Глен Купър
Дупка в тъканта (11)

11.

Един прислужник стъкна малък огън в камината, повече за удоволствие, отколкото за топлина, и остави тримата мъже сами. Крал Хенри се разположи на мек диван до огъня, а Кромуел и Джон седнаха доста по-сковано на дървени столове. Личните покои се намираха до спалнята на Хенри и представляваха просторна стая с ламперия, множество сребърни украси, една-единствена посредствена картина, изобразяваща ловна сцена, и две лютни, положени на маса. Хенри поръча вино и тримата отпиха от сребърни бокали.

— Трябва да кажа, Джон, че никога не съм виждал някой да се бие като теб — рече кралят.

— Изгубил съм формата си. Утре ще бъда целият натъртен.

— Норфолк ще изгаря от желание за отмъщение — вметна Кромуел.

Хенри кимна сериозно.

— В такъв случай му кажи, че не бива да действа прибързано, иначе ще има последствия. Джон е наш скъп гост.

— Да разбирам ли, че няма да ми се налага да спя с едно отворено око? — попита Джон.

— С лейди Фийби в леглото ти едва ли ще успееш да мигнеш — отвърна кралят.

Джон запази за себе си мнението си за подаръка.

— Вие сте много мил домакин, Ваше величество. Хенри го погледна замислено.

— Знаеш ли, ти си първият жив човек, когото виждам от деня на смъртта си. Бях забравил как изглеждат.

— Мисля, че изглеждам досущ като всички други тук. С тази разлика, че според хората мириша различно.

— Не говоря за миризмата ти. Нито за физическото ти състояние, което е съвсем обичайно. А за изражението ти. Нямаш онзи отчаян и безнадежден вид, който придобиват жителите на нашия свят. Не изглеждаш съсипан.

— Не бих казал, че изглеждате съсипан, сир.

— А — замислено отвърна Хенри. — По-добре да бъдеш крал в Ада, отколкото човек от простолюдието, спор няма, но какво не бих дал за вечен покой. Проклинам невиждания и нечут Бог хиляди пъти на ден заради жестоката си участ. Еднообразните сиви дни се точат като месеци, месеците като години, годините като столетия. Животът ни е постоянен страх от болести и наранявания, които могат да пратят човек по пътя на вечната немощ, болка и разложение. Засега съм късметлия. Тук съм по-здрав, отколкото бях преди смъртта си, и не съм толкова дебел, колкото бях, но нараненият ми крак продължава да се покрива с язви и тупти. Тук няма много изкуство и музика, защото малцина артисти са извършили дела, които да ги запратят в Ада. Лично трябваше да уча един невеж дърводелец как да прави лютни, но те не свирят така сладко, както онези на Земята. Нямаме утехата на старата ни религия, която до голяма степен сме загърбили. Каква полза от нея, щом сме лишени от надежда за спасение? Мъжете имат само най-основните мотиви — да ядат, да спят, да мърсуват и да избягват вечност на разложение и упадък. Трябва да бъдат принуждавани да работят от страх и алчност, а не заради някакви по-висши цели, като доброто за всички или построяване на някакви основи за децата им. На Земята имах поданици. Тук имам само роби. Това е ужасно място.

Кромуел кимна.

— Да, както казва Негово величество, по-добре да бъдеш крал, или в моя случай канцлер, отколкото прост човек.

Но Хенри явно беше на вълна оплакване и искаше да продължи с тъжбите си.

— Дори кралят не може да се отпусне тук. Има херцози и графове, готови да ме свалят в собственото ми кралство, и колкото щеш съперници в Европа и отвъд нея, които биха искали Британия за себе си, точно както аз бих отнел техните тронове. В момента иберийците предприемат морско нашествие срещу нас. Вчера бяха французите, утре ще са германците. Понякога се отбраняваме, друг път нападаме. Тук войните нямат край. Има променливи съюзи, но не и мир, нито за миг.

Джон се наведе напред.

— Мога ли да попитам как взехте властта? Трябва да е имало и други крале преди вас.

— Имаше. Едуард Четвърти от Йоркската династия беше последният на трона. Когато пристигнах напълно объркан, трябваше бързо да се скрия, тъй като Едуард знаеше, че ще бъда негов съперник, и искаше главата ми. За щастие, тук вече разполагах с войска от поддръжници на Тюдорите, тъпкани от короната, които застанаха на моя страна. Сега Едуард обитава, обезглавен, разбира се, кралската стая на разложението недалеч от един от дворците ми в Лондон. Преди него Хенри Втори управлявал близо четиристотин години, подкрепян от майка си Матилда, която използва коварството си, за да се сближи с всеки, който е на власт, включително и с мен. А преди стария крал Хенри е имало някой друг. И така нататък.

— Само кралете ли стават крале? — полюбопитства Джон.

Хенри разпери ръце в жест, намекващ, че отговорът е очевиден.

— Кой знае по-добре как да управлява, отколкото някой, който е бил владетел? В цяла Европа и в земите на изток повечето от онези, които седят на тронове в Ада, са същите, които са седели на тях и приживе.

Джон допи виното си и Кромуел стана да напълни бокала му и бокала на краля. Известно време тримата седяха мълчаливо, вперили погледи в пламъците.

— Мога ли да ти кажа нещо? — наруши тишината Хенри. — Никога не съм убивал човек със собствената си ръка, никога не съм наранявал някого, освен при тренировки и на турнири. И въпреки това съм тук, сред безкрайно море от убийци и мерзавци. Ужасна несправедливост, но няма някаква по-висша власт, която да чуе молбите ми.

Джон си помисли за онова, което знаеше за управлението на Хенри. Той беше наредил обезглавяването на жените си Ан Болейн и Катрин Хауърд, бе затворил в Тауър безброй свои противници, сред които и Кромуел, където те били подлагани на мъчения и ритуално изкормване и разчленяване. Във войната си срещу Римокатолическата църква изгорил на клада десетки свещеници и безмилостното му налагане на закон и ред довело до екзекутирането на сто хиляди крадци. Ако неговото място не бе в Ада, то къде другаде?

— Някой или нещо определя правилата, предполагам — неопределено рече Джон.

— Така е — съгласи се Кромуел, без изобщо да се замисли. — Аз също никога не съм имал кръв по ръцете си.

— Ами ти, Джон? — попита Хенри. — Ти си странна птица. Прокълнат ли си да останеш тук, или имаш начин да се върнеш в твоя свят?

— Определено се надявам да се завърна. У дома има много умни хора, на които разчитам за това. Но първо трябва да изпълня една мисия.

— Има една дама — вметна Кромуел.

— А — каза Хенри.

— Името й е Емили — обясни Джон. — Същите сили, които ме запратиха тук, доведоха първо нея. Ще я открия и ще я върна със себе си, ако това изобщо е възможно. Затова искам да ви помоля за помощ. Научих, че е във Франция, или Франкия, както я наричате. Трябва да стигна там. Имате ли кораб, който да ме откара?

Кромуел повдигна вежди на молбата, а Хенри стана и закрачи напред-назад, потънал в размисъл. Подръпна струните на едната лютня, докато минаваше покрай нея, направи обиколка на стаята и се върна на мястото си.

— Молбата ти не е малка, Джон — каза кралят. — Макар да съм склонен да ти помогна, трябва да стигнем до решение, което да е от взаимна полза.

— Точно така — обади се Кромуел. — От взаимна полза.

— Не си представям какво мога да направя за вас — рече Джон.

Хенри се пресегна и го тупна по коляното.

— Ти си войник. При това много способен, ако съдя по онова, което видях и чух, изключително умел в изкуството на боя и войната. Из цялото си кралство имам чистачи и търговци на плът като господин Уисдъм, които търсят хора с познания, за да ми осигурят преимущество пред враговете ми. Уви, повечето, които идват тук, дори военните, нямат полезни умения. Времената са трудни за мен, Джон. Шпионите ми в Иберия съобщават, че техният крал Педро Кастилски вече се е подготвил за най-голямото си нашествие. Корабите му са повече от моите и се говори, че може да излива по-тежки оръдия. Непрекъснато, до втръсване ми се повтаря, че дъщеря ми Елизабет е победила испанска армада и е спасила кралството си, но аз нямам гаранция, че ще изляза победител. Така че трябва да те попитам следното, Джон. Притежаваш ли умения, които ще ми помогнат да изработя оръжия, по-мощни от тези на крал Педро?

Джон се замисли дълго и Хенри търпеливо зачака отговора му.

— Трябва да видя с какво разполагате, Ваше величество, но мисля, че бих могъл — каза накрая Джон. — И ако успея да ви помогна да се сдобиете с предимство на бойното поле, ще ми предоставите ли кораб?

— Това може да послужи като основа за съглашение — отбеляза Кромуел, а Хенри пусна тънка лукава усмивка и кимна енергично.

 

 

Джон беше отведен до стаята си от поредния ням прислужник. Когато влезе, помещението беше осветено от трептящи пламъчета на свещи и на слабата светлина видя жена, заспала в леглото му.

— Ехо? — повика той.

Фийби се надигна, показвайки голите си гърди, и успя се усмихна сънено.

— Съжалявам. Задрямала съм.

Тя отметна завивките, разкривайки чисто голото си тяло.

Джон беше полупиян и уморен като куче. Пияната му страна бе готова да се възползва, но трезвата възрази — в никакъв случай. Имаше мисия за изпълняване и забавленията, особено с мъртви, не фигурираха в дневния му ред.

— Виж, Фийби, наистина оценявам жеста, но се налага да откажа.

— Не съм ли привлекателна?

— Не, виж, ти си прекрасна жена и тъй нататък, но съм страшно уморен, мъчи ме ужасен зъбобол, а утре ме чака много работа.

— Мога да ти доставя удоволствие по всеки начин, който пожелаеш.

Умът му се зарея за миг, но той го насочи отново към Емили.

— В живота ми имаше време, когато определено щях да се съглася, но не и сега.

Тя заплака.

— Ако кралят разбере, че не съм изпълнила задълженията си, ще бъда сурово наказана.

Той седна на леглото и сложи ръка на рамото й. За първи път докосваше жена в Ада. Кожата й бе топла и гладка, също като на жива жена.

— Ето какво ще ти кажа. Не е нужно никой да научава. Можеш да останеш тук с мен, но само ще спим. Ако кралят ме попита как си се представила, ще му кажа, че си била изумителна. Става ли?

Тя отново заплака.

— Нещо против ли имаш? — притесни се той.

— Тъкмо обратното. Просто никой мъж не се е отнасял така мило с мен, откакто се озовах в Долното.

Джон събу кубинките си и легна в тясното легло, като се притисна в нея.

— Смятай тази нощ за почивна.

— Ако размислиш, можеш да ме вземеш, както поискаш.

— Всичко е наред, скъпа. Единственото, което искам в момента, е двойно легло.

 

 

На сутринта донесоха храна и напитки и Джон остави Фийби заспала в леглото. Отведоха го при реката, където Кромуел го очакваше на борда на една от кралските баржи за кратко плаване надолу по течението до Ричмънд. По време на пътуването някакъв мъж, когото Джон не бе виждал досега, приближи и протегна ръка с дружелюбна усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем — каза рижавият. — Теди Бийчъм, на вашите услуги.

— Джон Кемп.

— Дива работа.

— Кой, аз ли?

— Да, точно ти, друже. Жив тип в Ада и тъй нататък. Направо страхотно, мамка му.

— Каква е историята ти, Теди?

Теди беше млад и атлетичен. Дрехите му бяха комбинация от оръфана съвременна фланела, чиито пластмасови копчета на врата бяха сменени с дървени, и широки гамаши от много по-ранна епоха.

— Моята ли? Поредната нещастна душа, обречена на един шибан нещастен свят.

— Не може ли да си по-конкретен?

През следващите няколко минути Джон научи, че Теди бил войник от Трети парашутен полк по време на Фолкландската война. След като се върнал у дома след леко раняване и бил пенсиониран, се забъркал с някакви гангстери — есекските момчета, както ги наричаше. Трагичните прецаквания започнали едно след друго и хоп, през 1989 година се озовал в Долното.

Джон веднага го хареса и двамата се разприказваха като бойни другари, познаващи се от години. Соломон Уисдъм го преценил при пристигането му преди двайсет и пет години и го продал на Кромуел, който винаги търсел хора с бойни умения.

Както сам признаваше. Теди не допринесъл с нищо необичайно, тъй като бил, както се изрази, „тип, убил един нещастник като цивилен и нито един като войник“, но крал Хенри ценял модерните войници заради самата им модерност и го взел във войската си.

— От мен се иска да преценя уменията ти, друже — рече накрая Теди.

— Приготви се да се замаеш.

Слязоха в скромно крайречно градче, чиито жители избягаха от пътя, когато видяха контингент от кралски войници да марширува към тях. Кромуел каза, че целта им не е далеч, и докато вървяха по хълмистия терен, Джон видя, че следват малък приток на реката към колона от черен пушек, издигаща се в сивото небе.

Не след дълго видяха източника на пушека — висок комин, издигащ се над ниска тухлена постройка с размерите на голяма плевня. До сградата имаше цяла планина нарязани дърва.

— Кралската ковачница — гордо обяви Кромуел. — Най-добрата в цялата страна.

— Да разгледаме — предложи Джон.

Теди влезе в сградата и се върна с огромен мъж, гол до кръста, чиято потна кожа бе почерняла от сажди. Първата му реакция при вида на Кромуел беше очевидна тревога, сякаш ровеше в паметта си какво е сгафил, за да си заслужи посещение от доверения съветник на краля.

Кромуел го успокои.

— Майстор ковач Уилям, водя специален посетител, който да инспектира ковачницата. Той притежава познания, които могат да бъдат полезни на краля.

Уилям кимна и се насили да се усмихне. Джон протегна ръка и ковачът го подуши, докато се здрависваха.

— Да, не съм оттук — каза Джон. — Дълга история. Казвам се Джон.

— Наистина трябва да е дълга история — кимна Уилям. — Добре, Джон, който не си оттук, ела и ще ти покажа как правим нещата.

Вътре беше горещо. Много горещо.

Огромната пещ имаше бушуващо оранжево ядро, раздухвано от масивно кожено духало. Джон изпита чувството, че е открил адския огън в центъра на тази мрачна земя. Наложи се да заслони очи от пламъците и дрехите му за миг подгизнаха от пот. Дръжката на духалото представляваше лост, дълъг колкото половината ковачница; група почти голи, черни и плувнали в пот мъже го задвижваха с помощта на въжета и противотежест.

Ковачницата бе пълна с потни работници със сурови безизразни лица, които мъкнеха слитъци с ковашки щипци и ковяха метал на огромни наковални, вдигайки оглушителен и изнервящ шум. Въпреки жегата Джон потръпна от вида на това място. Дрънченето бе така силно, че Уилям трябваше да нареди на ковачите да спрат, за да може да разговарят. Мъжете веднага захвърлиха инструментите си и клекнаха, задъхани като животни.

— Е, Джон, който не си оттук, разбираш ли нещо от обработката на желязо?

— Малко — рече Джон и избърса потта от челото си.

— И защо?

— Изучавах история на оръжията в школата. Преди това проявявах интерес, защото баща ми беше оръжеен майстор, както и брат ми.

Уилям потупа Теди по рамото.

— Чувал съм от наскоро пристигналите като господин Бийчъм, че оръжията ви са станали доста хитроумни и невъобразимо мощни. Аз самият напуснах живота през хиляда седемстотин и първа, така че методите ми вероятно са по-примитивни от вашите.

— Ковач ли беше?

— Да, при това добър, на служба при крал Уилям Трети, майстор ковач в кралската артилерийска работилница. Живях от огън и умрях от огън.

— Какво означава това?

— Извърших някои дела, на които не се погледна с добро око, и се стигна дотам да бъда бутнат жив в собствената ми пещ. За щастие, беше добре разпалена и гореща, така че не страдах дълго.

— Гаден начин да си отидеш.

— Определено. Хубавото беше, че крал Хенри разпозна таланта ми, и макар че животът тук определено е адски, страдам по-малко от останалите, тъй като уменията ми се ценят. Но ти не си преживял смъртта, нали, Джон, който не си оттук?

— Доколкото знам, още съм жив.

— Забележително, но това със сигурност е извън компетентността ми. Е, какво искаш да видиш?

Джон огледа ковачницата и погледът му спря на подредени в къса редица оръдейни цеви, най-дългата от които беше около дванайсет стъпки. Отиде при тях и прокара длан по грубата повърхност на едното оръдие.

— Желязо, а не бронз — отбеляза той.

— Желязната руда е в изобилие в кралските мини на запад. Имаме и предостатъчно гори за дървени въглища.

— Трийсет и осем фунта ли са?

— Четиресет и два — отвърна Уилям.

Джон подсвирна.

— Зареждат се от дулото. Зареждащите се със заден затвор имат много преимущества, сред които по-добра далекобойност и точност. Можеш ли да ги произвеждаш?

— Знам за тях, но са се появили след моето време. Придържам се към онова, което мога най-добре.

Джон надникна в цевта и помоли за светлина. Теди приближи с факла.

— Гладкоцевни са, нали? — попита Джон.

— Да — потвърди Уилям.

— Чувал ли си за нарези?

— Това също се е появило след моето време, но го научих и направих опити.

— С успех ли?

— С доста добър успех при цевите на пушки и пистолети, но далеч по-скромни резултати при оръдията. Мога да направя плитки нарези за конусовидни снаряди за четирифунтовите, но кралят ме притиска за все по-големи топове с по-добра далекобойност за сухопътната си артилерия и корабите.

— Каква е най-добрата ти далекобойност?

— При стрелба от упор около триста метра с четиресет и два фунтовите. От по-високо може да се стигне и до повече от хиляда.

— Какво ще кажеш да те науча как да изпращаш снаряд на повече от три хиляди метра с по-добра точност?

Уилям махна пренебрежително с ръка.

— Нямам нито време, нито уменията да правя оръдия със затвор. И преди съм обмислял предложението, но го отхвърлих.

— Все едно да научиш маймуна да управлява самолет — обади се Теди.

Уилям явно не разбра или не оцени сравнението и го изгледа мръснишки.

— Съгласен съм, че няма да е лесно — рече Джон. — Изливането на частите за затвора може да е сложно, правенето на свределите, изработката на снарядите според малкия толеранс, който е необходим — всичко това е сериозно предизвикателство. Не мисля, че бих могъл да ви помогна да се справите с всичко това. Имам предвид промяна на съществуващите оръдия с предно зареждане.

Кромуел се беше дръпнал назад, за да остави тримата да разговарят, но когато чу последните думи, се затътри към тях на малките си крака.

— Как? Как е възможно това?

— Имате ли лист и химикалка? — попита Джон.

— Хартията е прекалено скъпа за такива като мен — изсумтя Уилям. — Ще донеса пергамент и перо.

Въоръжен с пособията за писане, Джон излезе на хладина отвън, седна на тревата и потопи перото в мастилницата. Отвътре чукането и дрънченето се подновиха. Под погледите на Кромуел, Уилям и Теди той начерта схема, показваща разрез на оръдейна цев и коничен снаряд. Когато приключи, стана и обясни, че в средата на деветнайсети век един френски генерал на име Ла Ет създал зареждащо се през дулото оръдие с първата ефективна система от нарези за подобрена далекобойност и точност. Коничният снаряд имал серия издатини по тялото си, които пасвали идеално в нарези със същия диаметър, направени на спирала в цевта на оръдието.

Кромуел зачеса глава, но Уилям веднага схвана идеята и започна да сипе предложения как може да направи нарезите във вече изработените оръдия и как ще излее снарядите и ще запои към тях издатините.

— Можеш да правиш снарядите плътни или кухи, за да се пълнят с барут — каза Джон.

— Трябва да пробием и потопим иберийските кораби — обади се Кромуел.

— В такъв случай е по-добре да са плътни — прецени Джон.

— Колко време ще отнеме изработването на оръдието и снаряда? — обърна се Кромуел към Уилям.

— Около три дни, ако цялата ковачница се занимава с това.

— Имаш един ден — заяви Кромуел.

— Трудно изпълнима задача, ваша милост.

— Иберийците ще се появят при бреговете ни по-скоро, отколкото ни се иска. Ако искаш да запазиш главата си, имаш един ден. Джон Кемп ще остане тук да ти помага. Ще се върна утре с краля и очаквам да видя как изстрелвате снаряд на огромно разстояние.

Когато Кромуел си тръгна, Уилям поклати глава.

— Успях да оцелея тук доста дълго време, а заради теб, мой живи приятелю, май ще прекарам вечността в стая на разложението.

— Начукаха ти го, ако питаш мен — вметна Теди.

— Това ли е експертното ти мнение? — попита го Джон.

— Ще кажа на Кромуел, че можеш да наречеш нещо успешно само ако си го изпробвал. Истината за пудинга е в изяждането му. И аз искам да си запазя главата.

— Да те попитам нещо — каза Джон. — Не може да съм първият в Ада, който знае как се прави оръдие на Ла Ет. Оръжията ви сякаш са заседнали в осемнайсети век.

— Повярвай, друже, далеч не си първият, който забелязва това — изтъкна Теди. — Погледни на нещата под друг ъгъл. Съвременните войници като теб и мен знаят всичко за боравенето с модерни оръжия — автомати, ракети с топлинно насочване, дори шибани атомни бомби, но да ги познаваш и да знаеш как се произвеждат са различни неща, нали? За да направиш нещо ново или да подобриш стар модел, трябва да попаднеш на правилния дядка, дошъл в Ада с правилните познания и в правилното време, като имаш предвид, че най-добрите и най-умните, които знаят най-полезните неща, не са боклуците, които биват изпращани в този наш прекрасен свят. Но дори да приемем, че има човек с подходящите знания и умения, той трябва да оцелее през първите няколко дни или седмици, без да бъде нарязан от някой кучи син, и да се свърже с някой като Уилям, който може да превърне познанията му в нещо практично. Не можеш да научиш Уилям как да произвежда ракети „Екзосет“^[1], защото има твърде много технологии, които още не са изобретени.

— Но мога да го науча как да прави оръдия на Ла Ет.

— Да. Адски се изумявам, че съвременен тип знае какви ли не неща за оръдие от деветнайсети век. Още една точка за теб. Искам да кажа, че може би има някакъв период от десет, двайсет, най-много трийсет години, през който в Ада да дойде някой, който знае за въпросните чудесии, преди технологиите на Земята да са продължили напред и познанието да се изгуби. Схващаш ли накъде бия?

— Да, разбирам какво имаш предвид.

Теди махна с ръка.

— Е, тогава те оставям с момчетата. Имам си хубаво легло в двореца и ако извадя късмет, ще си намеря някоя женска, която не е прекалено грозилище. До утре.

— Можем да го направим, Уилям — настоя Джон, след като останаха сами. — Трябва да разделиш хората си на четири групи. Една да изработи свределите, една за правенето на нарезите, една за изливането на снарядите и една за издатините. Ще изрежа макетите от пергамент и ще се опитам да измисля колко оборота трябва да правят нарезите в цевта.

— Дори да успеем да постигнем задачите, има вероятност цевта да се пръсне, след като й се сложат нарезите. Дори най-добрите ми цеви се пукат.

— Защо?

— Желязото ми е по-податливо на напукване, отколкото бих искал.

— Казваш, че желязото ти идва от мините в западната част на страната, нали?

Уилям кимна.

— Е, точно в това е проблемът. Ако приемем, че е същото като земното, английското желязо съдържа прекалено много фосфор, а той го прави трошливо. Двама души, Бесемер и Джилкрайст, измислили през деветнайсети век начин да произвеждат качествена стомана за оръдия, но за целта са нужни свръхгорещи пещи и големи парни двигатели. За теб най-лесният начин да решиш проблема е да използваш шведско желязо, стига и то да е същото като земното. То има най-ниското съдържание на фосфор в Европа, но това няма да ни помогне днес. Препоръчвам да сложим нарези на най-голямата ти цев и да се надяваме, че ще издържи. Ако имаме време, може да добавим някакво допълнително укрепване на цевта. Може да отделим пети екип, който да работи върху подсилващите обръчи.

— Ще запомня какво каза за желязото на северняците — отвърна Уилям, разтърка врат и прегърна Джон през рамо с огромното си ръчище. — Хайде, да започваме. Хич не искам това да е последният ми ден с глава на раменете.

 

 

Минаваше полунощ. Дори да имаше луна, Джон не би могъл да я види, защото плътните облаци сякаш никога не помръдваха. Подозираше, че има, тъй като нощното небе бе сиво, а не черно. Беше се свлякъл отвън до ковачницата за кратка почивка, уморен до мозъка на костите си и умиращ от жега. Въздухът беше задимен от пушека, бълван от комина. Уилям му бе дал малко хляб и той отпи хладка вода от един мях. Работата вървеше на пресекулки. Калъпите за снарядите се бяха получили добре и първите отливки бяха готови. Слагането на нарезите не беше така задоволително. Вече бяха съсипали две оръдия и Уилям тъкмо се канеше да започне с трето.

Трясъкът и звънтенето отвътре го проглушаваше, но друг звук го накара да се напрегне — цвиленето на кон. Джон се изправи, огледа се и грабна някакъв железен прът вместо оръжие. Зад сградата се появи човек, водещ кон за юздата. Пещта хвърляше оранжева светлина през вратата на ковачницата и когато човекът излезе на светло, Джон го видя да слага пръст на устните си. Беше Гуачи, италианският пратеник.

— Трябва да поговорим — каза Гуачи.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Работата ми е да научавам такива неща. Моля ви, да идем при реката. Можете да ми имате доверие.

Говореше убедително и Джон реши да последва инстинктите си. Следвани от коня, двамата заслизаха към притока, докато ромонът на водата стана по-силен от звъна на ковано желязо.

— Какво искате? — попита Джон.

Гуачи имаше дълга коса, вързана отзад с лента. Носеше ренесансова роба върху гамаши и ботуши.

— Искам да ви кажа, че дамата, която търсите, е във Франкия.

— Това вече ми е известно.

— Знаете ли в какво положение е?

— Разбрах, че била при някакъв тип на име Гиз.

— Така е. Знаете ли къде се намира? Как да стигнете до нея?

— Не, но ще разбера.

— Няма да ви е толкова лесно.

— Нищо в тази работа не е лесно. Но съм готов да умра, за да го направя, кълна се.

— Искам да ви помогна. Имам доста информация за херцог Дьо Гиз. С моята помощ ще имате по-добри шансове да я откриете. Знаете ли как е попаднала при херцога?

— Не.

— Соломон Уисдъм я е продал на негов шпионин в Британия.

— Кучи син. Ще го срежа на две.

— Това трябва да ви е за урок, че човек не бива да се доверява с лекота на другите в Ада.

— Вие току-що поискахте да ви се доверя. Защо да го правя?

— Ще бъда напълно откровен с вас, Джон. Смятам, че можете да ни помогнете, така че ако аз ви помогна, може би и вие ще бъдете склонен да ни отвърнете със същото.

— Кои „ние“? Кралят на Италия ли, който и да е той?

— Кралят на Италия е мъж на име Чезаре Борджия. Чували ли сте за него?

Джон се разсмя.

— Да, известен е в историята като пълен извратеняк.

— Не знам какво искате да кажете. Той е същински изверг, в много отношения по-лош от крал Хенри. И двамата са безжалостни, но Борджия е жесток заради самата жестокост. Служих му приживе и привидно му служа и сега като негов посланик. Но в действителност служа на друг.

— На кого?

— Няма да ви кажа сега. Моята и неговата безопасност зависят от пазенето на тази тайна.

— И как според вас мога да ви помогна?

— Видях, че сте много умел и интелигентен човек. Работата ви тук го доказва.

— Нима знаете какво правя?

— Дворът има много усти и уши.

— Ще трябва да изчакате до утре, за да видите колко съм умел.

— Интересува ме нещо повече от уменията ви. Вие сте първият човек, дошъл в Ада, без да е прокълнат да остане тук цяла вечност. Можете да вземате решения на базата на нещо повече от алчност и страх. Можете да решавате да действате от алтруизъм. И ако се срещнете с господаря ми, мисля, че е възможно да решите да помогнете на каузата ни.

— За каква кауза става дума?

— Повече няма да говоря за това. Засега искам само да ви кажа, че крал Хенри възнамерява да ви убие, ако новото оръдие се окаже провал, и да ви измами, ако е успешно. Ще изслушате ли предложението ми да осуетите плановете на Хенри и да спасите дамата си от херцог Дьо Гиз?

Джон се замисли за малко, заслушан в ромона на реката, след което отговори:

— Да, ще ви изслушам.

 

 

Беше най-яркият ден от пристигането на Джон. Небето бе придобило цвета на некачествена перла. Един работник изтича в ковачницата да съобщи на Уилям, че е видял кралската баржа да се спуска по реката. Мъжете закрепваха единственото оръдие с успешно направени нарези на лафета му.

— Закрепете го и го изкарайте навън — нареди Уилям на бригадира си.

С нов прилив на сили Джон проверяваше дузината излети снаряди, подбираше онези с най-гладките израстъци и изпилваше неравностите със собствените си ръце.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита ковачът.

— Не знам. Надявам се. Скоро ще разберем.

— Да, така е. Успех или неуспех, за мен беше чест да се трудя с теб тази нощ.

— Ти си добър човек, Уилям.

— Имаш предвид за жител на Ада ли?

— Да, предполагам.

Оръдието беше изкарано навън, когато Хенри, Кромуел, Норфолк и антуражът им се зададоха откъм реката на коне и пеша. Теди побърза да се присъедини към ковачите.

— Как се получи, друже? — попита той Джон.

— Ще видим. Можеш да наречеш нещо успешно само ако си го изпробвал, нали така? А ти как изкара нощта?

— Нямах късмет. Легнах си сам-самичък.

Хенри пристигна, слезе от коня си и тръгна право към оръдието, за да го огледа.

— Не ми изглежда по-различно от другите — сърдито промърмори той.

— Отвън е същото, ако не се броят подсилващите обръчи — каза Джон. — Разликата е вътре.

Той обясни системата на Ла Ет, показа му коничните снаряди и го подкани да надникне в цевта. Докато Хенри правеше това, Джон забеляза, че Норфолк има сребърна верижка, която изчезваше в малък джоб на униформената му куртка. Приличаше досущ на джобен часовник и подозренията му се потвърдиха, когато херцогът го извади и отвори капака, за да провери часа.

— И твърдиш, че може да изстреля такъв снаряд на три хиляди метра? — попита кралят.

Джон се беше загледал в часовника и раздразненият Хенри трябваше да повтори въпроса си.

— Надявам се — отвърна Джон. — Още не сме произвели нито един изстрел, а и не ни дадохте време да доизгладим недостатъците.

Пламъците от ковашката пещ се отразиха в очите на краля.

— Ако оръдието не отговори на очакванията ми, днес ще се лее кръв.

— Страхотно — подметна Джон. — Много мотивиращо.

Кралят го изгледа кисело, сякаш не беше сигурен дали думите му бяха комплимент. После посочи надолу към Ричмънд.

— Нали виждате групата от четири къщи отстрани. Хората ми измериха разстоянието. Около три хиляди метра е. Къщите са мишената ви.

— Там има ли хора?

— Кромуел, в онези постройки има ли хора? — попита кралят.

— Напълно е възможно. Ваше величество.

— Тогава нека се целим другаде — предложи Джон.

— Не — заяви Хенри. Нареди да му донесат вино и добави: — Целете се там, където ви казах. Действайте.

Джон се приближи до Уилям и му прошепна да добави още един-два фунта барут в заряда.

— Вече се боя, че оръдието ще цъфне — шепнешком му отвърна ковачът.

— Сложихме здрави обръчи по цялата дължина на цевта. Малко повече барут едва ли ще промени нещата. Или ще цъфне, или не. Само гледай никой да не стои наблизо, когато стреля.

Антуражът извади походен трон за Хенри, докато Уилям и Джон подготвяха оръдието. Сложиха голяма торба барут и я натъпкаха. Поставиха в цевта най-добрия снаряд и го завъртяха по нарезите с помощта на специално изработен прът. Когато всичко беше готово, снарядът се озова на мястото си с уплътнителя. Повдигнаха цевта на четиридесет и пет градуса с помощта на лостове и зъбни колела, докато Уилям и Джон обсъждаха прицелването. Работниците дърпаха и бутаха оръдието напред-назад, докато не останаха доволни от резултата. Накрая Уилям сипа барут в дупката за запалване и извика на един от хората си да донесе запалена факла от ковачницата. Взе я и попита краля дали е готов. Негово величество кимна и можеха да започнат.

— Пали и бягай — посъветва го Джон.

— Никъде няма да бягам. По-добре да бъда пръснат на парчета от собствената си машина, отколкото да ми режат главата с тъп нож.

Запалването на барута сякаш отне цяла вечност, но в действителност бяха нужни само две секунди.

Първо се разнесе оглушителен гръм, последван от пронизителен писък, когато снарядът излетя от дулото. Джон се опита да проследи траекторията му, но го изгуби в бялото небе. Насочи поглед към четирите къщи и затаи дъх. Внезапно в Темза изригна висок фонтан, най-малко на стотина метра зад постройките.

Уилям подскачаше като момче и викаше от облекчение.

— Това е повече от три хиляди метра. Успяхме! Успяхме!

Хенри бе станал и вдигна триумфално юмрук, след което закрачи към Джон.

— Постигна целта, Джон Кемп. Прицелването ти не беше точно, но направи онова, с което се зае.

— Заслугите са на Уилям, Ваше величество. Не познавам ковач от моето време, който би могъл да постигне това за един ден с неговите инструменти.

— Отлично, отлично. Кромуел, погрижи се ковачът Уилям да получи нова къща и му дай една от жените от двора ми. Не красавица, но не и някоя вещица.

Теди видя възможността и не пропусна да се възползва.

— Ами аз, Ваше величество? — попита той. — Аз също имах пръст в тази работа.

Кромуел отговори вместо краля.

— Каза ни само, че можеш да наречеш нещо успешно единствено ако си го изпробвал и че истината за пудинга е в изяждането му. Е, за този си принос може да получиш пудинг. И да запазиш главата си.

Уилям избърса потта от челото си с парцал и се усмихна на Джон. Точно тогава се появи ездач, който препускаше в галоп нагоре по хълма. Мъжът се спеши и предаде бележка на капитана на гвардията, който тичешком я донесе на Кромуел.

— Съобщение по телеграфа — обяви канцлерът. — Моля, дайте ми малко време да го дешифрирам.

— По-бързо! — нареди Хенри и започна да крачи нетърпеливо напред-назад. — Знаеш ли, Джон, дори цял век по-късно още намирам морзовия код за неразбираем. Когато чух за първи път за него, си помислих, че е моржов, и се зачудих за какво ли им е притрябвал на северняците.

Накрая Кромуел прочете съобщението, което гласеше, че испанският флот е забелязан да приближава остров Уайт.

— В такъв случай трябва да се подготвим — гръмогласно заяви Хенри. — Шпионите ни казват, че смятат да хвърлят котва при Саутенд и да пратят войските си към Лондон с баржи. Колко още оръдия можеш да ми направиш за утре, ковачо Уилям?

Усмивката на Уилям изчезна.

— Може би още едно, Ваше величество.

— Утре призори искам три пеещи оръдия на баржи с предостатъчно муниции. Джон, ти ще разположиш две на брега и едно на флагманския ми кораб и ще ми помогнеш да разгромя иберийците веднъж завинаги.

— И после ще получа ли кораб?

— После ще получиш всичко, което си пожелаеш!