачеха. Емили искаше да отведе и тях на безопасно място, но Йойо я нарече побъркана и я задърпа надолу към двора, където цареше пълен хаос. Мъже викаха от ярост и страх на оранжевата светлина на факлите. Звъняха стоманени остриета, стрели разцепваха въздуха, забиваха се с глухи удари в плът или отскачаха от камъни.

Брадатият войник от каретата забеляза жените и пресече тичешком двора, като сечеше нашествениците. Но един от тях, нисък и набит мъж, не падна така лесно. Въртеше двойна брадва и замахна с ужасяваща свирепост към човека на херцога, принуждавайки го да отстъпи няколко крачки. Всеки път, когато войникът се опитваше да напредне, брадвата отбиваше широкия му меч. Едно зле преценено замахване с меча изкара брадатия от равновесие и ниският се възползва, за да нанесе вертикален удар, който разцепи лицето му и брадата му почервеня. И тогава, на светлината на близките факли, Емили видя лицето на победителя. Едното му око беше покрито с кожена превръзка.

Кловис.

Жените нямаше къде да бягат. Пътят им през двора беше запречен от Кловис, който сега бавно приближаваше на късите си криви крака. Оттеглянето в кулата беше блокирано от меле от биещи се мъже и гърчещи се повалени тела.

Кловис посочи с брадвата си към жените и извика нещо на някакъв гърлен език, който Емили не можа да разбере. Зад него се появиха високи мъже с тъмни бради и бавно тръгнаха напред. Кловис излая някакви заповеди и те ги наобиколиха, като стесняваха кръга сякаш стягаха примка. Един от тях с внезапно и сръчно движение отсече главата на Мари с едно замахване на меча си. Емили и Йойо бяха оплискани от изригналата кръв. После мъжът изблъска Емили настрани и вдигна меча си да посече и Йойо, но Емили се окопити и застана между нападателя и момичето, с което делеше едно легло.

Кловис излая нова заповед и високият мъж свали меча си. Той отговори на господаря си на някакъв германски диалект, който Емили успя да разбере.

— Дай ми главата на черната.

— Първо трябва да ме убиете — изкрещя Емили на немски.

Кловис като че ли разбираше немския й, но не го говореше, защото извика на собствения си език, карайки мечоносеца да изругае и да прибере оръжието си. Последните защитници на замъка падаха около тях, тревата на двора беше опръскана с кръв, наоколо се търкаляха отрязани части от тела. Разнесоха се нестройни ликуващи викове, когато нападателите разбраха, че са победили.

Емили не отстъпваше. Прегърна закрилнически Йойо и усети, че тялото й трепери. Един от високите мъже изтръгна Йойо от прегръдката й и я метна на рамото си като чувал картофи. За свой ужас Емили видя, че устните на Мари продължават да мърдат на отсечената й глава. Убиецът на Мари сграбчи Емили и въпреки че получи отработен ритник в слабините, успя да я вдигне от земята и да я качи на един кон. Другият войник направи същото с по-покорната Йойо.

— Къде ни водите? — остро попита Емили на немски.

Кловис кратко се изсмя и отвърна на гърления си език:

— Германия. Барбароса.

Нападателите вързаха китките на жените. Накараха ги да хванат ездачите през кръста, за да не паднат, след което препуснаха навън от замъка Гиз начело с Кловис.

Емили погледна през рамо и видя, че кръглата кула гори и през тропота на копитата и свиренето на вятъра чу сърцераздирателните писъци на затворените там жени.