Глен Купър
Дупка в тъканта (3)

3.

Матю набързо преповтори наръчника по физика на елементарните частици за лаици. Джон беше чувал някои от термините по време на срещите на екипа, но винаги се изключваше, когато научният жаргон се засилваше. Сега обаче слушаше с цялото си внимание.

Матю обясни, че кварките са фундаменталните частици на материята. Те се комбинират и образуват адрони като протоните и неутроните, строителните блокове на атомните ядра. Има шест различни типа кварки, които са идентифицирани със сигурност и са получили шантави имена през последната половина на миналия век — горен, долен, странен, чаровен, топ и дънен, като всеки тип има различен спин и заряд. Странните кварки са много нестабилни и съществуват за кратки мигове, преди да се разпаднат на по-леки горни и долни кварки. Стрейнджлетите са хипотетични частици, състоящи се от еднакъв брой горни, долни и странни кварки, свързани в едно цяло.

— Хипотетични — презрително изсумтя Куинт. — Чухте ли това, Кемп? Хипотетични.

— Не го отричам — каза Матю. — Но повечето елементарни частици са били хипотетични, преди да се докаже, че съществуват реално.

— Продължавай — подкани го Джон. — Слушам те.

— Смята се — продължи Матю, — че стрейнджлетите е възможно да се получат при някои високоенергийни сценарии, като ранните етапи от формирането на вселената, в неутронни звезди или при пряк сблъсък на космически лъчи.

— Ами в МААК? — попита Джон.

— Точно това е важният въпрос — кимна Матю. — Да, теоретично ускорителите могат да създават стрейнджлети. До днес обаче нито един ускорител, дори адронният колайдер, не е породил подобни частици. Ала тази сутрин ние надскочихме всички енергии на сблъсък, прилагани досега.

— Давид Лорен и хората му анализират данните от спектрометъра. Той ще ми се обади, когато стигне до някакви заключения.

— И какво, ако са се получили стрейнджлети? — попита Джон.

— Отново всичко е хипотетично, но получаването им винаги е било един от онези безкрайно малко вероятни рискови фактори при ускорителите. Според теорията стрейнджлетите, и най-вече заредените отрицателно, ще бъдат много нестабилни, но с растежа на размерите им расте и стабилността им. Катастрофалният сценарий е в общи линии такъв — един стрейнджлет се сблъсква с ядро на обикновена материя и катализира превръщането му в странна материя. При това се освобождава значителна енергия, която създава по-голям и по-стабилен стрейнджлет, който отново се сблъсква с обикновена материя и катализира създаването на още странна материя. И така нататък. Започва верижна реакция, докато цялата обикновена материя на света не се превърне в стопена буца странна материя. Отново хипотетично, това може да се случи за миг.

Джон повдигна вежди.

— Явно не се е случило.

— Явно не, но винаги съм се тревожил за някои по-особени сценарии — каза Матю.

— Като?

— Добре, знам, че навлизам в странни води, и по изражението на доктор Куинт личи как си мисли, че съм на ръба на фантастиката, но вместо катастрофална верижна реакция, включваща огромни количества обикновена материя, е много по-вероятно да се получи ограничено количество странна материя. Това ще включва минимални количества обикновена материя. Получената странна материя ще се разпадне спонтанно и без никакви последствия за частица от секундата.

— Какъв е проблемът тогава?

— Енергията, генерирана при получаването на странната материя, ще бъде огромна, много по-голяма, отколкото при разделянето или сливането на атомните ядра.

— Само че нямаше никаква експлозия — отбеляза Джон.

— Да, нямаше експлозия. Имам предвид отделянето на огромни количества енергия в невъобразимо малък мащаб. Нещо гигантско и миниатюрно едновременно, ако това изобщо има някакъв смисъл.

— Вижте, само ни губите времето — раздразнено се обади доктор Куинт.

— Моля ви, изслушайте ме. Почти свърших — каза Матю. — Стрейнджлетите може и да са хипотетични като гравитоните, но доктор Куинт и всеки учен, който работи тук, смята, че те ще бъдат открити. Кой знае, след анализа на данните може да се окаже, че сме ги открили днес. Гравитацията е много особено нещо. Тя е нелепо слаба — в края на краищата, когато вдигам тази химикалка, жалките мускули на ръката ми побеждават гравитационното притегляне на цялата планета. Смятаме, че гравитацията е такава слаба сила, защото гравитоните може би се разпространяват не само във видимите измерения, но и във всички допълнителни измерения на вселената. Уравненията на суперсиметрията и струнната теория убедително показват съществуването на допълнителните измерения. Всъщност, повечето от най-добрите теоретични физици днес са на мнение, че като следствие от тези измерения нашата вселена съществува в мултивселена от други вселени, може би безброй. Общуването между тези вселени е невъзможно. Ние сме уловени като мухи на мухоловка в нашето триизмерно пространство в собствената ни вселена. Но гравитацията, която е изкривяване на пространство-времето, е екзотичният пътешественик. Гравитоните могат свободно да преминават до други вселени. Следиш ли мисълта ми?

Джон кимна несигурно.

— Та ето от какво се опасявах и споделих тревогите си с Емили, която правилно ги хвърли в кошчето на малко вероятните събития. Ами ако безпрецедентните енергии на МААК създадат относително големи количества стрейнджлети и гравитони? Ами ако в трилиони и трилиони пъти по-малък от главата на топлийка обем тези стрейнджлети създадат мимолетни, но огромни енергии като онези, които виждаме в самия момент на Големия взрив и които може би сливат обикновената материя и гравитоните? Ами ако резултатът е такъв, че тази материя и гравитоните успеят да минат през някакъв тунел в допълнителните измерения?

Куинт стана.

— Още преди няколко минути прекрачихте границата между науката и фантастиката — заяви той. — Мислех си, че аз съм получил удар по главата, а ето че заместникът ми намеква, че доктор Лаути е била запратена в някакво друго измерение. Достатъчно. Имам да провеждам важни разговори.

На вратата се почука и Тревър влезе в стаята.

— Съжалявам за прекъсването, но реших, че трябва да знаете. Полицията току-що откри отвлечената кола. Журналистката е мъртва. Вратът й е счупен.

Джон стана и сложи ръка на рамото на Матю.

— Трябва да вървя, но ще си поговорим още. Още много.

 

 

Джон поиска от Тревър да го запознае с резултатите от огледа. Криминалистите бяха намерили добри отпечатъци по дръжката на вратата и по някои парчета стъкло. За щастие, чистачката беше почистила и излъскала вратата като част от сутрешните й задължения, така че не беше необходимо да отделят отпечатъците от куп други. Откраднатата кола се обработваше в момента.

— Ще намерят кръв — каза Тревър. — Със сигурност го улучих.

— Колко време ще е нужно за анализиране на отпечатъците?

— Случаят пререди всички на опашката. Вече са ги пуснали в компютъра на IDENTI. Ако е бил арестуван във Великобритания, ще разберем кой е.

— А разпитите на хората от контролната зала? Някой от тях да е чул да казва нещо? Или да е забелязал нещо особено?

— Не е казал нито думичка, шефе. Просто се изнесъл като бик от обора. Но неколцина, които са се оказали най-близо до него, споменаха, че миришел странно.

— На мръсно тяло ли?

— В известен смисъл, но никой не го описа така. По-скоро на разлагаща се плът. На развалено месо.

Джон поклати глава.

— Чудно. Ами дрехите и обувките му? Нещо, което да може да се идентифицира?

— От описанията на хората и от камерите изглежда, че е бил облечен в старо фермерско облекло. Доста груби, шити на ръка дрехи. Не отговарят точно на мярката му. Един от техниците забелязал нещо странно.

— Какво?

— Коланът му бил от връв.

— Връв?

— Да. Парче връв държало панталоните му.

 

 

Джон внимателно преглеждаше записите от камерите, когато Тревър се обади.

— Лоши новини, шефе. В националната база не са открити съответствия на отпечатъците на пръстите и дланите.

— По дяволите. Докога стига базата данни?

— До осемдесет и седма.

— Онзи тип изглеждаше към четиресетгодишен, така че би трябвало да е вътре. Като съдя по това колко бързо прибягна до насилие, бих се изненадал, ако няма досие. Може да не е британец. Можеш ли да пуснеш отпечатъците през Европол, Интерпол и ФБР?

— Вече е направено.

— А кръвта?

— Нея ще я пуснат през ДНК базата данни. Ще отнеме няколко дни, но щом нямаме отпечатъци, не храня особени надежди и за ДНК.

— Ясно. Отивам да говоря с Матю. Той има някаква смахната теория.

— Така ли? Какво казва?

— Просто ми повярвай. Смахната е.

Матю бе в кабинета си и преглеждаше данните от спектрометъра с Давид Лорен.

— Открихте ли нещо? — попита Джон.

— Резултатите са предварителни — каза Матю. — При нормални обстоятелства дори не ги обсъждаме на този етап.

— Но обстоятелствата не са нормални — отбеляза Джон.

— Така е. Но ще те посъветвам да го приемеш с голяма доза съмнение. Може би разполагаме със сигнал от гравитон.

— А може би и от стрейнджлети — развълнувано добави Давид.

— Не забравяйте — побърза да каже Матю, — че ускорителят работи за съвсем кратко време, преди да бъде изключен, така че броят на сблъсъците е малък в сравнение с пълния набор при експерименти. Нямаме достатъчно данни за статистическа обработка, за да стигнем до твърди заключения.

— Но съществува вероятност теорията ти да е вярна, така ли? — попита Джон.

— Мога да кажа само, че необходимите за нея условия може би са били налични. В контролната зала Емили стоеше най-близко до точката на сблъсък на лъчите. Тя се намираше на по-малко от три метра под краката й.

— Какво мисли колегата ти за тези твои идеи?

Давид сви рамене.

— Нали знаете, в науката човек трябва да е винаги с отворен за нови неща ум. Но това е нещо, което не ми е хрумвало.

— А какво ви хрумна?

— Нямам никакво обяснение.

— Много ни помогнахте, благодаря — подхвърли Джон, с което предизвика ново свиване на рамене. — Хич не ми се иска да питам, но възможно ли е тя просто… не знам, да се е изпарила от някакво странно енергийно поле? Иначе казано, възможно ли е Емили да е мъртва?

— Не зная — каза Матю. — Честна дума, не зная. Всичко е възможно, докато не бъде изключено от данните.

— Господи.

— Има ли някакъв напредък в откриването на непознатия? — попита Матю.

— Ловът е в разгара си, но не. Отпечатъците му не фигурират в полицейската база данни.

— Колко години включва базата данни? — поинтересува се Матю.

— Събира се от осемдесет и седма. Защо?

— Възможно ли е да се проверят по-стари досиета?

— Не знам. Трябва да питам Тревър. Онзи тип изглеждаше достатъчно млад, за да е в базата данни, стига да е бил арестуван някога.

Матю го погледна неуверено.

— Просто си мисля, че няма да е зле да се провери още по-назад.

Щом се върна в офиса си, Джон извика Тревър.

— Какво ще кажеш да претърсиш и отпечатъците отпреди осемдесет и седма?

— Има досиета още от началото на миналия век, ако не се лъжа. Националната колекция на пръстови отпечатъци навремето се пазеше в Ню Скотланд Ярд, но после я преместиха на по-сигурно съхранение някъде в Лондон. Искаш да търся нашия приятел сред старите досиета ли?

— Да.

— Не разбирам защо. Той е твърде млад.

— Би ли се погрижил, моля?

— Да, разбира се. Ще отнеме известно време. Ще трябва да правят ръчно претърсване по системата „Хенри“.

— Какво ще рече „известно време“?

— Не знам точно. Май имам някои приятелки, които още се занимават с отпечатъци. Ще видя какво мога да направя.

След като остана сам, Джон усили звука на телевизора и известно време слушаше новините за издирването в Дартфорд. Репортерски хеликоптер предаваше на живо как полицията се е пръснала сред долепените къщи на градчето. Той изключи звука и се загледа в нищото.

Емили я нямаше.

Юмруците му се свиха неволно от гняв и безсилие. Ужасно се нуждаеше от питие. Може би никога повече нямаше да я види. И последният му спомен за нея щяха да са пълните й с упрек очи.

 

 

Свечери се, паркингът започна да се опразва, но Джон не си тръгваше. Слезе с асансьора отново в контролната зала и включи светлините. Седна на мястото на Емили и се загледа в пустия под, като се мъчеше с усилие на волята да я накара да се появи на мястото, от което беше изчезнала. Остана така близо час и явно беше задрямал, защото се стресна и се огледа объркано, когато Тревър го повика по име.

— Извинявай, шефе.

— Как ме откри?

— Видях те на една от камерите.

— Какво има?

— Един приятел от бюрото за отпечатъци току-що ми звънна. Приключили са ръчното претърсване.

Джон се отърси от дрямката и се изправи в стола.

— Доста бързо е станало.

— Казах ти, че още имам една-две приятелки там.

— Е?

— Напълно е лишено от смисъл. Пълна лудница.

— Казвай.

— Има съвпадение. С някакъв тъп на име Брандън Уудбърн, бивш жител на Дартфорд.

— Бивш? Някаква идея за сегашния му адрес?

— Нищо такова, шефе — отрече Тревър, клатейки глава.

— Не си играй с мен. Не съм в настроение.

— Добре тогава. Но да знаеш, че наистина е пълна лудница. Брандън Уудбърн е бил роден на петнайсети ноември хиляда деветстотин и петнайсета и бил екзекутиран чрез обесване в стария затвор в Дартфорд на осми април четиресет и девета.

Джон прокара длани по лицето си.

— Не е лудница. Просто не е същият човек. Или твоите приятелки са направили грешка, или отпечатъците много си приличат.

— Няма грешка. Твърдят, че съвпадението било идеално. Двама души не можели да имат такива еднакви отпечатъци, така казват.

— Да казват каквото си искат. Този тип беше тук. Изобщо не беше мъртъв. Разполагат ли с негова снимка?

— Не. Само картон с отпечатъци.

— Е, ще бъде пълна загуба на време, но за да се увериш в очевидното, иди утре в градската библиотека и намери негова снимка. Сигурно я има в някой вестник.

— Можем да проверим още сега, шефе. Доста стари вестници вече са архивирани цифрово.

— Така ли?

— Все пак ми се налагаше да помагам на сестра ми за едно домашно.

— Кой е сайтът? — попита Джон, докато влизаше в компютъра на Емили със собственото си име и парола.

— Не го помня. Просто пусни търсене на онлайн архив на британски вестници. Нещо такова.

Първият резултат гласеше „Британски вестникарски архив“.

— Да, точно този. Виж дали няма вестници от Дартфорд.

Нямаше, но пък попаднаха на вестник от Кент, „Дувър Експрес“. Джон вкара датата на обесването на Уудбърн и се загледа в умаленото изображение на първата страница. За да го разгледа нормално, трябваше да си купи двудневен достъп.

— Загуба на време — измърмори, докато въвеждаше данните от кредитната си карта. След като се регистрира, щракна върху първата страница. — Няма снимки, само текст — каза той, но във вестника имаше обширна статия за екзекутирането на серийния убиец Брандън Уудбърн от Дартфорд. Изпълнителят на присъдата бил прочут палач, Албърт Пиърпойнт. Уудбърн, който се занимавал с поправка на покриви, имал осем известни жертви от Кент и Лондон, все млади жени, и макар че го подозирали и за други неразкрити убийства, той предпочел да отнесе истината за тези престъпления в гроба.

Статията продължаваше на четвърта страница и когато прелисти до умаленото й изображение, Джон установи, че всички снимки са отпечатани на нея.

Той щракна и зърнестата фотография на Брандън Уудбърн изпълни четвърт от екрана.

— Исусе Христе! — ахна Тревър.

Джон примигна към изображението на чернокосия млад мъж и извади от джоба си разпечатка от записите на камерите. Разгъна листа и го вдигна до екрана.

Нямаше място за съмнение.

Беше един и същи човек.