Глен Купър
Дупка в тъканта (30)

30.

Гарибалди разпери сърдечно ръце, за да приветства Емили.

— Скъпо мое дете, така се радвам, че сте в безопасност.

По пътя нагоре Джон набързо беше разказал на Емили за Джузепе, какво е направил, за да я спаси, и какви са мечтите му за спасяване на клетниците от Ада.

— Благодаря ви от цялото си сърце — рече тя развълнувано. — Трябва да призная, че бях започнала да губя надежда.

— Надеждата се губи лесно тук. Така ми се иска да имахме време да поговорим, но и двамата ни чака належаща работа. Аз трябва да водя война, а вие трябва да се върнете в Англия.

Джон извади джобния си часовник.

— Разполагаме с четири дни, шестнайсет часа и десет минути, за да стигнем в Дартфорд — посочи той.

Енергичното й кимане показа, че се е досетила за сценария с рестартирането, а тя го потвърди и с думи.

— Да, трийсет тераелектронволта. Така си се прехвърлил. И сега ще се опитат да ни върнат. Имате предварително уговорен час, нали?

— Винаги си била най-голямата умница, която съм виждал — ухили й се Джон и се обърна към Гарибалди. — Джузепе, мога ли да направя още нещо за вас?

— Направихте предостатъчно, Джон. А сега тръгвайте.

— Не беше леко да се биете на два фронта с германците и англичаните. А сега предстои да се изправите и срещу руснаците.

— А — усмихна се Гарибалди. — Сигурно забравяте, че французите, са ни съюзници, поне днес. Ако по пътя срещнете иберийци, които си ближат раните след сблъсъка с крал Хенри, може и да ги уведомите, че един възрастен италиански господин не би отказал помощта им.

— Ще го направя. Надявам се да спечелите, Джузепе. Заслужавате победата.

— Ще сторим всичко по силите си. Уви, ще бъде трудно да пратим телеграма до Земята, за да ви съобщим резултата, но можете да си представяте, че сме успели, ако това ще ви донесе утеха.

— Определено.

Саймън, Антонио и Караваджо стояха до конете си. Джон отиде при тях да се сбогува.

— Да не си мислиш, че ще те оставим? — попита Антонио.

— Трябва да помогнете на Джузепе — рече Джон. — Точно сега има голяма нужда от вас.

Гарибалди поклати енергично глава.

— Не, Джон, те искат да бъдат докрай с вас. Аплодирам ги за верността им към един добър човек. Чака ви опасно пътуване и нямате много време. Парната кола е в лагера ни. Вземете я и не я щадете.

 

 

Закопчаният Уудбърн беше свален от микробус при товарния вход на комплекса МААК. Тревър и Бен Уелингтън го поведоха, следвани от агенти на МИ-5, обградили плътно задържания.

— На това място ли бях преди? — попита Уудбърн, когато влязоха в асансьора.

— Дом, мил дом — подхвърли Тревър. — Нека те питам нещо, друже. Защо уби всички онези хора?

— Еби си майката.

— Това казва всичко — с отвращение отбеляза Тревър.

— Какво ще правите с мен?

— Всъщност, смятаме да се отървем от теб при първия удобен момент — каза Бен.

— Не можеш да ме убиеш, тъпако. Аз вече съм мъртъв.

— Никой няма намерението да те убива. Ще те върнем обратно там, откъдето дойде. С еднопосочен билет.

Поведоха Уудбърн с дрънчене и тътрене по коридора до приготвената килия. Точно тогава вратата на тоалетната се отвори и отвътре излезе Дък заедно с агента на МИ-5, отговарящ за него.

Младежът застина като заек, попаднал на светлините на приближаваща кола. На лицето му се изписа шок. Уудбърн пръв заговори.

— Дък, ти ли си? Какво правиш тук, по дяволите?

От пресъхналото гърло на момъка успя да се изтръгне само една дума.

— Уудбърн.

— Приберете го в стаята му — нареди Тревър. — По-бързо.

— Малоумният ти брат Дърк също ли е тук? — извика подигравателно Уудбърн.

Тревър отключи една врата и Уудбърн беше тикнат вътре.

— Засега оставаш тук — каза му той.

— Тогава махнете железата — настоя Уудбърн.

— Няма начин, друже. Четирима от тези господа ще бъдат с теб през цялото време и имат разрешението ми да те наритат здравата, ако опиташ нещо, ясно ли е?

— Значи ще трябва да ме хранят с лъжица и да ми бършат гъза, така ли?

— Ще се отнасяме прилично с теб, ако се държиш добре — каза Тревър. — Иначе ще те оставят гладен и насран. И без това миришеш на лайно, така че няма да има голяма разлика.

 

 

Имаше нещо много нелепо в това да кара шумна, бълваща пара кола през откритите поля на Франкия с Емили до него. Всеки път, когато Джон я поглеждаше, тя отвръщаше на погледа му и в очите й преливаше благодарност. На задната седалка Антонио и Саймън си отваряха очите на четири за безбройните опасности на настъпващата нощ. Имаше вероятност да се натъкнат на части от отстъпващата английска армия. Наоколо можеха да се спотайват френски крадци и разбойници. Не биваше да забравят и скиталците. Караваджо седеше между тях и усилено рисуваше в скицника си, преди да е станало съвсем тъмно.

След като излязоха от околностите на Париж и се насочиха почти право на север, Джон и Емили заговориха през шумотевицата на двигателя. Тя се интересуваше от теориите на Матю Копенс за случилото се при 30 TeV и той направи всичко по силите си да й разкаже онова, което бе запомнил от обясненията на физика. Каза й за четирите седмични рестартирания на МААК и за намеренията да закрият комплекса след четвъртия опит, независимо от резултата. Разказа й за Уудбърн. Емили се умълча, когато Джон спомена какво са казали на родителите и семейството й за изчезването й.

— Сигурно мислят, че съм мъртва — промълви тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Знам само какво са им казали — отвърна Джон. — Наистина нямам представа какво си мислят. Важното е, че се прибираш у дома. Ще видят истината с очите си.

— Още не сме у дома — възрази тя. — Имах много време да мисля. Споделям мнението на Матю, че сме минали през гравитон-стрейнджлет тунел и сме се озовали в паралелна вселена. Но не знаем дали простото възпроизвеждане на енергиите всеки път ще доведе до един и същи резултат.

— Случи се два пъти — изтъкна Джон. — Да се надяваме, че ще се случи отново.

— Може би. Но има и нещо друго, което ме тревожи.

— Какво?

— Трябваше да правя изчисленията наум, но ме безпокои нестабилността, която се развива при повтарящите се високоенергийни условия.

— Какво имаш предвид под…

— Отдясно! — извика Саймън. — Внимавай!

Джон наби спирачката, когато двама души изтичаха от храстите на пътя. Антонио и Саймън скочиха със саби в ръце.

Мъжете бяха млади, на по двайсет и няколко, с окървавени английски униформи. Не бяха въоръжени.

— Моля ви, моля ви помогнете ни — извика единият, като вдигна ръка, за да защити очите си от ярката светлина на фаровете.

— Някой от вас говори ли английски? — попита другият, падайки на колене.

— Всички говорим — отвърна Антонио, докато приближаваше, размахвайки пистолета си. — Напоследък се оказа полезен език. От хората на Хенри ли сте?

— Да — потвърди войникът.

— Бяхме — добави вторият. — Бяхме разбити от демони с бомби в ръцете и се отделихме от останалите.

— Ние сме въпросните демони, момчета — каза Саймън, който също бе приближил.

— Но вие сте англичани — изненада се първият. — И въпреки това се биете срещу нас?

— Срещу краля — поправи го Саймън. — Има голяма разлика.

Другият погледна наляво към гората.

— Преследват ни, моля ви.

— Кой ви преследва? — попита Джон от мястото на шофьора.

— Те!

Скиталците се изсипаха на пътя. Джон нямаше време да ги преброи, но бяха между десет и двайсет.

— Стой тук! — извика той на Емили и скочи от колата. Караваджо също изскочи, размахвайки сабята си.

Скиталците бяха въоръжени със сопи и дълги ножове.

Джон стисна зъби и започна да сече, ръга и рита вонящите им тела.

Видя как един скиталец скочи на гърба на Караваджо и понечи да му се притече на помощ, но нови нападатели му се нахвърлиха. Антонио и Саймън бяха твърде далеч, за да помогнат на художника, а самият Джон бе твърде зает да отбива ударите на противниците. Изведнъж чу писък и с периферното си зрение видя как нападателят на Караваджо изви гръб и рухна на земята. Зад него стоеше Емили с дълъг нож в ръка.

Художникът докосна въображаема шапка в знак на благодарност.

— Какво ще кажете да се включите, момчета? — извика Саймън на уплашените англичани. — Няма да откажем.

Засрамени, войниците грабнаха някакви изпуснати оръжия и две-три минути по-късно и последният зловонен скиталец бе повален на земята.

— Казах ти да останеш в колата — скара се Джон на Емили.

— Радвам се, че не го направи — обади се Караваджо. — Тази жена е не само прекрасна, но е и боец.

Емили гледаше с любопитство окървавената си ръка.

— Май откривам доста силен инстинкт за оцеляване през последните седмици.

Докато другите разчистваха пътя от кървящите тела, Караваджо се върна при колата и откъсна един лист от скицника си.

— За вас — каза той и го подаде на Емили.

Беше неин тъмен и вълнуващ портрет с въглен. Косата й се спускаше свободно, а очите й блестяха като на някаква принцеса воин.

— Боже мой — промълви тя. — Зашеметяващ е. Бихте ли го подписали?

Караваджо написа името си под рисунката, връчи й я отново и зачака целувката, която не закъсня.

Антонио подхвърли на английските войници малко хляб.

— Помогнахме ви, а сега се оправяйте сами — каза той. — Трябва да тръгваме.

— Ти си италианец, нали? — попита единият от тях.

— Да. Италианците са най-добрите. Не го забравяйте.

 

 

Стигнаха брега на Кале в пълен мрак и когато изключиха шумния котел, чуха прибоя долу.

— Ще се подслоним тук до сутринта — каза Антонио и постла одеялото си върху тревата за Емили.

Саймън намигна на Джон.

— Ще спим на смени и ще пазим влюбените птички.

— Много благодаря — кимна Джон.

Личеше си, че тя е изтощена също като него. Зави я с одеялото и напълни празната торба от гранатите с трева, за да й направи възглавница.

От умората тя заваляше думите, сякаш беше пияна.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук.

Той легна до нея.

— Сериозно ли си мислеше, че няма да дойда за теб?

— Надявах се да опиташ, но не знаех дали е възможно.

Той я прегърна, за да я стопли — както тялото, така и душата й.

— Последва ме до портите на Ада — отнесено пророни тя, докато клепачите й се затваряха.

— А сега ще те върна у дома — каза той.

— Знам, че ще опиташ.

Той я притисна към себе си.

— Съжалявам…

Искаше да се извини отново, че се е представил като такъв глупак с Дарлийн, но тя вече спеше. А Джон и без това имаше чувството, че онази случка е от някакво далечно минало.

 

 

Събуди се от миризмата на храна. Караваджо беше станал рано и бе отишъл в близкото село, откъдето се бе върнал с провизии. Впечатленият Саймън го попита дали ги е отмъкнал тайно, или ги е взел със сила. Нито едното, нито другото, отвърна художникът. Получил яйцата и шунката от един селянин срещу бързи портрети на него и на вещицата, която минавала за негова жена.

Джон остави Емили да спи и погледна към морето, но сутрешната мъгла скриваше всичко.

— Имаме си закуска — радостно възкликна Саймън.

— След малко ще я събудя — каза Джон.

— Е, приятелю, стигнахме до брега — намеси се Антонио. — Какъв е планът ти оттук нататък?

Джон беше скрил тревогите си от Емили, но ги сподели с Антонио.

— Нямам друг план, освен да се надявам, че „Хелфайър“ е закотвен някъде в района. Оставих ги преди повече от две седмици. Може да са получили съобщението ми, може и да не са. — Той погледна часовника си. — Имаме точно четири дни да стигнем до Дартфорд.

— А ако английския кораб го няма?

— Тогава ще се наложи да потърсим друг транспорт.

Антонио го тупна по рамото. Това бе първият им физически контакт и Джон остана трогнат от жеста.

— Мисля, че корабът ти е тук. Когато мъглата се вдигне, ще го видим.

— Преливаш от надежда — подхвърли Джон. — Това ми харесва.

— Защо не? Надеждата е във въздуха.

Джон нежно побутна Емили, за да я събуди, и не след дълго петимата насядаха около малкия огън, наслаждаваха се на закуската и избягваха въпроса какво ще правят, когато се нахранят.

Зорките очи на Караваджо го видяха първи.

Призрачни форми в разпръсващата се мъгла.

Той стана и посочи.

— Вижте!

Три черни черти. Три мачти.

— Кораб — рече Антонио. — Точно както ти казах.

Джон примигна, като се молеше да не е някакъв мираж. Никой не беше се сетил да вземе далекоглед, така че не им оставаше друго, освен да чакат мъглата да се вдигне.

— Това нашият кораб ли е? — попита Емили.

— Би трябвало — отвърна Джон. — Определено би трябвало.

Мина още половин час в тревожно очакване, докато не се увериха, че корабът е наистина галеон, на по-малко от километър от брега.

— Не виждам знамена или отличителни знаци — каза Джон, който се взираше така усилено, че главата го заболя. — Трябва да му дадем сигнал.

— Ако не е „Хелфайър“ ще си навлечем неприятности — предупреди Саймън.

— Нямаме избор. Би ли запалил колата? Докарай я до ръба на скалата.

На двигателя му трябваха няколко минути, за да тръгне, но накрая Саймън подкара и спря колата на десетина стъпки от пропастта.

— Добре — каза Джон. — Включи фаровете за три секунди, после ги изключи за още три и повтори упражнението.

Всички отчаяно се взираха в кораба с надеждата да ги е забелязал, но не получиха никаква реакция.

— Да продължавам ли? — извика Саймън през шума на котела.

— Още мъничко — помоли Джон и прегърна Емили през раменете, за да успокои разочарованието й.

И тогава видяха проблясък, последван от гръм, който заглуши боботенето на колата.

— Стрелят по нас! — възкликна Саймън.

— Не. Виж. — Джон посочи. В океана се вдигна воден стълб. — Нарочно стреляха в морето. Те са.

Не след дълго видяха от кораба да спускат лодка и докато тя приближаваше, намериха пътека до брега и зачакаха на тясната камениста ивица, като за всеки случай държаха оръжията си в готовност.

Джон различи мъжа, който стоеше прав в лодката и махаше високо вдигнатите си ръце.

Капитан Хоус.

Джон му извика и Хоус отговори. Не различаваха думите, но това не ги накара да престанат. Когато лодката приближи и моряците вдигнаха греблата, Хоус скочи в прибоя и тръгна към брега.

— Джон Кемп! Върнахте се.

Джон нагази във водата с протегната ръка.

— А вие останахте. Благодаря ви.

— Получих съобщението ви от един френски конник. Виждам, че сте намерили вашата дама.

— Елате, ще ви запозная.

Двамата излязоха на брега, докато хората на Хоус изтегляха лодката.

Хоус се поклони дълбоко.

— Емили, това е капитан Хоус… извинете, не знам първото ви име.

— Чарлз.

За първи път в живота си Емили се опита да направи реверанс.

— Здравейте, Чарлз. Аз съм Емили Лаути.

— Очарован съм. Шотландска девойка. Сега разбирам защо Джон беше така твърдо решен да ви намери.

Саймън и Антонио приближиха и поздравиха капитана като стари приятели. Джон представи Караваджо.

— Ха! — възкликна Хоус. — Имате същото име като един прочут художник.

— Той е любимият ми художник. Човек с редки таланти — отвърна Караваджо и смигна на Емили.

— Донесох малко буренце вино, ако имате нужда от освежаване — каза Хоус, който така и не схвана шегата.

— С удоволствие бих пийнал — призна Джон.

Емили се разсмя.

— Някои неща не са се променили.

Саймън запали огън на брега и всички се събраха около него.

След наздравиците Хоус попита:

— Вече мога ли да науча името на човека, на когото служите? Онзи, който не е крал, но предлага надежда?

Другарите на Джон закимаха утвърдително.

— Станаха някои промени — каза той. — Той вече е крал. На Италия. Името му е Джузепе Гарибалди.

Антонио и Саймън се заеха да описват философията на Гарибалди и Хоус ги заслуша с жив интерес.

— Готов съм да предложа услугите си на тази благородна и възвишена кауза — изтъкна той, когато те приключиха.

— След като откарате приятелите ни до Британия, можете да дойдете в Италия — предложи Антонио. — Вашите умения, корабът и хората ви ще бъдат от голяма полза за нашия господар.

— За мен е чест да приема предложението ви, сър — отвърна Хоус и после се засмя. — В края на краищата, нямаме къде другаде да отидем. Хайде, Джон и Емили. Да се върнем на кораба и да вдигнем платна. Наближава буря и пресичането ще е мъчно.

Време беше да се сбогуват.

Емили прегърна и целуна всеки от мъжете и се разсмя на нещо, което Караваджо й прошепна в ухото. После се дръпна настрани.

Джон беше попадал в подобна ситуация неведнъж и това не беше първата банда от братя, с които се сбогуваше. Но докато разменяше прощални думи и мечешки прегръдки първо с Караваджо, после със Саймън и накрая с Антонио, той знаеше, че тази раздяла ще е най-трудната.

Задави се и трябваше да положи усилие, за да се овладее.

— Никога не съм се бил рамо до рамо с по-храбри воини и по-добри мъже. Няма да мине ден, без да си мисля за всеки от вас. Вървете, спечелете войната си и променете вашия свят. Благодаря ви. Благодаря за всичко.

Той помогна на Емили да се качи в лодката и я последва.

Махаха през цялото време на тримата, докато се отдалечаваха от брега.

— Какво ти каза Караваджо? — поинтересува се Джон.

— Каза ми, че ако ми дойде до гуша от живи мъже, знае къде мога да намеря един много красив и талантлив мъртвец.

 

 

Дък беше уплашен още преди да започнат виковете, но сега вече бе неутешим.

— Дък! Чуваш ли ме, малко копеленце? Ще ти го начукам до макарите при първа възможност, помни ми думата.

Делия излезе и отиде при агентите на МИ-5, пазещи килията на Уудбърн.

— Не можете ли да направите нещо, за да млъкне?

— Вие какво предлагате? — попита я един от тях.

— Ами, не знам. Аз съм психолог, не бияч.

— Това означава ли, че ние сме биячите?

— Ами, изглеждате ми силни момчета, пък и се съмнявам, че Женевската конвенция е в сила тук. — Когато й се стори, че мъжът не оценява опита и за хумор, тя добави: — Вижте, просто направете нещо, за да го успокоите. Пуснете му филм, дайте му допълнително пудинг, нещо такова. Докарва момчето ми до лудост.

Когато се върна, Дък плачеше.

— Поговорих с хората и се надявам, че ще го успокоят — рече тя.

— Винаги съм се страхувал от него — изхленчи той. — Не знам защо така и не се присъедини към някоя банда скиталци. Вместо това остана в селото, изкарва ни акъла и заплашва всички.

— Какви са тези скиталци?

— Най-гадните от най-гадните. Ядат човешко месо.

— Боже мой.

— Няма да застана до него в онази стая, каквото и да правите.

— Той ще бъде окован, Дък. Няма да може да те докосне.

— Ами ако се върнем? Там ще ме спипа.

— Вече говорихме за това, Дък. Машината не проработи първите три пъти, така че на твое място не бих се безпокоила особено за четвъртия опит. Пък и той е последен.

 

 

Екипажът на „Хелфайър“ мърмореше недоволно, че на борда има жена. Капитан Хоус нареди на първия си помощник да обясни на всички, че страховете им са напразни, защото Емили е от друг свят, но никой не искаше и да чуе. Не бяха и особено радостни, че се връщат в Британия, тъй като бяха дезертьори. Духът на бунта витаеше във въздуха.

Хоус отстъпи на Джон и Емили каютата си и ги посъветва да не се мяркат навън, но половин ден след отплаването им, когато вятърът започна да вие и корабът се заклати силно, Джон реши да говори с капитана. Не можеше да остави Емили сама в неохраняваната каюта, така че й помогна да се изправи на омекналите й от морската болест крака и я изведе на палубата.

Шибани от дъжда, двамата изкачиха хлъзгавите стъпала, минаха покрай щурвала и стигнаха до квартердека. Хоус ги сгълча, че са излезли в такова лошо време.

Морето беше черно и невидимо като небето, но напомняше за присъствието си със свирепите вълни, които се разбиваха на палубата и подмятаха кораба като някакво незначително парченце дърво.

— Какво е местоположението ни, капитане? — извика Джон през воя на вятъра.

Хоус гледаше кормчията, който се бореше с кормилото и хвърляше презрителни погледи към Емили.

— Трудно е да се каже. Ветровете са неблагоприятни. Без звезди или видима суша мога само да гадая. Боя се, че дори след всички тези часове може все още да сме по-близо до Франкия, отколкото до Британия.

— Имаме три и половина дни да стигнем до Дартфорд.

— Много добре знам, Джон. Ще свърша моята работа, а вие трябва да свършите вашата. Заведете дамата долу и я пазете от стихиите и раздразнителния ми екипаж.

Прекараха трудна нощ в капитанската каюта. Емили спеше неспокойно и стенеше от морската болест, когато бе будна. Джон я прегръщаше и не мигна изобщо, готов за действие, ако корабът се преобърне или моряците ги нападнат.

Накрая явно беше задрямал — когато се събуди, през оловното стъкло на прозореца се процеждаше светлина. Корабът вече не се клатеше така силно. Извади часовника си — десет и половина. Оставаха им по-малко от три дни. Джон с неохота остави спящата Емили и изтича на квартердека, където изтощеният капитан едва се държеше на крака.

— Бурята отслабна значително — каза той. — Но се боя, че положението не е розово. Можем само да поддържаме курс по компаса към Рамсгейт и когато видим суша, да влезем в естуара и да ви свалим на брега. По-нататък ще трябва да се оправяте сами.

— Някаква представа кога ще стигнем там?

— Абсолютно никаква, но не се бойте. Ще продължим да се борим с вятъра и вълните и ще победим.

През остатъка от деня Джон дремеше до Емили и я хранеше с бульон, когато тя успяваше да седне. Повтаряше й успокояващо, че приближават сушата, приближават Дартфорд, приближават дома. Освен че си обещаха да останат завинаги заедно, двамата разговаряха какво ще направят после. Тя се замисли дали да не напусне света на експерименталната физика и да започне да преподава в някой университет, той говореше за откриване на школа по бойни изкуства и самозащита. Когато тя отклоняваше поглед, той проверяваше крадешком часовника, смутен от скоростта, с която отлитаха часовете.

Когато нощта се спусна отново, на вратата се почука. Хоус, който едва стоеше на крака, се тръшна на един стол и се усмихна.

— Преди да се стъмни, мъглата се разреди достатъчно, за да различа сушата — съобщи той. — Видях белите скали на Рамсгейт. Ще почина малко, докато продължим към естуара. Очаквам там ветровете да са по-добри. При зазоряване ще влезем в канала и ще ви сваля на брега.

Емили успя да се надигне.

— Благодаря — просто рече тя.

Рано сутринта двамата бяха готови. Морската болест на Емили бе поотслабнала през нощта и тя успя да хапне малко хляб и сирене, а Джон отиде да поговори набързо с капитана.

Настроението на палубата определено бе по-добро, след като бурята беше зад тях и скоро щяха да свалят Емили от кораба. Но макар че морето беше спокойно и вятърът свеж, мъглата още се стелеше около тях.

— Къде сме? — попита Джон.

— Мисля, че недалеч от Саутенд. Когато мъглата се вдигне, което може да стане всеки момент, ще можем да навлезем безопасно в канала. Почти стигнахме, Джон, почти стигнахме.

Джон остана още малко на палубата, за да подиша чист въздух и да послуша крясъците на невидимите чайки. После, както беше предсказал капитанът, мъглата се разреди и той видя няколко птици.

След това мъглата се разкъса на парцали и те се появиха.

Три огромни галеона, блокиращи естуара, само на двеста метра от тях, поклащащи се леко на вълните, с прибрани платна.

И трите кораба бяха развели характерните жълти флагове.

— Иберийци! — изкрещя първият помощник-капитан на „Хелфайър“.

— Всички по платната, завой към подветрената страна! — изрева Хоус.

Испанските кораби вдигнаха люковете на оръдейните си палуби.

— Дебнели са завръщането на крал Хенри! — извика първият помощник. Под тях кормчията въртеше щурвала и се вайкаше, че жената на борда ги е обрекла.

Леките въртящи се оръдия на горните палуби на иберийците откриха огън и гюлетата им улучиха различни места по левия борд на „Хелфайър“.

— Емили! — изкрещя Джон и се втурна по стълбите, докато Хоус нареждаше да приготвят основните батареи.

Последва втори испански залп и Джон беше оплискан с кръв.

Погледна през рамо и видя, че от капитан Хоус е останала само половината от кървавото тяло.

Джон се спусна по хлъзгавите стълби и се втурна към каютата. Емили се беше свила уплашено до леглото.

— Ранен си! — извика тя.

Той я увери, че кръвта не е негова, и я хвана за ръка.

— Хайде! Трябва да се махаме оттук!

В този момент тежките оръдия на иберийците откриха огън.

Едно гюле улучи буре с барут на оръдейната палуба точно под капитанската каюта. Разнесе се разтърсващ гръм, последван от неистов трясък на разцепено дърво.

Ослепителна бяла светлина прониза очите на Джон, след което всичко потъна в пълен мрак.