Глен Купър
Дупка в тъканта (4)

4.

— Нима очаквате да повярвам на това?

Сър Джордж Лорънс, генералният директор на МИ-5, се наведе напред и главата му изпълни почти изцяло екрана в личната конферентна стая на Хенри Куинт.

— Сър Джордж — каза към камерата Куинт, — не очаквам от никого да вярва или да не вярва. Работата ми е да представям фактите.

— Хората ми прегледаха отпечатъците и фотографиите на Брандън Уудбърн от четиресет и девета година и ги сравниха с отпечатъците и видеозаписите от вчерашния инцидент — обади се от Вашингтон директорът на ФБР Кембъл Бейтс. — Според експертната им оценка отпечатъците отговарят стопроцентово, а биометричната съпоставка на снимките показва деветдесет и девет цяло и нещо процента точност. Заключението на ФБР е, че става въпрос за един и същи човек. Не ме питайте как или защо, но е същият човек.

Във видеоконференцията имаше още двама участници — американският секретар по енергетика Лерой Битърман, който се намираше в щабквартирата на ФБР с Бейтс, и британския министър на енергетиката и климатичните промени Керън Смитуик, която седеше до Куинт.

Битърман беше единственият друг учен в групата. Преди да влезе в правителството, той преподаваше геофизика в Калифорнийския технологичен институт.

— Записът с изчезването на доктор Лаути и появата на Уудбърн е, меко казано, поразителен — изтъкна той.

— Да, меко казано — повтори като папагал Смитуик.

— Мюонният спектрометър се е намирал на около три метра под мястото, на което е стояла доктор Лаути, така ли?

— Точно така, доктор Битърман — потвърди Куинт.

— Има ли някакви поражения по спектрометъра или камерата за сблъсък?

— Абсолютно никакви. Когато изключихме системата, инженерите ни направиха пълен оглед. Всички компоненти са напълно здрави.

— Никакви повишени нива на радиация?

— Никакви.

— Кажете ми, доктор Куинт — каза Битърман, докато си играеше с папийонката си, — защо надвишихте параметрите на „Херкулес I“? Границата ви беше двайсет тераелектронволта.

Куинт беше прекарал цяла нощ в подготвяне на отговора на този въпрос.

— Реших, че поради забавянето на програмата си заслужаваше да предприемем добре премерен риск, като усилим енергиите на сблъсък до нивата на „Херкулес II“ в опит да открием гравитона.

Смитуик, политик от кариерата, чиито надежди да се добере до поста вътрешен министър в следващия кабинет се бяха изпарили с бързината, с която бе изчезнала и Емили, погледна към камерата вместо към Куинт.

— Доктор Куинт, смятам, че решението ви е било безразсъдно. Премиерът с огромно задоволство ще получи главата ви на поднос.

Битърман преглеждаше някакви документи, но вдигна очи и отвори уста. Куинт изпита облекчение, че ученият беше избрал да заговори, преди да му се налага да отговаря на Смитуик.

— Прегледах доклада на вашия доктор Копенс. Изглежда, успели сте да откриете вашия гравитон, доктор Куинт. Това е добрата новина. Лошата е, че сте открили и стрейнджлети.

— Данните са все още съвсем предварителни, но да — кимна Куинт. — Явно имаме и от добрите, и от лошите новини.

Преди да се издигне до върха на службите за сигурност, Джордж Лорънс беше завършил втори по успех класическа филология в „Кеймбридж“ и имаше проблеми с техническия жаргон.

— Вижте, нямам време да слушам за научните ви постижения или липсата им — процеди той с нескрито презрение. — Настоявам за приемливо обяснение как е изчезнала онази Лаути и как се е появил мъж, мъртъв от шейсет и пет години! Мъртвец, оказал се достатъчно жив, за да убие жена вчера, и който е все още дявол знае къде!

— Е, в такъв случай не гледайте мен — рече Битърман. — Нямам абсолютно никакво разумно предположение.

— Доктор Копенс има теория — намеси се Куинт. — На пръв поглед е доста спорна.

— Би трябвало да е такава, за да отговаря на фактите — обади се Бейтс.

— Той чака отвън — каза Куинт. — Най-добре е лично да обясни на групата.

 

 

Куинт беше отделил част от старшия си състав, за да формира екип за справяне с кризи. Първоначално групата включваше Матю Копенс, Давид Лорен, Джон Кемп и главния говорител на МААК Стюарт Бинфорд, но Джон настоя Тревър Джоунс също да бъде привлечен, тъй като поддържаше връзка с полицията за издирването на Уудбърн. Куинт събра екипа в кабинета си и изложи правилото — останалите от персонала да бъдат държани на тъмно до второ разпореждане.

Джон седеше сковано на масата и пиеше кафе. Не беше мигнал през нощта. Бе ядосан и раздразнителен. Може и да бе част от екипа, но не се чувстваше като екипен играч. Искаше му се да прави онова, в което е най-добър, да унищожи врага, за да постигне целта си. Но засега просто не знаеше кой е врагът.

— Преди да продължим — поде Куинт с тона на училищен директор, готов да изнесе конско на ученик, — искам да ви кажа, че британските и американските ни господари са единни в желанието си да контролираме информацията за инцидента.

Джон трепна при последната дума. Не беше никакъв инцидент, а проклета катастрофа с епични размери.

Бинфорд работеше като научен журналист за „Таймс“, преди да скочи на влака на МААК преди няколко години. Бе нервен тип, който и в най-добрите си дни се тревожеше за всяка дреболия. Сега изглеждаше напрегнат като пристрастен към метадон, който може никога да не получи следващата си доза.

— Имате ли някаква идея, която да ми свърши работа? — изстена той. — Журналистите душат като глутница хрътки и това ме превръща в подгонена лисица.

— Давам си сметка, че тези хора са твои бивши колеги, Стюарт, но се налага да се придържаш към сценария — каза Куинт.

— Сценарият е потулване — изтъкна Бинфорд. — Съобщаваме само, че е имало неоторизиран пробив в сигурността на лабораторията от неизвестен извършител и че в резултат на това сме изключили ускорителя. Не казваме нищо за достигнатите енергии. Нищо за Емили. Нищо за факта, че извършителят е мъртвец!

— Аз не бих използвал думата „потулване“ — възрази Куинт. — В момента сме на етап събиране на информация. Всички ще се съгласим, че не сме напълно наясно с фактите. Службите за сигурност от двете страни на Атлантика настояват да не разгласяваме случилото се пред широката публика. Нито пък ние искаме да предизвикаме паника, като разпространим непресята и непроверена информация.

— В такъв случай със същия успех мога да ида в кръчмата и да оставя телефона си на гласова поща — отвърна Бинфорд. — Никой няма да повярва на думите ми.

— Ще правиш онова, което трябва — ледено заяви Куинт. — Всеки от нас има функция в тази криза. Ако искаш да знаеш, и аз съм натопен в достатъчно вряла вода, за да ми ощави кожата. Намекнаха, че моята задача е да овладея кризата и след това да намеря подходящ момент да се нанижа на меча си.

— Ще го държа — промърмори Джон.

— Какво казахте? — остро попита Куинт.

— Че ще държа меча ви. За да е сигурно, че няма да се изплъзне.

— Благодаря — изкриви устни Куинт. — Хубаво е да знаеш кои са поддръжниците ти.

— Ще ви поддържам до момента, когато открием Емили. По-нататък се оправяйте сам — каза Джон.

Куинт му се усмихна със стиснати устни.

— Според мен всички сме съгласни, че основната ни задача е да разберем какво е станало с доктор Лаути. Ако е жива, трябва да я върнем при нас, дори изгледите за това да са съвсем малки. Матю докладва на господарите ни сутринта. Бих искал да запознае групата с теориите си.

Матю инстинктивно се надигна, но после реши да седне обратно на мястото си.

— Не мога да твърдя нищо със сигурност — започна той. — Това са само идеи въз основа на фактите, такива, каквито ги знаем. Факт номер едно — доведохме енергията до най-високото изпитвано досега ниво от трийсет тераелектронволта. Факт номер две — въпреки краткия период за събиране на данни разполагаме с характерните сигнатури на гравитони и стрейнджлети. Нужен ни е много по-дълъг период и много повече сблъсквания, за да получим статистически значими резултати от пет сигма, но мисля, че имаме доста добра представа за онова, което виждаме. Факт номер три — Емили стоеше точно над колайдера. Факт номер четири — тя изчезна в рамките на микросекунди до наносекунди, ако не и по-малко. Видеозаписите не ни разрешават да говорим с по-голяма точност. Факт номер пет — мъж, идентифициран като престъпник, екзекутиран в Дартфорд преди шейсет и пет години, се появи на нейното място в същия кратък интервал. Според Джон и Тревър няма съмнение, че става въпрос за Брандън Уудбърн, който в момента е на свобода и е извършил убийство. Това са фактите. Всички ли са съгласни?

Седящите около масата закимаха.

— А сега предположенията — продължи Матю. — Трябва да подчертая, че теорията ми няма емпирична основа. Опитах се да оставя настрана моите предубеждения и схващания за космоса и просто да наместя фактите в някаква обяснителна рамка. Вече ви запознах с идеите за допълнителните измерения и получените от стрейнджлети гравитонно-материални тунели. Мисля, че Емили може да е била, така да се каже, всмукана в такъв тунел, в някаква гънка между две измерения. Фактът, че Брандън Уудбърн, един мъртвец, се появи на нейното място, дава основания да се предположи, че двамата са си разменили местата, сякаш за осъществяване на преминаването е трябвало да се запази някакъв вид симетрия.

Ченето на Тревър беше увиснало, докато слушаше Матю.

— Чакай малко — прекъсна го той. — Възпитан съм като християнин и тъй нататък, но Уудбърн е мъртъв от много време, приятели. Да не искаш да кажеш, че се е появил от оня свят или както там го наричаш?

Последва напрегната пауза, след което Матю рече просто:

— Да. Точно това искам да кажа. За голямо разочарование на родителите ми, аз самият не съм религиозен. В най-добрия случай мога да бъда наречен агностик относно представите за върховно божество, отвъден свят и всичко останало, но този човек е умрял преди доста време, а ето че се материализира тук и изглеждаше горе-долу на същата възраст, на която е бил обесен в затвора в Дартфорд, който, както Тревър ми каза, се е намирал точно на това място, докато не е бил разрушен през шейсетте. Работната ми теория е, че МААК е създал съвсем малък тунел, почти невидима дупчица в тъканта на космоса, свързваща нашето измерение с друго.

— И мислиш, че Емили е там, така ли? — попита Джон.

— Надявам се да е така. По същия начин, по който Брандън Уудбърн е тук, жив и здрав.

Давид Лорен явно не приемаше чутото.

— Наистина ли си наговорил тези глупости на американците и британците?

— Боя се, че да.

— И те какво казаха?

— Изглеждаха скептични, естествено. Но въпреки това ме изслушаха и зададоха доста уместни въпроси. Особено Битърман. Той е физик, за разлика от нашата енергийна дама, която май е имала бизнес с чистене на килими, преди да влезе в парламента.

— Искам да знам само едно — намеси се Джон. — Как можем да върнем Емили?

Матю пое дълбоко дъх и издиша шумно през свитите си устни.

— Трябва да отворим отново дупката.

— Как? — попита Джон.

— Предполагам, че като пресъздадем оригиналните условия. Ще трябва да повторим експеримента точно по същия начин.

Куинт реагира пръв.

— Надявах се, че Матю ще говори с мен по този въпрос, преди да го спомене на господарите ни, но вече сме поставени пред свършен факт.

— Какво казаха те? — попита Джон.

— Изненадаха ме с изявлението си, че ще го вземат предвид. Цари паника от изтичане на информация. Искат да открият Уудбърн и да го предадат не на полицията, а на МИ-5. Искат и доктор Лаути, разбира се. Родителите й подпалиха телефона ми в желанието си да научат новини за нея след вдигналия се шум около инцидента. Един от МИ-5 ме накара да им подхвърля някаква измислена история, че е много добре, но е поставена под карантина поради изтичане на радиация. Изпратили са хора в Единбург, които да ги накарат да подпишат декларация за неразпространение на държавни тайни. Сестра й в Кройдън също ще трябва да се подпише. Можем да потулим всичко за известно време, но не и безкрайно. Подобни неща се разчу ват.

— Да приемем, че американците и британците ни дадат зелена светлина — каза Джон. — Какво правим нататък?

— Ами, в идеалния случай ще поставим Уудбърн на същото място над колайдера, на което стоеше Емили, и ще накараме Емили да застане на същото място, на което се е материализирала от другата страна на дупката — отговори Матю.

Джон раздразнено вдигна ръце във въздуха.

— Това е нелепо! Приемаш едно несигурно и едно невъзможно нещо — да заловим Уудбърн и да го върнем тук жив и здрав, и да накараме Емили, където и да е тя, ако изобщо е жива, да застане на същото място точно когато колайдерът работи на пълна мощност. За бога, това не е като да й пратим есемес.

Най-неочаквано в разговора се намеси Давид.

— Не мога да повярвам, че изобщо участвам в тази безумна дискусия, но ако Матю е прав, единственият начин размяната да се получи, е някой да мине през тунела, да намери Емили и да я върне на точното място в точното време.

— Но ако някой мине от другата страна, тук няма ли да цъфне още някой като Уудбърн? — обади се Тревър.

— Може би, ако наистина е налице някакво правило за равновесие на материята — каза Матю. — Но този път ще бъдем готови, нали? Ще можем да го задържим веднага. Уудбърн трябва да бъде намерен. Новият ни пътник ще трябва да се погрижи Емили да е там, където трябва да бъде, и в точното време. След това пускаме колайдера и разменяме двамата за Уудбърн Едно и Уудбърн Две.

— Всичко звучи добре, но кого ще изпратим? — попита Куинт.

— Този въпрос е лесен — каза Джон. — Ще пратите мен.

 

 

Джон помнеше колко бавно бе минавало времето през последната седмица от последната му мисия в Афганистан. Не можеше да се каже, че отрядът му си клатеше краката и чакаше да бъде откаран от Баграм.

Всеки ден имаше тренировки и тактически операции, както и една ожесточена престрелка. Беше стигнал до заключението, че ако успее да си замъкне задника в самолета за Щатите, ще има шансове за по-дълъг живот. Ясно помнеше обаче как стрелките на часовника му сякаш не помръдваха.

И макар че онази седмица се влачеше като охлюв, тази беше още по-бавна.

Имаше безкрайни срещи с агенти на МИ-5 и ФБР. Битърман и Смитуик пристигнаха лично, за да командват нещата. Водени от Матю, техническият и инженерният екип започнаха подготовката на колайдера за поредното рестартиране.

Джон и Тревър съсредоточиха усилията си върху Брандън Уудбърн. Следата ту се затопляше, ту изстиваше. Имаше съобщение за проникване в жилище в Дартфорд, само на някакви си три километра от лабораторията. Когато се върнали от кратко пътуване, обитателите видели някакъв човек да излиза през градината и открили жилището си ограбено, храната изядена, а по ваната имало петна кръв.

Джон и Тревър посетиха дома на Карингтън Роуд — самостоятелна къща на тиха улица. Когато пристигнаха, криминалистите вече бяха снели отпечатъците и потвърдиха, че Уудбърн е бил тук. Почти нямаше повърхност, която да не е докосвал. В дневната бяха разхвърляни изядени консерви и празни картонени кутии от мляко и плодов сок. Явно собствениците не са били големи пиячи, но всички бутилки твърд алкохол и кутии бира бяха пресушени. Уудбърн явно беше успял да се справи с работещата на газ печка, но микровълновата беше чиста и недокосната. Домашната аптечка беше отворена и по-голямата част от марлята бе изразходвана, както можеше и да се очаква заради огнестрелната му рана. На втория етаж леглото беше използвано и Уудбърн беше изразходвал доста паста за зъби. Криминалистите взеха четката за зъби за ДНК тест. Бельото на собственичката беше пръснато из цялата спалня, а Уудбърн беше оставил семенна течност по него, която заедно с кръвта също отиде в ДНК лабораторията.

В дневната Джон си сложи ръкавици и взе разбитото дистанционно, явно запратено по плоския телевизор и оставило пукнатина по екрана.

— Не е знаел как да пусне телевизора — заключи Джон. — През четиресетте сигурно е виждал първите телевизори, които са с бутони.

Тревър се усмихна и изтърси, че и собствената му майка трудно се оправяла с дистанционното.

— Сигурно е видял как телевизионните екрани светят в съседните къщи и това го е раздразнило.

Според собствениците липсваше единствено набор готварски ножове, вариращи от ножче за белене до сатър.

— Навремето е използвал ножове — каза Джон. — Първо е душал жертвите, после ги е рязал.

— Един от пистолетите ни е у него — добави Тревър. — Така че има осем патрона в пълнителя, кухненски ножове и голите си ръце. Мен ако питаш, нямаме особени шансове да го заловим жив.

— Ще убие отново — изтъкна Джон. — При първия удобен момент. Защо според теб е избрал тази къща?

— Първо, защото е била празна. Полицията е разпитвала всички, за да провери дали някой не е видял или чул нещо.

— Опитай да намериш старото му полицейско досие, ако още съществува — каза Джон.

— И какво да търся в него?

— Домашен адрес. Обзалагам се на шест пинти най-добрата бира, че е живял някъде тук.

— По онова време мястото едва ли е изглеждало по същия начин. Тези къщи вероятно са построени през шейсетте или седемдесетте.

— Няма значение. Старите кучета винаги се връщат у дома.

 

 

Джон беше в офиса си и гледаше за пореден път записа с изчезването на Емил и, когато му се обадиха да се яви в заседателната стая на Куинт. Знаеше, че важните клечки са там, но нямаше представа за дневния ред.

Щом влезе, всички погледи се насочиха към него. Куинт енергично го представи на групата, но той вече знаеше кой кой е от баджовете за посетители, които беше подготвил отделът му — енергийните министри на САЩ и Великобритания, директорът на ФБР и шефът на МИ-5.

— Решението е взето — обяви Куинт веднага щом Джон седна. — След три дни ще рестартираме МААК и ще пресъздадем условията на експеримента „Херкулес“. Единствената разлика ще е в това, че вие ще стоите на мястото на доктор Лаути, когато достигнем пълна мощност. Освен ако не сте размислили, разбира се.

— Нямам намерение да размислям. Но защо да чакаме? След три дни ще стане цяла седмица от изчезването на Емили.

— Аз настоях да не бързаме, за да направим всичко така, както трябва да е — отговори енергийният министър Смитуик. — Нужен ни е сериозен план за сигурността. Не можем да си позволим нова ситуация като тази е Уудбърн. Премиерът беше абсолютно ясен, че безопасността трябва да е на първо място.

— Съгласен — подкрепи я Джордж Лорънс. — МИ-5 ще поеме сигурността на лабораторията. Това е особено наложително, тъй като вие сте шеф на охраната, но ще се отправите незнайно къде.

— Нямам проблем с това — каза Джон. — Стига Тревър Джоунс да се заеме със залавянето на Брандън Уудбърн и връщането му в лабораторията.

— Прегледах досието му и смятам, че е много подходящ за съдействие с местната полиция — кимна Лорънс. — Те ще бъдат по-склонни да работят с един от своите, вместо с някой от моите. Съгласен съм с предложението ви.

— Как ще работи логистиката? — попита Джон. — Ако приемем, че няма да бъда пръснат на трилиони парчета и оцелея при преминаването през тунела на доктор Копенс, нямаме никаква представа какво ще открия от другата страна. Ако там времето тече по същия начин, ще е минала цяла седмица. Може да се окаже трудно да открия Емили. Няма как да поддържам връзка с вас. Как ще координираме прехвърлянето ни обратно тук?

Лерой Битърман гордо вдигна пръст, за да отговори.

— Доста дълго обсъждахме този въпрос. Ако приемем, че вие наистина изчезнете и на ваше място се появи някой друг от онова измерение, мисля, че единственият план, който изглежда смислен, е да ви дадем точно една седмица време да откриете доктор Лаути и да я върнете на мястото, където се е появила. Да се надяваме също, че срокът ще бъде достатъчен за вашия господин Джоунс да открие Брандън Уудбърн. После ще проведем отново експеримента „Херкулес“ и ако всичко мине добре, ще разменим вас и доктор Лаути с Уудбърн и онзи, който се появи на ваше място.

Джон се намръщи.

— Ами ако не успея да я открия за една седмица или ако Тревър не успее да хване Уудбърн?

— Ще повтаряме експеримента веднъж седмично още три пъти — каза Куинт.

— Ами ако дори един месец се окаже недостатъчен? Тогава какво? — попита Джон.

— Тогава или нямате късмет, или отдавна ще сте мъртъв — ехидно подхвърли Смитуик. — Правителството няма да позволи тази ситуация да продължава повече от месец. МААК ще бъде закрит. Окончателно. Ще измислим някаква история за пред семейството на доктор Лаути, която да обясни изчезването й и липсата на тленни останки. Уудбърн пък ще изчезне веднага щом бъде заловен. Тъй като и без това вече се води мъртъв, едва ли ще нарушим човешките и гражданските му права. Така оставате само вие. Имате ли семейство, господин Кемп?

— Няма да липсвам на никого.

Смитуик се усмихна.

— Отлично.

 

 

Денят настъпи.

Джон остави мръсните чинии в умивалника и изгаси осветлението. Помисли си дали да не пъхне манерка с пиячка в задния си джоб, но се отказа.

Пристигна в лабораторията рано, но Тревър вече го чакаше в офиса с чаша горещо кафе.

— Надявам се да имат кафе и там, където отивам — каза Джон.

— Наред с другите неща? — подметна Тревър.

— Като например?

— Кислород, като за начало.

— Много ме успокои, да знаеш.

— Радвам се, че помагам, шефе.

Усмивката изчезна от лицето на Джон.

— Трябва да намериш Уудбърн.

— Ще го намеря.

Времето течеше. Джон се усамоти зад затворената врата и започна да се екипира — деветмилиметров пистолет на кръста, пет резервни пълнителя с по петнайсет патрона в колана, боен нож с петнайсетсантиметрово острие, многофункционален нож „Ледерман“, стария му армейски часовник, запалка „Зипо“, резервна метална кутия с кибрит и компас. В малката му раница имаше найлонов дъждобран, няколко сигнални ракети, пластмасови белезници тип „свинска опашка“, кълбо връв и жица. Това беше всичко. Нямаше пътеводител, който да предлага съвети как да се подготвят пътешественици като него.

Телефонният звън го стресна. Беше Матю от контролната зала. Бяха готови.

Докато крачеше по коридора, Джон ясно усещаше погледите на всички върху себе си. Влезе в контролната зала и там продължиха да го гледат.

Матю го посрещна.

— Всичко готово ли е?

— От моя страна, да.

— Отброяваме последните пет минути. Синхротронът работи на пълна мощност. Трябва да заемеш мястото си.

Точното място, на което бе стояла Емили, бе отбелязано с X от изолирбанд. Джон застана на него и погледна към амфитеатъра и техниците, които работеха по задачите си, но въпреки това продължаваха да му хвърлят по някой и друг поглед. Чувстваше се замаян като актьор, очакващ вдигането на завесата за пиеса, чийто текст не е научил. Куинт стоеше най-отзад като преди и щракаше с химикалката си. Внезапно двойната врата се отвори и в залата влезе Тревър начело на цяла фаланга агенти на МИ-5 в пълно бойно снаряжение, с къси автомати, пистолети на кръста и тазери в коланите. Те се разпръснаха, да оградят цялото помещение и когато всички заеха позициите си, Тревър заключи вратата.

Отдаде чест на Джон и увери Куинт, че този път никой няма да излезе от залата.

Докато течеше обратното броене, Джон стоеше като статуя на отбелязаното място, опипваше кобура и колана и се мъчеше да овладее дишането си. Намери спокойствие, като си представи, че се намира в по-позната ситуация, също толкова заредена с обещание за гибел — как се спуска с хеликоптер към зоната за кацане в контролирана от врага територия. И тогава, и сега смъртта беше най-лошият възможен изход. Можеше да се справи с това.

Чу обявяването на една минута до старта и как Матю нарежда зареждането на оръдията за частици. Чу как Куинт дава окончателно разрешение да продължат и как Матю изпълни процедурите по изстрелването.

Зад него елиптичната карта на МААК показа протонните лъчи, въртящи се около Лондон.

Матю обявяваше растящата енергия, като повишаваше глас.

— Двайсет и пет тераелектронволта — извика той. — Наближаваме критичната точка.

Неочаквано Тревър се обади някъде отстрани.

— Джон, още не е късно да се откажеш.

— Няма начин. Продължаваме.

Той затвори очи, докато енергията растеше, и в съзнанието му се появи лицето на Емили.

Чу как Матю извика „Трийсет тераелектронволта!“ и в следващия миг всичко потъна в пълна тишина, сякаш внезапно се бе озовал под вода.

Тревър пръв каза нещо и то бе дълга поредица от ругатни.

Посегна към пистолета си и пристъпи към центъра на амфитеатъра, следван от агентите на МИ-5.

Джон беше изчезнал.

На неговото място стоеше мърляв млад мъж в дрипави дрехи и мигаше на парцали.

— Кой си ти? — извика Тревър.

— Кой съм аз ли? — войнствено отвърна младежът. — Вие кои сте, мамка му?