Глен Купър
Дупка в тъканта (12)

12.

Уудбърн никога не беше се замислял защо успява да удуши мъж по-бързо, отколкото жена.

Беше нощ. По-рано бе завързал двамата Фрейзър за леглата им, Дес в голямата спалня и Адел в стаята за гости, като запуши устата им с кърпи. После слезе долу в дневната и заспа на пуснат телевизор. Когато се събуди посред нощ, изпи последната бира в къщата, отиде в голямата спалня с два кухненски ножа и запали лампата.

Дес беше буден и опъваше въжето. Уудбърн седна на леглото и го загледа по начина, по който някое извратено момче би гледало набучена на карфица буболечка. Дес явно усети какво предстои, защото започна да се мята и да се мъчи да изплюе кърпата. Уудбърн го изчака да се умори и бавно посегна към врата му. Стисна леко, почти вяло, сякаш не беше напълно решен, и Дес отначало изглеждаше озадачен от намеренията му, но когато хватката се стегна и започна да го задушава, направо полудя и отново се замята. Сякаш раздразнен от съпротивата, Уудбърн стисна още по-силно и ръцете му затрепериха от напрежението. Накрая Дес престана да се бори и Уудбърн даде кратка почивка на ръцете си, после отново стисна за още половин минута, за всеки случай. След това преряза гърлото му, взе ножовете и продължи към стаята за гости.

Светлината от коридора осветяваше достатъчно добре ужасеното лице на Адел, така че не запали лампата.

— Твой ред е.

Тя изглеждаше примирена със съдбата си и лежеше тихо, само леко трепереше. Докато натискаше леко ларинкса й с палци, той внезапно се сети защо жените издържат по-дълго. Не стискаше толкова силно, защото се наслаждаваше. И затова започна да си играе с нея както котката си играе с уловена мишка, преди да щракне за последно с челюсти, стягаше и отпускаше, стягаше и отпускаше. И когато се наслади достатъчно, я пусна, остави лицето й от мораво отново да стане розово, след което заби по-големия нож в сърцето й, а ножа за белене — в шията.

Долу изми кръвта от ножовете, преоблече се в чисти дрехи и обувки, взети от гардероба на Дес, и дръпна леко завесата, за да огледа тъмната улица. Време беше да продължи. Не знаеше къде отива, но ако останеше още в тази къща, някой можеше да го открие. Качи се в колата на Дес и потегли в притихналата нощ.

 

 

Куинт беше оставен да виси в чакалнята на министър Смитуик в Уайтхол като някакво непослушно момче, извикано в кабинета на директора. Накрая двама мъже, заместник-министърът по енергетика и постоянният секретар на министерството, излязоха от кабинета и го изгледаха, сякаш беше някаква противна подута риба, изхвърлена на брега. Смитуик се появи на вратата, покани го да влезе и си спести любезностите.

— Докладвайте — отсечено нареди тя, докато се настаняваше зад бюрото си. — След един час трябва да запозная премиера с положението.

Куинт се беше чудил защо бяха поискали да дойде лично в Лондон и стигна до заключението, че целта е била единствено да се демонстрира сила. Един телефонен разговор би бил напълно достатъчен.

— Остават два дни до първото рестартиране на МААК след изпращането на Кемп — каза той. — Ускорителят работи нормално, така че не очаквам механични проблеми. Разбира се, нямаме никаква представа дали Кемп е жив и здрав, нито дали е успял да открие доктор Лаути.

— Да, а какво е положението с нещата, които контролираме? Какво става с издирването на Уудбърн? Какво казва вашият господин Джоунс?

— Няма напредък. Следата като че ли изстина.

— И ако след два дни не го намерите, тогава какво?

— Ще използваме младежа Дък и ще видим какво ще стане.

— Това не звучи утешително, нито дори смътно научно, доктор Куинт. Ще видим какво ще стане, ха.

— Не зная какво друго да кажа. Намираме се в непознати води. Възможни са няколко сценария. Ако Кемп и Лаути са на съответното си място, то без Уудбърн може би само единият ще бъде сменен с Дък. Ако и двамата не са на мястото, то Дък може да се върне, но може и да остане. Ако някой друг обитател на паралелното пространство се окаже на мястото, може да се смени с Дък. Неизвестните са твърде много.

Докато говореше, Куинт си даваше сметка, че тя отпуска и вдига глава, сякаш нарочно се мъчи да размаже образа му през бифокалните си очила.

— Знаете ли — рече Смитуик, — предшественикът ми бе категорично против да заемете този пост и аз съм съгласна с него. Трябваше да сложим британски директор на британска земя.

— Осемдесет и пет процента от финансирането е от Вашингтон.

— Въпреки това. Резервите ми се оказаха основателни. Резултатите от действията ви са плачевни и причиниха щети. Държахте се като каубой. Британски директор никога не би взел решение на своя глава да престъпи спецификациите на експеримента. Искам оставката ви.

— Мисля, че би било неразумно, госпожо министър, особено в този критичен период.

— Мнението ви изобщо не ме интересува. Искам още днес да получа писмената ви оставка без поставена дата. Ще я прибера в бюрото си и ще я използвам, когато реша, може би след два дни, когато експериментът бъде повторен.

Лицето на Куинт пламна от гняв.

— Независимо дали мнението ми ви интересува или не, ще ви го кажа. Всичко това беше напълно неочаквано и ако не се бе случило сега, щеше да се случи след две години, по време на „Херкулес II“. И знаете ли какво? Имаме убедителни предварителни данни, че сме открили гравитона, което беше първата и най-важната цел на МААК. Така че мога да заявя, че спестих на проекта сто милиона долара, като получих отговора по-бързо.

Тя повиши тон.

— Аз не виждам нещата така, Лерой Битърман не ги вижда така и най-важното, премиерът не ги вижда така!

Куинт замислено потри брадичката си.

— Последното, което ви трябва, е някой непредсказуем фактор. Засега всичко случило се в Дартфорд е добре потулено. Каква според вас ще бъде реакцията на обществото, ако се разчуе истината за вашия суперколайдер, станал повод за толкова врява във вестниците, че може да създаде аномалии като миниатюрни черни дупки, които да погълнат Земята? Какво ще стане, ако хората научат, че сме отворили път направо към някакъв друг, адски свят? Мислите ли, че такава пресконференция ще се хареса на премиера?

— Заплашвате ли ме? — вбесено попита тя.

Той отби яростта й с крива усмивка.

— Просто ви казвам, че е неимоверно по-разумно да ме държите на мястото ми. И освен това ви казвам, с цялото си уважение, че няма да е зле да зарежете плановете за сливане с швейцарците. Мисля, че с откриването на гравитона демонстрирахме научно, че МААК може да продължи самостоятелно и аз да остана начело.

 

 

Дък си прекарваше чудесно.

След обилна закуска от пържени яйца, пържени филии, печени домати и гъби и три резена бекон проведе кратки разговори с психолог, лингвист и историк. После се върна в стаята си и го поглезиха с „Играта на играчките“. Гледаше филма в захлас и почти не помръдна цял час и половина. Когато филмът свърши, попита наглеждащия го агент от МИ-5 дали героите са истински. Делия беше анализатор на средна възраст, препоръчана от психолога за тази работа с идеята да го накара да се отпусне в присъствието на жена, която може да му бъде майка. Тя търпеливо обясни, че героите са анимации, но Дък не й повярва. Делия реши да не му противоречи. Обядът беше голяма пица, която Дък погълна с литър „Пепси“. Ухилен, той се просна на леглото за следобедна дрямка, но беше прекъснат от появата на Тревър.

— Как я караш, друже?

— Как му викаха на това кръглото? — попита Дък и посочи мазната кутия.

— Пица. Хареса ти, а?

— Обичам пица. Може ли да я получа отново на следващото хранене?

— Не виждам защо не. Не страдаме от недостиг на пица. — Тревър носеше набъбващото досие с разговорите на Дък и го разлисти пред прозяващия се момък. — Добре, виждам, че си сънен и така нататък, но искам да ти задам още няколко въпроса за Брандън Уудбърн.

— Нали вече ти казах? Скиталец е.

— Имаш предвид мутра ли? Кучи син? Убиец?

— Да, всичко това, с изключение на убиец, разбира се. Не можеш да убиеш в Ада, нали така?

— Но можеш да нараняваш, нали? — попита Тревър.

Дък кимна.

— Определено.

— Виждал ли си го да наранява хора?

— Не, но съм чувал приказки. Казват, че обичал ножовете. И душенето. Когато приключвал с някого, го обирал.

— И не си го виждал да прави тези неща, защото не живее в селото ти, така ли?

— Точно така. Не живее на конкретно място. Скита, както казах. Но не с други. Вълк единак е.

— Мъже ли обича да напада, или жени според приказките?

— В Долното няма много жени.

— Случвало ли ти се е да говориш с него?

Дък потупа възглавницата си, сякаш се готвеше да си легне.

— Да, май веднъж, ако си спомням правилно.

— За какво?

— Един ден минаваше покрай колибата ни, докато с брат ми колехме кокошка на пътя. Каза, че искал малко, щото бил гладен. Аз избягах вътре и му извиках през капаците да си го начука, но Дърк разряза пилето на две и му даде половината, щото се страхуваше, че ще ни скочи. Той ме напсува и обеща, че един ден ще ми види сметката, а на Дърк каза, че последният път, когато някой бил добър с него, било приживе и някаква жена с жълта коса била толкова мила, че дори не я убил. Представяш ли си? Иначе щял да я смаже, без да се замисля.

Делия почука и влезе и Дък уведоми Тревър, че тя също е мила жена.

Делия прие комплимента с усмивка.

— Току-що се обадиха от полицията на Кент — прошепна тя на Тревър. — Искат да идеш на адрес в Крейфорд.

— Какво има там?

— Трупове. Смятат, че Уудбърн е бил там.

 

 

Когато се върна от командировката си, синът на Дес и Адел спря пред къщата на родителите си, защото не ги беше чувал от връщането им от Австралия. Отключи с ключа си и припадна, когато видя касапницата. Щом дойде на себе си, се обади на полицията, която отцепи района и се свърза с Тревър.

Бен Уелингтън пристигна малко след Тревър, съпровождан от криминалисти от МИ-5, които снеха отпечатъци и ги провериха на място. Колата на убитата журналистка беше прибрана в гаража. Не се изненадаха, че много от отпечатъците принадлежаха на Уудбърн. Тревър и Бен си сложиха калцуни и се качиха да огледат стаите. И двете жертви имаха следи от душене и дълбоки прободни рани.

— Първо ги задушава, после ги довършва — отсъди Тревър. — Явно си пада и по двата начина.

На Бен като че ли му беше малко прилошало. В работата му не му се налагаше да се сблъсква с кръв.

— Също като при журналистката.

— Предсказуем е — заключи Тревър.

Бен обърна гръб на вързаното и окървавено тяло на Адел и тръгна към вратата.

— Синът твърди, че колата им е изчезнала. Имаме описанието й и полицията я обяви за издирване.

— Ще продължи по същия модел — каза Тревър. — Ще си намери празна къща, ще влезе с взлом и ще се настани там. Ако тези хора не бяха се върнали от пътуването си, сигурно е щял да остане тук, докато не му свърши храната.

Двамата заслизаха по стълбите.

— Може да е навсякъде — отбеляза Бен.

— Мисля, че трябва да пуснем описание на колата и негова снимка, за да привлечем помощта на обществеността.

— Аз и шефовете ми не сме склонни да публикуваме снимка.

— Ако не го направим, винаги ще бъде една крачка пред нас.

— Едва ли е нужно да ти казвам колко деликатен е случаят.

— Господи, Бен, не е нужно да оповестяваме, че е мъртъв, нали така? Нито да публикуваме името му. Никой няма да се досети за подробностите.

Бен свали калцуните си и излезе навън за глътка чист въздух.

— Добре, ще пусна пак идеята на началството.

Уудбърн беше пристигнал в Лондон към четири сутринта, когато градът беше най-пуст и тих, ако това изобщо бе възможно. Докато караше в тъмното от изток по пустите улици, той зърваше тук-там колко се е променил градът от неговото време и така и не стигна достатъчно на запад, за да види небостъргачите в Сити или новите забележителности като Лондонското око. Всъщност Хакни беше едно от местата, които не се бяха променили в сравнение другите, и карането из Шордич определено му изглеждаше познато. Беше се родил и умрял в Кент и бе преживял по-голямата част от живота си в и около Дартфорд, но най-щастливият му период беше годината, прекарана в една гарсониера в Шордич, малко преди да навърши четиресет.

Когато отговори на обявата за квартирата, вече беше убил седем жени и трима мъже в Кент и щеше да извърши още пет убийства, преди да бъде заловен, осъден и обесен. Преместването в Лондон бе начин да се покрие за известно време, достатъчно далеч от местата на престъпленията, но и достатъчно близо, за да се грижи за възрастната си майка в Крейфорд, ако се разболееше. Гарсониерата, в която имаше само студена вода, се намираше на една тясна алея на име Глейб Роуд и там, през една врата по коридора, бе срещнал Сара.

Караше по Кингсланд Роуд покрай затворени магазини, кафенета и немощни дървета, растящи на равни интервали по бетонните тротоари. Беше объркан от липсата на познати ориентири, но завиването по тясната Глейб Роуд се оказа естествено като дишането. Улицата беше лъкатушеща и клаустрофобична, с ниски, неугледни жилищни и търговски сгради от едната страна и грозна тухлена стена, отделяща железопътната линия от другата; винаги му се бе струвала подходящо място, на което да се скрие човек. Сградата, в която беше гарсониерата му, имаше три етажа от мръсни жълто-кафяви тухли с мрежи и решетки на прозорците на партера.

Обиколи, търсейки къде да зареже колата, и намери индустриален парцел на Клариса стрийт. Остави ключовете на запалването с надеждата, че някой ще я открадне, взе пазарската торба, в която държеше дрехи на Дес и ножовете си, и извървя двата километра обратно до Глейб Роуд, където се спотаи в сенките в очакване на удобен момент. Нямаше много време, оставаха може би най-много два часа до разсъмване. Нуждаеше се от ново скривалище, искаше жена и беше готов да убие за една цигара. Не беше удовлетворявал последните две желания от пристигането си. Можеше да се възползва от Адел, но навремето бе подбирал само млади и красиви жени и не можеше да падне дотам да изчука една стара тлъста чанта. Познаваше много типове, които не подбираха, особено такива от Ада, които не биха отказали някоя дърта вещица, ако не могат да си намерят по-млада жена, или пък по-слаб мъж, ако не могат да си намерят вещица. Той обаче не беше от тях. Предпочиташе да лъска бастуна. Жената, която уби в автомобила, беше доста хубава, но тогава нямаше време да се позабавлява с нея. И никой от хората, на които се бе натъквал досега, нямаше цигари. Не че изпитваше глад за никотин след всички тези години, но спомените за приятния аромат и вкус го побъркваха.

Измина час. Започна да вали. Канеше се да се опита да отвори вратата на старата сграда с нож, когато чу стъпки. Видя жена с чадър, която вървеше към него, и се скри в тъмния вход. Жената го подмина, явно не го бе забелязала, и бръкна в чантата си за ключове.

Тя понечи да отключи вратата на старата му сграда и той бързо пристъпи плътно зад нея.

— Не говори, не викай и не прави глупости. Въоръжен съм.

Чадърът се изплъзна от ръката й и едва тогава той видя, че жената е млада и руса.

— Моля ви, господине, не ме наранявайте. — Умоляващ глас, източноевропейски акцент.

— Влизам след теб. Няма да ти сторя нищо, ако се държиш добре.

— Моля ви.

Тя тихо заплака, но се подчини. Той взе чадъра, затвори го и я последва.

— Къде живееш?

— На последния етаж.

— Добре, да вървим.

— Какво искате?

— Млъкни.

Стълбището изглеждаше по същия начин, сякаш не бяха го боядисвали от войната. Приживе не беше виждал апартамента на втория етаж, но бе чувал стъпките над главата си. Жената трепереше, докато отключваше, и продължи да се тресе, когато застана в средата на малката стая, играеща ролята на кухня и всекидневна. Уудбърн затвори вратата след себе си, сложи резето и хвърли торбата и чадъра на един стол. После прибра пистолета в джоба на панталона си.

— Откъде си? — попита я той.

— Какво?

Не можеше да откъсне поглед от русата й коса.

— Не си англичанка. Откъде идваш?

— От Полша.

— Какво правиш тук?

— Работя.

— Къде?

— В един офис, чистачка съм.

— От работа ли се прибираш?

— Да.

— Ясно. Чистиш, след като си тръгнат от работа, нали така?

Тя кимна.

— Сама ли живееш?

Той хвърли бърз поглед към другата врата и отново извади пистолета.

— Не, там е само малката ми дъщеря. Моля ви.

— На колко години е?

— На десет.

— И я оставяш сама нощем?

— Какво да правя? Трябва да работя.

— Не можеш ли да я оставяш при някого?

— Госпожата долу знае, че е тук, ако стане нещо.

— Аха. Имаш ли фасове?

— Какво?

— Фасове. Цигари.

Тя попита дали може да отвори чантата си. Това му хареса. Лесно щеше да се оправи с нея. Жената извади половин пакет цигари, но той се замота с пластмасовата й запалка и трябваше да я попита как се използва. Непохватността му като че ли малко я успокои.

— Никога ли не използвате запалка?

Той дръпна с всички сили. Никотинът замая главата му.

— Не и такава.

Тя попита дали може да седне на паянтовото канапе и той кимна. В единия край на канапето имаше завивки. Явно спеше тук.

— Ще ме изнасилите ли?

— Едно чукане ще ми дойде добре, но не.

— Тогава какво?

— Не знам. Търся къде да отседна.

— Тук не е подходящо. Приятелят ми скоро ще дойде.

Той се огледа. При липсата на дрешник или гардероб дрехите й бяха окачени на закачалка до стената, а под тях бяха обувките й. Нямаше мъжко облекло. Без да обръща внимание на прошепнатите й възражения, той тихо отвори вратата на стаята да види детето, спящо в стаята без прозорци. Погледа известно време, след което затвори. После бутна притворената врата на банята, но и там не видя бръснач или мъжки принадлежности.

— Не мисля, че имаш приятел. Как се казваш?

— Бенона.

— Поляшко име ли е?

— Полско, да.

— А как се казва дъщеря ти?

— Поли.

— Английско име. Бащата англичанин ли е?

Тя кимна.

— И те е зарязал?

Ново кимане.

— Имаш хубава коса.

Коментарът отново събуди тревогата й и тя рязко смени темата.

— Навън ли спите?

— Не, защо?

Тя сбърчи нос.

— Миришете лошо.

— И други са ми го казвали.

— Можете да се изкъпете в банята.

— За да вземеш момичето си и да избягаш? Не мисля.

— Ако ще оставате, използвайте одеколона на мъжа ми, за да не се задуша.

Тя стана, отиде в банята и се върна с шише одеколон. Той се усмихна при вида му, напръска се обилно и попита:

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

— Тогава направи чай.

Тя сложи чайника на котлона и докато чакаше водата да заври, внезапно каза:

— Видях снимката ви по телевизията. Знам кой сте.

— Повярвай, нямаш никаква представа кой съм — отвърна Уудбърн.