Глен Купър
Дупка в тъканта (25)

25.

Бен Уелингтън се тръшна на стола в офиса на Тревър и се загледа вцепенено в панела от екрани, предаващи картини от камерите. Беше повече от уморен, направо изтощен след трите седмици работа без почивка, през които от дъжд на вятър се връщаше у дома за по няколко часа, колкото да вземе душ, да се обръсне и да изтърпи гневните подмятания на жена си, че я е изоставил с тризнаците.

— Какви ги върши?

— Кой? — попита Тревър.

— Дък. Какво прави?

Тревър погледна един от екраните. Дък се трудеше усърдно под завивката си.

— Лъска бастуна.

Бен стана, за да погледне по-добре.

— Не мога да повярвам, наистина го прави. Господи, та той гледа „Малката русалка“!

— Само не ми казвай, че никога не си си падал по Ариел.

— О, я млъквай. Тя е една от любимите героини на момичетата ми.

Двамата гледаха като антрополози екрана, докато Дък не свърши. Телефонът на Бен избръмча. Той прочете съобщението и въздъхна.

— Какво има? — попита Тревър.

— Още нищо. В Англия имаме четири милиона камери, половин милион от които са в Лондон, лицето на Уудбърн не слиза от новините и от вестниците, а въпреки това не можем да открием проклетника.

Тревър стана. Време беше за срещата с Куинт.

— Колкото и да е лошо нашето положение, Джон и Емили определено са много по-зле. Ние сме на изходна позиция. А те рискуват да отпаднат завинаги от играта.

— Приемаш, че все още са живи.

— Доколкото ги познавам, те не просто са живи, а във вихъра си.

Куинт изслуша равнодушно доклада за Уудбърн.

— След три дни правим третото пускане — каза той, след като Бен приключи. — След десет дни е четвъртото. И това ще бъде всичко. Няма да има пето. Няма да има единайсети ден. Двете правителства са категорични. МААК ще бъде закрит окончателно и доктор Лаути и господин Кемп ще бъдат изгубени. Такива са реалностите.

— Много добре знам… — започна Бен.

— Изобщо не ми пука дали знаете, или сте в пълно неведение — ехидно го прекъсна Куинт. — Посветих сърцето и душата си на този център, а ето че сега седя безпомощно и гледам как целият ми труд се превръща в лайна. Това трябва да знаете.

— Моите уважения, доктор Куинт, но мисля, че Джон и Емили трябва да бъдат основната ни грижа — намеси се Тревър.

— Да, добре. Ще приема да съм политически коректен, но дори доктор Лаути ще се съгласи с мен, че интересите на науката понякога са по-важни от живота на двама души.

Тревър стисна зъби и челюстните мускули заиграха под опънатата му кожа. Попита дали срещата е приключила и когато Куинт кимна, попита:

— Какво ще стане с Дък, ако не успеем? Да предположим, че е единайсетият ден и МААК е закрит. Какво ще стане с него?

— Обсъдено е — отвърна Куинт. — Проучванията на младежа ще бъдат завършени в срок и той ще бъде елиминиран. Хуманно, разбира се. Когато бъде открит Уудбърн, същото ще бъде направено и с него.

Тревър изгуби дар слово.

— А какво смятат да правят властите със семействата на Емили и Джон?

— Кемп не е проблем. Каза ни, че си няма никого. С Лаути нещата са по-сложни. Ще им съобщим, че е починала от излагането на силна радиация и че от съображения за безопасност тялото й е било кремирано. Някой ще изгребе камината си и семейството ще получи прахта.

Тревър рязко стана.

— С цялото ми уважение, доктор Куинт, напукайте си го.

 

 

Уудбърн пушеше цигара от цигара и бе напълнил апартамента със синкав дим. Когато Поли започна да кашля, той позволи на Бенона да открехне леко прозореца. Тя бе готова да се пробва да даде някакъв сигнал с ръце, но улицата се оказа тъмна и пуста.

— Не можеш да останеш завинаги тук — каза тя.

— Като развален грамофон си, жено.

— Става въпрос за моя живот и за живота на дъщеря ми. Искаме си ги обратно.

— Трябва да измисля как да действам нататък, ясно?

— Какво има за мислене? Трябва да се предадеш на полицията.

— Няма да стане. Никога не съм го правил и никога няма да го направя.

Тя запали цигара и дръпна силно.

— Колко души си убил?

Той повдигна вежди.

— Изненадан съм, че попита.

— Защо?

— Повечето жени биха се страхували да научат отговора.

— Страхувам се единствено за Поли. Не за себе си.

— Корава птичка си.

— Казах ти. Животът е труден. Виждала съм какво ли не и съм правила какво ли не.

— Така ли? И какво си правила?

— Първо отговори на въпроса ми.

— Убил съм куп народ. Приеми го така.

— Защо си го правил? Тези хора причинили ли са ти нещо лошо?

— Някои да. Повечето не.

— Тогава, защо си ги убивал?

Той стана от пода и закрачи напред-назад, като се мръщеше смутено.

— У мен има гняв.

— Много хора са гневни. Но повечето не убиват.

— Имам лош гняв.

— Ами онова, което ми каза за Ада? Откъде да съм сигурна, че не си луд?

— Не съм луд.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не знам как.

— Добре, на кой ден казваш, че си умрял?

Той й каза. Тя отиде в стаята на Поли и взе лаптопа, който бе откраднала за дъщеря си от един офис.

— Какво е това? — начумери се Уудбърн.

— Компютър. Не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да питам. За какво служи?

— За намиране на информация. Може би ще успея да открия дали не ме лъжеш.

Влезе в мрежата през незащитения рутер на съседа и намери сайт за проучване на родословия. Трябваше й повече информация — дата на раждане, трите имена, и след като ги въведе, пусна търсачката и получи отговор.

Смъртен акт.

Брандън Джеймс Уудбърн, умрял на 8 април 1949 г. в затвора в Дартфорд.

Ръцете й трепереха, когато го извика да погледне екрана.

— Виж! — възбудено възкликна той. — Това съм аз. Точно там ме прибраха. В затвора в Дартфорд. Какво правя в тази машина?

Тя запали нова цигара от догарящия фас.

— Сега вече вярваш ли ми? — попита той.

— Ти си мъртъв.

Той удари ликуващо юмрук в дланта си.

— Точно това ти обяснявам.

Гласът й бе глух и безизразен.

— Значи има ад.

Той кимна.

— И рай ли?

— Няма как да знам, нали така?

Бенона върна компютъра в стаята на Поли, предложи й да си пусне някоя игра и затвори вратата.

— Разкажи ми какво представлява — помоли тя и се отпусна тежко на дивана.

През следващия час той не спря да пуши и да говори. Разказа й всичко, което знаеше, всичко, което тя искаше да чуе, и когато въпросите й свършиха, Уудбърн седна уморен на постелката си. Известно време продължиха да пушат мълчаливо.

— Ще пия една водка — каза тя. — Искаш ли?

— Да.

Тя напълни наполовина две чаши за сок, изпи своята на екс и си сипа още.

— Добре ли си? — попита я той. — Изглеждаш така, сякаш ти е призляло или нещо подобно.

— Разказа ми лоши неща за себе си — рече тя. — Сега аз ще ти разкажа нещо лошо за мен.

— Както искаш.

Тя сниши гласа си до шепот.

— Бащата на Поли…

— Мъжът ти.

— Не беше добър човек. Напиваше се и ме биеше, но това не беше най-лошото. Нараняваше и нея.

— Как?

Гласът й стана още по-тих.

— Той… искаше да спи с нея.

— Шибаняк — ядоса се Уудбърн и се закани: — Ще го убия. Къде мога да го намеря?

— Не можеш да го убиеш.

— Защо?

— Вече го сторих. Платих на един в една кръчма да го направи. Намериха тялото му до релсите. Полицията реши, че е станало сбиване или нещо такова.

— Постъпила си правилно.

— Е, Брандън, ще ми отговориш ли? Ще попадна ли в Ада заради постъпката си?

Той я погледна.

— Ако попаднеш и ако съм там, ще те намеря.

 

 

Третото рестартиране на МААК мина и замина. Дък, който вече беше свикнал с упражнението, беше сигурен в резултата и когато Матю Копенс с неохота нареди да спрат ускорителя, младежът се ухили широко и извика на Делия. Тя му беше обещала разходка навън и той настояваше да си получи наградата.

— Днес вали — с равен глас каза тя, отчаяна, че подопечният й не се е разтворил във въздуха.

— Нека си вали. Да излизаме.

Бари, един от охранителите в патрула на Дък, както го наричаха, излезе с тях на поляната зад главната сграда. Якият мъж нито за миг не се отделяше на повече от крачка от младежа въпреки високата ограда и бодливата тел, и твърденията на Делия, че МААК е златна клетка, която Дък не би поискал да напусне. Психолозите бяха единодушни по този въпрос.

Дък вдигна лице към дъжда и заяви, че харесва сивите дни, защото е свикнал с тях повече, отколкото със слънчевите, от които го болели очите. Говореше като картечница, доволен, че ужасното посещение в командната зала е приключило.

— Е, още един път другата седмица и лабораторията ще бъде закрита по живо, по здраво.

Още щом изрече думите, на Делия й се прииска да не си беше отваряла устата, защото Дък изведнъж се закова и лицето му се разкриви.

— И после какво? — развълнува се той. — Какво ще стане с мен? Искам си стаята, филмите и кльопачката.

— Честно казано, нямам представа, Дък, но на твое място не бих се безпокоила.

Той я погледна уплашено.

— Ти ще бъдеш ли там, където ще ида?

— Най-вероятно не. Леля Делия трябва да се връща в Лондон следващата седмица. Сигурна съм, че ще намерят някой чудесен заместник.

Той отново закрачи, замислен дълбоко.

— Не искам да се връщам в Ада, но не искам и друга леля.

— Много мило от твоя страна, Дък. Ще предам тревогите ти на доктор Куинт.

— Онзи, който непрекъснато щрака в дъното на стаята ли?

— Точно така, скъпи. Мъжът с щракащата писалка.

Дък вдигна ръка към устата си, за да скрие думите си от охранителя.

— Между нас казано, изобщо не ми харесва.