Глен Купър
Дупка в тъканта (16)

16.

Хенри Куинт беше в отвратително настроение на сутринта на първото планирано рестартиране на МААК след изпращането на Джон Кемп. Бе отклонил искането на оставката му от министър Смитуик, но колко още можеше да издържи? А и всяка надежда за потенциално чиста размяна на Кемп и Лаути за Уудбърн и Дък беше пратена по дяволите заради провала да открият Уудбърн.

До началото оставаше само час. Той извика Тревър и Бен Уелингтън в кабинета си с надеждата, че ще извадят заек от шапката, но мрачните им погледи потвърждаваха лошата новина.

— Съжалявам — каза Тревър. — Все още нищо.

Куинт не им предложи да седнат.

— Не мога да повярвам. Нека ви попитам нещо, господин Уелингтън. Нима МИ-5 е толкова некомпетентно, та не може да открие в собствения си заден двор мъртвец, вонящ като гнило месо?

Бен запази хладнокръвие.

— Уудбърн може да е навсякъде — отвърна той. — Установихме, че колата на Фрейзър е изгорена в Манчестър. Може би и той е там, а може би не. Не са го забелязвали. Наистина може да е навсякъде. В момента тече най-мащабното издирване в британската история, в което участва цялата полиция в страната и голяма част от агентите на нашата служба. Жалко, че не го открихме преди първия срок, но ще го намерим.

— А ако не успеете?

— В цялата операция има много неизвестни. Нямаме представа дали Кемп е жив и здрав, дали има някакви шансове да открие доктор Лаути и ако има, дали ще успеят да се върнат на точното място.

Куинт се изсмя презрително.

— Чудно ми е дали ФБР нямаше да са по-ефективни от вашата служба?

Бен замръзна.

— Никога няма да разберем, нали така?

— Може би да, може би не. Помолих Лерой Битърман да пусне нагоре по веригата идеята да се изпрати екип на ФБР от Вашингтон. Премиерът може и да не откаже подарен кон от президента на Съединените щати.

— Не съм аз онзи, който има думата — сковано рече Бен.

— Да, така е. — Куинт стана. — Ще се видим долу, господа.

 

 

Дък отказваше да стане от леглото. Делия, на която вече беше започнало да й писва от седмицата в стаите без прозорци, изгаряше от желание да го накара да се размърда. При второто й влизане в стаята му тази сутрин тя си бе сложила малко от силния си парфюм, за да се спаси от неприятната му миризма, и леко хвана крака му през завивката.

— Хайде, Дък. Късно е вече. Не искаш да пропуснеш закуската, нали?

— Не искам да ходя — изломоти той, завит презглава.

— Вече говорихме за това, скъпи. Боя се, че нямаш избор. Трябва да се върнеш там, където ти е мястото.

— Но на мен тук ми харесва. Харесват ми филмите, анимациите и кльопачката. И ти ми харесваш.

— Всичко това е чудесно, аз също те харесвам, но графикът и на двама ни е малко натоварен. Ако се наложи да викам мъже да те накарат да станеш, няма да имаш възможност да хапнеш любимата си закуска.

Главата му се подаде изпод завивката.

— Палачинки?

— С масло и топъл сироп. Огромна купчина. И ако побързаш, мога да уредя и малко бекон.

Той отметна завивките, разкривайки сутрешната си ерекция.

Делия цъкна с език.

— По-добре да беше облякъл пижамата, която ти дадохме.

 

 

Матю Копенс минаваше през протокола на стартирането и в контролната зала кипеше трескава дейност. На последния ред беше отделена ВИП зона. В 9:40 вратата се отвори и в залата влезе Куинт, следван от министър Смитуик, Битърман и сър Лорънс. Малко след това се появиха Бен и Тревър с основната част от въоръжената охрана от МИ-5. Останалите агенти чакаха пред стаята на Дък да го заведат долу в контролната зала.

Сър Лорънс беше раздразнен, че смартфонът му няма добър сигнал под земята. Пъхна го в джоба на безупречния си костюм и се поинтересува каква е вероятността на различните сценарии.

Куинт понечи да отговори, но Битърман използва по-високото си положение и взе думата вместо него.

— Няма начин да се прецени вероятност, защото не разполагаме с достатъчно данни. Затова ще ви изброя всички като еднакво вероятни. Първо: Кемп и Лаути са на правилното място в правилното време и според предполагаемия принцип на равновесието само единият се разменя с момчето. Второ: само единият от двамата е на мястото и бива разменен с момчето. Трето: и двамата не са на мястото и не се случва нищо. Четвърто: на мястото се оказва друг обитател на онзи свят и се разменя с момчето. Разбира се, има и други сценарии, но съдейки по малкото известни ни неща, смятам, че тези са най-вероятните.

— Още не мога да проумея цялата тази история — въздъхна сър Лорънс.

Дък, облечен в любимите си дрехи — червен екип на ФК „Ливърпул“ и маратонки, — седеше в леглото си и лееше сълзи.

— Хайде, скъпи, време е да тръгваме — подкани Делия. — Хапна си добре и всички те чакат долу.

— Не искам да ходя!

— Разбирам те, но нямаш избор. Ако не го направиш сам, ще ти сложат белезници и ще те замъкнат насила.

— Нека опитат.

Делия стана и приглади по широките си бедра дългата плетена жилетка, която носеше винаги.

— Виж, Дък, не исках да ти го казвам, за да не ти давам прекалено много надежди, но според тях вероятността да бъдеш върнат обратно е съвсем малка.

Дък избърса сополивия си нос с опакото на дланта си.

— Наистина ли?

— Наистина. И ако се държиш добре, ще се погрижа да получиш шоколадов сладолед, когато се върнеш тук. Толкова, колкото можеш да изядеш.

В 9:45 Дък последва Делия и пазачите си в контролната зала и всички погледи се впиха в младежа, докато го водеха в центъра на амфитеатъра. Делия му каза да застане на отбелязаното с X място и той се подчини, като кършеше ръце и нервно поглеждаше към учените пред себе си и мониторите зад тях.

— Можеш ли да пуснеш филмчета на онези там? — попита гой Делия, която седеше на първия ред.

— Не мисля, скъпи. Това ще разсее всички от работата им.

Смитуик се наведе към Битърман и прошепна:

— И като си помисли човек колко бихме могли да научим, ако бяхме отмъкнали някой по-сериозен вместо това момче идиот.

Битърман сви рамене.

— Имаме ли избор?

Матю беше заръчал обратното броене и научните приказки да се водят приглушено, за да не уплашат момчето. Една минута преди старта той тихо разреши инжектирането на оръдията за частици и със също толкова тих глас нареди повишаване на енергията.

Елиптичната карта започна да показва кръжащите около Лондон протони.

Дък обърна глава и попита какво е това. Далия му каза, че е филмче, което бързо беше определено като скучно.

При 25 TeV Дък започна излиза от означеното място, предизвиквайки вълна на безпокойство в залата, но Далия спаси положението.

— Връщай се на знака, Дък — строго нареди тя. — Веднага, иначе няма да има никакъв сладолед.

— Двайсет и шест тераелектронволта — съобщи Матю. — Двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет. Спокойно, спокойно…

Протонните лъчи продължаваха да се носят по елипсата.

— Оставаме на трийсет — каза Матю.

Дък още си беше на мястото.

Матю се обърна към Куинт и посочи часовника си.

— Задръжте още малко — каза Куинт.

Измина минута. После две. Три.

Куинт даде знак, прокарвайки пръст през гърлото си, и Матю нареди да намалят енергията.

Дък се огледа и примигна.

— Още ли трябва да стоя тук? — попита той.

Матю му каза, че е свободен, и Делия отиде да го вземе.

Дък й се ухили.

— След сладоледа мога ли да изгледам пак оня пиратски филм?

 

 

Тревър се ужасяваше от срещата, защото тя събуждаше най-лошите спомени от времето му като полицай и войник — как съобщава на близките лошата новина, че любимият им човек е загинал. Беше предполагал, че никога вече няма да му се наложи да прави подобно нещо, но се оказа, че е грешал. След като избягваше сестрата на доктор Лаути близо седмица, беше дошло времето да се изправи пред нея.

Важните клечки си бяха заминали, Дък с радост се бе върнал в квартирата си, за Уудбърн нямаше новини, така че нямаше никакви извинения да отлага отново срещата.

Намираше се в офиса си, когато му се обадиха за пристигането й, но той вече знаеше това от охранителната камера. Изненада се, че тя не е сама. Водеше със себе си две малки деца, момче и момиче. Тревър остави оръжието си в чекмеджето на бюрото и отиде до рецепцията да я посрещне.

— Здравейте — поздрави той с леко помахване и сдържана усмивка. — Аз съм Тревър Джоунс.

Тя беше по-млада от Емили, малко по-ниска и не така стройна, но приликата между двете беше несъмнена. Косата й беше разпусната и стигаше до раменете, кожата й бе светла като на сестра й.

— Арабел Дънкан. — Дори напевният шотландски акцент бе същият.

— Приятно ми е да се запознаем. Не знаех, че ще доведете децата си.

— Съжалявам. Нямаше кой да ги гледа.

Тревър приклекна и се обърна към момичето.

— Как се казваш?

Момчето, което беше на четири и бе доста наперено, изтика сестра си и каза, че името му е Сам, а сестра му се казва Бел. Арабел се намеси да предотврати настъпилата разправия и се извини.

— Няма проблем — успокои я Тревър. — Нещо против да намеря жена, която да ги наглежда, докато говорим?

— Можете ли да го направите?

— Фил? — обърна се Тревър към един от охранителите. — Би ли изтичал при Делия Мей да видиш дали не може да се качи в лобито за няколко минути, за да наглежда децата?

В офиса си Тревър й сипа кафе и я настани. Искаше му се да проточи празните приказки колкото се може повече, но щеше да изглежда глупаво и неуместно. Тя отново се извини, че е довела децата, измърмори, че на детегледачките не можело да се разчита, и когато той непохватно попита дали съпругът й е на работа, тя го уведоми, че е загинал преди две години при пътен инцидент на континента.

Той трепна.

— Ужасно съжалявам.

— Моля ви, не се извинявайте — побърза да каже тя, но Тревър въпреки това се почувства ужасно неудобно.

Той разсеяно прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Е, сигурно искате да знаете какво става със сестра ви.

— Разбира се, затова съм тук. Ужасно съм притеснена. Родителите ми са ужасно притеснени. Всички си помислихме, че след като ни посети някакъв правителствен юрист и ни накара да подпишем декларация за поверителност, ще разберем какво се е случило. Надявам се, че вие ще ми кажете какво е станало и как е тя.

Тревър прочисти гърлото си.

— Моля, кажете ми какво знаете.

— Само, че имало някакви неприятности в деня на експеримента. Появил се въоръжен човек и когато изключили преждевременно колайдера, имало изтичане на радиация, която засегнала Емили. Казаха ни, че била поставена под карантина и затова не може да разговаря с нас. Само това знаем. — Тя се разплака. — Мисля, че е мъртва, но никой не ни казва. Моля ви, господин Джоунс, кажете ми, мъртва ли е?

Той извади салфетки от кутията и забързано заобиколи бюрото си.

— Вижте, госпожо Дънкан…

— Арабел.

— Добре, Арабел. Нямам право да казвам много. Ситуацията е доста деликатна, както несъмнено разбирате, но, повярвайте ми, ако сестра ви беше мъртва, щяха да ви съобщят.

Тя го погледна с надежда.

— Значи не е?

— Както казах, щяха да ви съобщят.

— Опитах се да се свържа с Джон, Джон Кемп. Надявам се да не е тайна, че двамата имат връзка. Никога не съм го виждала, но…

— Не е тайна.

— Той не отговаря на съобщенията ми. Добре ли е?

— Възможно е да се намира в същата ситуация като Емили.

— Боже мой.

— Не мога да кажа нищо повече.

— Кога според вас ще получим повече информация? Кога ще можем да говорим с Емили?

— Не мога да посоча никакви срокове. Иска ми се да можех. Искам само да знаете, че най-добрите хора в страната правят всичко по силите си тя да се върне при вас жива и здрава. Вярвате ли ми?

Арабел му се усмихна.

— Имате добри очи и си личи, че и сърцето ви е добро. Вярвам ви. Ще ми звъннете ли веднага, когато научите нещо?

— Обещавам.

Той се обади и когато я изпрати обратно до рецепцията, Делия вече беше довела децата. След като Арабел си тръгна, Тревър остана в лобито, загледан как настанява децата в седалките им и потегля. През остатъка от деня и през цялата нощ не спря да мисли за нея.

 

 

— Къде е телефонът ти? — попита Уудбърн.

Бенона отговори, че няма телефон.

Той се огледа и наистина не видя стационарен телефон, но вече знаеше за онези малките, които се побират в джоба, и я попита дали има такъв.

Тя го увери, че няма, но той претърси чантата й и намери мобилния.

— А това какво е? Играчка ли? — Той стъпка апарата и се разлетяха парчета.

— Ще събудите дъщеря ми.

— Така или иначе трябва да става.

— Утре е на училище. Трябва да се наспи.

— Няма да ходи на училище.

— Защо?

— Не се прави на малоумна.

Бенона запали цигара, но той я грабна от устните й и запафка. Тя си взе друга.

— Какво ще правите с нас?

— Честно казано, не съм измислил. Като риба на сухо съм тук. Знам само, че не искам да се връщам.

— Къде да се връщате?

Той вдиша дълбоко тютюневия дим и сякаш се изгуби във вкуса и аромата.

— Няма да ми повярваш.

— Това аз го решавам.

— Добре тогава.

Разказа й историята за живота и смъртта си. Разказа й за Ада. За неочакваното си завръщане. За седмицата като беглец. Пропусна единствено убийствата.

Но тя и без това вече знаеше за тях.

— По новините казаха, че сте убили трима души. Вярно ли е?

— Да.

— Защо го направихте?

— Не исках да ме заловят.

— Не е било нужно да ги убивате.

Той запали нова цигара от фаса на предишната.

— Не можех да се сдържа. Никога не мога. — Отърси се от унеса си и смени темата. — Не ми каза дали вярваш на историята ми.

Тя взе цигарата от устата му, запали с нея своята и му я върна. Жестът сякаш го обезоръжи и за първи път от цяла седмица той се усмихна.

— Имах брат, който беше луд — поде тя. — Диагнозата на докторите беше шизофрения. Той говореше какви ли не неща. Ти не звучиш ненормално като него.

— Значи ми вярваш?

Тя сви рамене.

— Вярвам в Рая. Вярвам в Ада. Значи мога да повярвам наполовина в историята ти. Заради живота ти и лошите неща, които си направил, заслужаваш да идеш в Ада. Но не и да се върнеш оттам.

— Всичко е истина.

— Добре, както кажеш. Не знам.

— Как така не те е страх от мен?

— Разбира се, че ме е страх. Повече за Поли, отколкото за мен.

— Не го показваш.

— Животът е тежък. Аз съм корав човек. Минала съм през какво ли не. Вижте, господине, можете да правите с мен каквото пожелаете, но искам да ми обещаете, че няма да нараните моята Поли.

— Брандън.

— Какво?

— Това ми е името.

— Добре, Брандън, обещаваш ли?

— Обещавам.