Глен Купър
Дупка в тъканта (6)

6.

Един от агентите на МИ-5 викаше „Хванете го, свалете го на земята!“, но Тревър нареди на всички да се дръпнат назад. Друг агент настоя персоналът на лабораторията да напусне бързо, но организирано контролната зала.

Младежът стоеше на мястото, където бе застанал Джон миг по-рано. Ръцете му бяха празни, не се виждаха никакви оръжия. Кльощавото, мърляво хлапе трепереше като премръзнало мокро псе и Тревър веднага усети, че е най-добре първо да го успокои. Той прибра пистолета в кобура си.

— Как се казваш, друже?

Хлапето се взираше уплашено в наобиколилите го мъже с насочени към него пистолети.

— Не се бой. Няма да ти направим нищо. Името ми е Тревър. Твоето как е?

— Дък.

— Дък ли?

— Аха.

— Хубаво име, друже. Да, харесва ми. Е, Дък, преди да отидем на някое удобно местенце да си побъбрим, първо ще те претърся. Съвсем леко, за да съм сигурен, че не носиш нещо, което би могло да ни навреди. Става ли?

— Какво ще рече това?

— Ще проверя дрехите ти. За да видя дали нямаш оръжие.

— Брат ми има нож, но не и аз.

— Ясно. Но все пак може ли да проверя?

Дък преглътна и кимна. Тревър бавно го приближи и прокара длани по миризливата му риза и панталони. Обувките на Дък бяха омазани с мокра кал. Тревър го накара да ги събуе, за да провери и тях. Намръщи се от вонята.

— Добре, всичко е наред — заяви той. — На колко си години, Дък?

— Труден въпрос.

— Сериозно? Ако трябва да позная, бих казал, че си на осемнайсет или деветнайсет. Най-много на двайсет.

— О, за тези години ли ставало дума. На деветнайсет.

— А какви други години има?

Хенри Куинт беше останал в контролната зала и когато проговори, Дък стреснато вдигна очи към него.

— Питайте го откъде идва, за бога!

— Кой е този? — попита Дък. — Господарят на това графство ли?

— Да, в известен смисъл — отвърна Тревър и се обърна към Куинт. — Ще стигнем и дотам, доктор Куинт. Какво ще кажете да ме оставите да действам по моя начин, а?

Куинт промърмори нещо и издаде безпокойството си, като защрака яростно с химикалката.

— Мисля, че всички можем да свалим оръжия — каза Тревър на агентите. — Дък ще бъде добро и сговорчиво момче. Нали, Дък?

— Къде съм? — попита младежът.

— В Дартфорд. Англия.

— Не ми прилича на Дартфорд.

— Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Та нали съм оттам?

— Добре, Дък. Май ще трябва да си поговорим за много неща. Да идем на някое приятно и тихо местенце, първо да се измиеш хубавичко и да облечеш чисти дрехи. Гладен ли си? Жаден?

— Да ви се намира бира?

Тревър се усмихна.

— Мисля, че ще успеем да ти намерим бира.

 

 

— Къде е той? — попита Куинт.

Беше късен следобед. Тревър се чувстваше замаян. Това бе най-смахнатият ден в живота му.

— Оставихме го да дремне. Настанихме го в една от стаите за почивка на охраната.

— На сигурно място ли е?

Другият човек в кабинета на Куинт отговори с дикцията на момче от държавно училище. Бен Уелингтън беше главен агент по сигурността в МИ-5 и през целия ден следваше неотстъпно Тревър. Той бе от специалното котило на агенцията с дипломи от „Итън“ и „Оксфорд“, предопределен за високи постове в службите за сигурност. Беше безупречно подстриган, облечен с шит по поръчка костюм и копринена вратовръзка.

— Сложихме външни ключалки и пред вратата стоят трима агенти. Освен това инсталирахме камери в спалнята и тоалетната.

— Никъде няма да избяга — добави Тревър. — Пък и ако трябва да съм честен, едва ли му се иска да го направи. Щастлив е като маймуна с машина за фъстъци.

— Кажете ми какво научихте — подкани Куинт.

— Мисля, че е по-добре да прегледате записа от разговора — каза Бен. — Подобни неща се оценяват най-добре от първа ръка. Препоръчвам да го пуснем и на началниците на видеоконференцията в осемнайсет часа.

Куинт кимна в знак на съгласие.

— Имате ли предпазен колан? — попита Тревър.

— Това пък защо?

— Защото ще паднете от стола си.

Тревър намери файла на сървъра на охраната и пусна записа. Както винаги, Куинт започна да си води бележки в един от скъпите си бележници, но не след дълго химикалката се изплъзна от пръстите му и той просто зяпна екрана. Дък седеше на маса в компанията на Тревър и Бен, облечен в широк оранжев работен комбинезон, най-малкия женски размер, използван от инженерите. През целия четиридесетминутен разговор той се въртеше, чешеше се и непрекъснато искаше още шоколадови бисквити и кола, които поглъщаше лакомо.

Десет минути след началото Куинт им даде знак да спрат записа.

— Вярвате ли на нещо от всичките му дрънканици? — попита той.

Бен разпери безпомощно ръце.

— Ще бъде невъзможно думите му да бъдат проверени от независима страна. За Брандън Уудбърн имаме полицейски и други данни, които доказват, че е умрял през четиресет и девета, както и данни, доказващи, че той е същият човек. Този момък твърди, че е умрял някъде около хиляда седемстотин и деветдесета. Малко вероятно е да открием свидетелства за екзекуцията му, но според изследователския екип от централата по онова време в Лондон и околностите му са разлепвали съобщения за смъртните наказания. Имало запазени около три дузини такива обяви. Вече пратих хора в Британската библиотека да ги издирят.

— Е, на мен всичко това ми изглежда нелепо. Между другото, що за име е това Дък?

— Попитах го, докато го къпехме — каза Тревър. — Не знаеше как да се оправи с крановете и душът го плашеше. Да го бяхте видели, когато за първи път се сблъска с тоалетната чиния. Никога не бях виждал от човешко тяло да пада толкова много мръсотия. Каза, че родителите му го кръстили така, защото се клатушкал като паток. Имал по-голям брат на име Дърк. Между другото, няма как да го разберете от записа, но дори и след цялото търкане и миене от тялото му се носи характерна миризма.

Куинт го подкани да обясни.

— Като на разлагащо се месо. Като на труп, разлагащ се от два-три дни.

— Изобщо не е приятно — вметна Бен. — Насам пътуват доктор и медицинска сестра от агенцията. По-късно ще му направим всякакви тестове.

— Добре, да продължим с видеото — каза Куинт.

Когато записът свърши, Куинт отиде до бюфета и си сипа кафе.

— Съгласен ли сте, че трябва да покажем записа на началниците? — попита Бен.

— Да — отвърна Куинт и се върна на мястото си. — Да видиш, означава да повярваш, макар че като учен, на мен ми е много трудно да вместя всичко това в рамките на собствените си схващания.

— Дошъл е отнякъде — каза Тревър. — Брандън Уудбърн също е дошъл отнякъде. И според твърденията на Дък доктор Лаути се е появила, при това съвсем жива, в това някъде. Трябва да приемем, че Джон също е там.

Бен кимна.

— Имаме неоспоримо доказателство, че Уудбърн е мъртъв и въпреки това се оказва съвсем жив. Няма основания да се съмняваме, че същото се отнася за Дък.

Мисля, че ако се заровим в Британската библиотека, ще успеем да намерим лингвист, който да проучи говора на Дък и да установи дали той е характерен за осемнайсети век. Като изключим това, според мен трябва да се придържаме към данните, с които разполагаме — описание на очевидец на мястото, наричано от него Долното.

— Тепърва започваме с него — вметна Тревър. — Когато се събуди, ще трябва да продължим с разпитите и да издоим от него всичко, което знае за своя свят.

— Както виждате — каза Бен, — той трудно се концентрира, държи се като дете и не е от най-умните. Ще бъде истинско предизвикателство да го издоим, както се изрази Тревър, но е задължително да го направим. Колкото повече научим, толкова по-добри са шансовете ни да разберем Брандън Уудбърн и загадката, с която си имаме работа.

Тревър отвори лаптопа си и се включи към камерата в стаята на Дък. Младежът беше се завил до брадичката и спеше дълбоко, а на младото му лице бе изписано чисто блаженство.

— Часовникът тиктака — отбеляза Тревър. — Имаме шест и половина дни, преди да включим отново колайдера. Дотогава трябва да направим всичко по силите си да открием Уудбърн. Обзалагам се на всичко, че Джон прави всичко по силите си да открие Емили на онзи затънтен свят.

 

 

Дес и Адел Фрейзър се върнаха в дома си на Хилсайд Роуд и натрупаха куфарите си на тротоара. Господин Фрейзър плати на шофьора. Бяха взели такси от Гатуик до Грейфорд, западно от Дартфорд, защото синът им беше заминал по работа в Манчестър. Беше пладне, слънцето светеше ярко и нямаше почти никакви сенки.

— Не дръпна ли всички завеси, когато тръгнахме? — попита Дес жена си.

Тя погледна към прозорците на скромната им къща.

— Май ги дръпнах, но честно казано, не си спомням. Все пак заминахме преди две седмици. Сякаш преди цяла вечност.

— Влизай, аз ще взема багажа.

Адел отключи и остави вратата отворена за съпруга си, който внесе по-леките чанти, след което с мъка дотътри най-големия куфар. Остави го в коридора, оплака се от болките в гърба и предложи да разопаковат чудовището долу, вместо да го влачат до спалнята. С периферното си зрение забеляза, че жена му не е помръднала от мястото си в дневната и не е свалила палтото си.

— Добре ли си, скъпа?

В коридора се появи едър мъж, насочил пистолет към гърдите на Дес.

— Затвори вратата — нареди той. — И си затваряй плювалника.

— Кой сте вие? — възмутено попита Дес.

— Не направи това, което ти казах. Искаш да я убия ли? — изсъска Уудбърн.

Дес затвори вратата и се остави да го отведат в дневната, в която цареше пълен хаос. Навсякъде бяха разхвърляни консерви, чинии и прибори, съдържанието на шкафовете беше пръснато и разбито по пода.

— Сядайте. И двамата. Ти, как се казваш? Сготви ми нещо. Писна ми да ям консерви.

— Името ми е Адел. — Гласът й трепереше от страх.

— Добре, Адел. Сготви нещо вкусно. Отвориш ли задната врата, ще го убия на място. Прекъснал съм телефона, така че не си прави труда.

— Ще трябва да видя с какво разполагам — измънка Адел. — Нямаше ни две седмици.

Тя свали палтото си, погледна отчаяно съпруга си и отиде в кухнята.

— Това е телевизор, нали? — попита Уудбърн, сочейки с пистолета плоския екран.

— Разбира се, че е телевизор — потвърди Дес.

— Не виждам тръбите. Не можах да разбера и как да го включа. Направи го.

— Трябвало е да използвате двете кутийки.

Уудбърн се огледа.

— Не виждам никакви кутии.

— Ето тези. — Дес вдигна дистанционните от пода. — Едното е за видеото, другото е за кабелната.

— Включи го, ясно?

Дес пусна телевизора.

— На кой канал?

— Я стига идиотщини. Би Би Си.

— Едно, две, три или четири?

— Не ми се прави на умен. Има само едно Би Би Си. Искам да видя дали в новините не казват нещо за мен.

Дес включи новинарския канал на Би Би Си. Уудбърн изглеждаше стреснат и възхитен от факта, че картината е цветна.

— Какво сте направили, че да съобщават за вас по новините? — попита Дес.

— Обичайното, предполагам. Дойдох, видях, победих. Кой го беше казал? Все не мога да запомня.

— Юлий Цезар.

— Да, същият. Навсякъде търсих безжичното. Имаш ли?

Дес наближаваше седемдесетте. Той погледна с любопитство Уудбърн. Не изглеждаше по-възрастен от четиресет или плюс-минус една-две години. Беше як и мускулест, ризата на Дес беше опъната по едрото му тяло. Черната му коса беше зализана назад. Миришеше на гнило, към противната миризма се примесваше ароматът на сапуна на жена му.

— Отдавна не съм чувал някой да нарича радиото безжично. Имаме часовник с радио до леглото.

— Това ли било онова чудо? И него не можах да пусна.

— Защо влязохте в дома ми?

Уудбърн прекоси с куцане стаята и разтри бедрото си.

— Навремето един приятел живееше тук. Не намерих дома му. Може да е бил съборен. Къщата беше празна, затова влязох. Трябваше да се подслоня някъде. Колата ми е в гаража ви. Онази на алеята вашата ли е?

Дес кимна.

— Не ви ли трябваше за почивката?

— Бяхме в Австралия, на гости на дъщеря ни.

— Много път сте били.

— Куцате. Ранен ли сте?

— Нищо ми няма. Само драскотина.

— Вижте, какво ще кажете да си вървите, след като жена ми ви нахрани? Няма да се обадим на полицията.

— Винаги казват така, нали?

— Значи сте правили това и преди.

Уудбърн го погледна право в очите.

— Да, правил съм го.

Не мина много време и на екрана се появи образът на Уудбърн, запечатан от камерите на МААК.

— Все още няма развитие по случая с неизвестния мъж, проникнал в сградата на Масивния англо-американски колайдер в Дартфорд и прекъснал ключов научен експеримент — каза водещият. — По-късно същият мъж отвлече и уби журналистката Присила Ноулс, която беше на място и отразяваше събитието. Въпреки най-мащабните издирвания в историята на Кент извършителят остава на свобода. Полицията отново се обръща към гражданите с молба да подават сигнали, ако видят мъжа, който се смята за въоръжен и много опасен. Телефонът е изписан в долната част на екраните ви.

Уудбърн явно остана доволен.

— Значи не сте чували за мен?

Ръцете на Дес бяха започнали да треперят по време на съобщението.

— Дочухме нещо в Аделаида.

— Това далеч не е всичко — с особена усмивка каза Уудбърн.

— Не ми трябва да знам повече. Трябва да ида до тоалетната. Може ли?

— Използвай тази долу.

Тоалетната на първия етаж беше до кухнята и Дес успя да каже няколко утешителни думи на разстроената си съпруга.

Вратата не се заключваше отвътре и на Дес не му оставаше друго, освен да се облегне на нея, докато вадеше мобилния си телефон от джоба. Канеше се да набере 999, когато дръжката се завъртя и Уудбърн бутна вратата.

— Не ми харесва да се затварят врати. Какво е това в ръката ти?

— Мобилният ми — измънка Дес.

— Можеш да си държиш само хуя. Дай ми това. — Той огледа телефона. — Какво прави?

— Не знаете ли?

Уудбърн сграбчи Дес за яката, завлече го обратно в дневната и го бутна грубо на канапето.

— Ако знаех, нямаше да те питам, умнико.

Дес целият се тресеше.

— Не знаете какво е мобилен телефон. Не знаете как да работите с дистанционно. Никога не сте виждали цветен телевизор. Наричате радиото безжично. И в същото време сте сравнително млад. Какво, да не сте някакъв Рип Ван Уинкъл?

— Той беше от приказка. Аз не съм бил в никаква приказка. А в шибания Ад.

— Сигурен съм, че ви е било тежко, но ви моля да не наранявате жена ми или мен. Нищо лошо не сме ви направили и няма да ви направим.

Уудбърн вдъхна аромата на бекон и яйца, носещ се от кухнята.

— Изобщо не ме слушаш. Бях в Ада. Знаеш ли какво се случи на осми април четиресет и девета?

— Нямам представа.

— По зазоряване ме изведоха в двора на затвора в Дартфорд. Бяха построили бесилка, специално за мен. Още се усещаше миризмата на стърготините. Имаше един млад стегнат свещеник с библия в ръка, но му казах да се разкара. След това всичко се случи толкова бързо, че дори не успях да си дам сметка какво става. Онзи тип ми нахлузи качулка на главата, сложи ми дебелата примка на врата и дръпна ръчката. Полетях надолу. Полетът ми обаче не продължи дълго, повярвай.

— Да не искате да кажете, че сте били екзекутиран през четиресет и девета?

— Точно това казвам. И в следващия миг се озовавам насред Ада, най-мизерното място, което можеш да си представиш. Мислех си, че ще остана там завинаги като другите, но ето че един ден вървях по пътя в кал до глезените, а после изведнъж се озовах от другата страна. Шейсет и пет години по-късно. Още не мога да повярвам.

— Вие сте луд — поклати глава Дес.

Уудбърн се разсмя гръмко и накара Адел да закове на място, докато влизаше с подноса в ръце.

— Едно ще ти кажа — рече Уудбърн. — Ако можех да заменя онова, през което минах, за лудост, не бих се поколебал нито за секунда.