Глен Купър
Дупка в тъканта (13)

13.

Джон стоеше само на една стъпка от ръба на отвесната скала и оглеждаше океана по време на отлив.

Вятърът го шибаше, валеше студен дъжд. Далеч долу вълните се блъскаха неуморно в белите скали. Флотът на Хенри се беше отдалечил от брега и от това разстояние големите тримачтови и четиримачтови галеони приличаха на играчки на фона на сивия хоризонт.

Херцог Норфолк ходеше наперено напред-назад и даваше заповеди на каруцарите и дърводелците, натоварени да построят лебедките, с които да вдигнат оръдията на лафетите им. Искаше двете нови оръдия да бъдат разположени на двайсет метра едно от друго, насочени на югозапад, в посоката на остров Уайт и приближаващия иберийски флот. Преместването на дългите двайсет стъпки чудовища беше най-малкият им проблем. Докарването на третото оръдие, което още беше на баржата при устието на Темза, до флагманския кораб на Хенри „Хелфайър“ щеше да бъде епично начинание, особено при такова време.

На Земята Джон беше видял за последен път белите скали на Дувър в един горещ летен следобед с термос леденостудена водка и момиче, с което се бе запознал в един пъб до американското посолство. Бързо пропъди мислите за онзи ден и започна да помага на ковача Уилям, който следеше боеприпасите да се разтоварват внимателно. Когато приключиха, вече му беше дошло до гуша от виковете и ругатните на Норфолк и затова тръгна да се разходи по поляната. Не след дълго усети, че го следят. Обърна се, впери поглед в мъжа и остро го попита какво иска. Онзи се доближи още повече и любезно, но твърдо го помоли с италиански акцент да го последва.

— Защо? — учуди се Джон.

— Посланикът — кратко отвърна човекът.

Джон тръгна с войника през мрачното кално поле, по което се точеше дълга върволица каруци. Войниците на Хенри се бяха сгушили под мокрите платнища и се мъчеха да останат сухи.

Италианецът посочи една каруца и се отдалечи, оставяйки Джон да отиде сам при нея. Платнището отзад беше спуснато. Джон почука по дъските и отвътре се подаде главата на посланик Гуачи.

— А, Джон. Чух, че сте успели да спуснете новите си оръдия надолу по реката.

— Май нищо не пропускате.

— Ако пропусках, нямаше да ставам за тази работа. Влезте. Искам да се запознаете с новите си другари.

Джон се качи и спусна платнището. В топлото затворено пространство силната миризма на мъжете наистина не можеше да се сравнява с вонята в стаята на разложението, но и съвсем не беше приятна. Освен посланика и него имаше трима други, насядали със свити крака до страниците на каруцата и дъвчещи хляб и сушено месо. Повечето хора, които Джон бе срещал в Ада, бяха кльощави и изгладнели, но мъжът, който пръв протегна ръка, изглеждаше много добре хранен.

— Здрасти. Аз съм Саймън Райт. Значи каквото разправят за теб е вярно, а? — Човекът имаше пълно лице със здрав цвят на бузите и гъста къдрава коса.

Джон стисна ръката му.

— Здрасти, Саймън. Аз съм Джон Кемп. Да, съвсем жив съм си.

— Както можете да прецените, Саймън е англичанин — каза Гуачи. — От началото на двайсети век, ако не се лъжа?

— През хиляда деветстотин и първа напуснах света на смъртните. Бях на трийсет и шест.

— Радваме се, че Саймън се присъедини към каузата ни, защото има важни умения.

— Още не знам каква е каузата ви — отбеляза Джон.

Гуачи се усмихна.

— Търпение. Моля ви.

— Бях майстор на котли — гордо рече Саймън. — Чух, че наричали моето време индустриална революция. Тогава не знаехме, че е революция. Мислехме си, че просто правим разни неща, нали така?

Гуачи докосна по рамото един слаб, нервен мъж. Той бе най-младият, на не повече от двайсет и пет, с остри, красиви черти, гладко безбрадо лице и пронизващи, сиви като стомана очи. Облеклото му бе най-архаичното — кожени гамаши, високи ботуши и широка риза.

— Това е Антонио ди Констанцо — представи го Гуачи. — Той е в Ада най-дълго от всички ни, вече близо осемстотин години.

Антонио кимна и побърза да извърне поглед. Джон не можа да определи дали това бе проява на стеснителност, или на неприязън.

— Антонио е един от най-добрите ни бойци и освен че върти умело меча, е много умен — каза Гуачи.

— Прекалено умен — добави Саймън.

Гуачи взе парче хляб и го подхвърли шеговито на последния мъж, който бе с яко телосложение, ренесансово облекло и черна, късо подстригана брада, също като посланика.

— Лука Пена, на вашите услуги — представи се мъжът със силен италиански акцент и задъвка хляба.

— Лука е мой братовчед — поясни Гуачи. — Умряхме в един и същи ден, докато се сражавахме рамо до рамо, и продължаваме все така и на това забравено от Бога място.

Лука се ухили.

— Само дето той е наперен посланик, яде добра храна на кралски трапези и палува с цицести жени, а аз трябва да нагъвам сух хляб и да се мотая с тези кучета.

— Вижте, радвам се да се запозная с вас, но сега е време да ми кажете какво се опитвате да постигнете — каза Джон.

— Още не — отвърна Гуачи. — Първо трябва да сме сигурни, че можем да ви се доверим. Работихме много усилено и дълго, за да позволим делото ни да се провали от развързан език. Но за мен е ясно, че наистина сте човек, който може да помогне в тази, така да се изразя, мистериозна кауза. Бързата ви работа върху тези впечатляващи нови оръдия е доказателство. Затова реших тези мъже да ви помогнат да стигнете до Франкия.

— Но без вас ли?

— Аз трябва да остана в двора, където служа по най-добрия начин на тайния ни господар. Лука, Антонио и Саймън ще бъдат вашите спътници в търсенето на дамата. Подкупих подходящите хора, за да им осигуря място на кралския кораб „Хелфайър“, на който ще монтирате едно от трите пеещи оръдия. Когато му дойде времето, със сигурност ще се срещнете с нашия господар и тогава ще научите за каузата ни.

— А имате ли план, който отива отвъд това?

Антонио най-сетне проговори и очите му блеснаха гневно.

— Разбира се, че имаме, сеньор. За глупаци ли ни смятате?

Джон се усмихна.

— Честно казано, не ви познавам достатъчно добре, за да определя дали сте глупаци, или гении. Така че ми разкажете плана, за да реша.

 

 

Когато двете полеви оръдия бяха най-сетне монтирани и насочени, вятърът бе спрял и морето се беше успокоило. Кралският флот потегли към Дувър с попътен вятър, а баржата с третото оръдие излезе от естуара и се насочи към мястото за среща с флота. Каруците пристигнаха първи в Дувър и няколкостотин войници и моряци с празни погледи се строиха на брега, облегнати на своите пики, алебарди и аркебузи. До тях имаше изтеглени на сушата лодки, които щяха да ги отведат до галеоните, за да подсилят бойните редици. Повечето много добре разбираха, че ще бъдат пушечно месо и ще прекарат вечността на дъното на океана, гълтайки солена вода, докато рибите не ги оглозгат до кости.

Уилям посочи „Хелфайър“ и подаде далекогледа на Джон. Галеонът беше най-големият от четиримачтовите кораби, с висока четвъртита кърма и изваян дракон на носа. Флагът му бе със същия мотив, който Джон беше видял в Хемптън Корт — огнедишащ дракон, излизащ от розата на Тюдорите.

— Морски ли си? — попита Уилям.

— Бях в сухопътната армия, но моята част доста често се мокреше.

— Мразя водата — каза ковачът. — Хич не мога да плувам. Свършвам си работата с монтирането на оръдието и се махам колкото се може по-бързо обратно на скалите.

— Е, значи трябва да проведа ускорен курс по морска артилерия преди двайсети век — заключи Джон. — Някой трябва да ги научи как да стрелят с оръдието.

— По-добре ти, отколкото аз, ако питаш мен.

Флотът хвърли котва и когато баржата се появи, лодките бяха избутани във водата. Херцог Норфолк приближи и без да крие враждебността си, нареди на Уилям и Джон да се качат в неговата лодка. Кралят щеше да дойде да наблюдава битката от скалите, а Норфолк щеше да командва флота срещу иберийците, както сър Френсис Дрейк беше командвал от името на Елизабет. Джон нагази в студената вода и се качи в лодката. Помогна на Уилям, докато новите му другари Лука, Антонио и Саймън метнаха оръжията си вътре и се настаниха на левия борд. Кромуел му бе върнал меча и пистолета и той правеше всичко възможно да запази барута сух. Норфолк се качи последен, застана на носа и извика на гребците да потеглят.

Докато лодката наближаваше „Хелфайър“, Джон се възхищаваше на дъбовия кораб. Сто и петдесет стъпки дълъг, с висока кърма, величествен и великолепен. От палубите спуснаха въжени стълби. Норфолк се покатери пръв. Джон проточи врат и видя, че го посреща някакъв мъж, вероятно капитанът. Джон също се качи и видя, че палубата бе пълна с мъже, които явно знаеха за пристигането му, защото започнаха да се побутват един друг и да го зяпат с увиснали ченета. Главният артилерист, съсухрен тип с почерняла кожа, позна Уилям и без да обръща внимание на Джон, започна да нарежда на моряците да се приготвят за качването на новото оръдие на борда.

Баржата най-сетне пристигна и голямото оръдие бе вързано с въжета и бавно вдигнато с помощта на скрипци. Остана да се поклаща леко на няколко стъпки над палубата, след което бе спуснато през люк на главната оръдейна палуба. Джон и Уилям също слязоха долу в тъмното, където две редици от седемдесет тежки оръдия бяха подредени в очакване, опрели дула в капаците на люковете.

Главният артилерист ги поведе към една празна стойка.

— Мисля, че тук трябва да поставим новото оръдие. Десен борд, в средата на кораба.

— Ще свърши работа — одобри Уилям.

— Ти ще останеш ли при него? — попита артилеристът.

— Господи, не. Аз съм сухоземно животно. Джон Кемп ще остане и ще ви научи как да го накарате да пее.

Артилеристът изгледа намръщено Джон.

— Качвал ли си се някога на галеон?

— Не мога да се похваля с подобно нещо.

Мъжът показа мнението си, като се изплю на палубата.

— Хич не ми харесва идеята за външен човек на оръдейната ми палуба. — Той подуши шумно Джон, сякаш бе куче. — Външен даже не е достатъчна дума, за да го опише.

— Това оръдие не е като другите — обясни Уилям. — Този човек го измисли и ми помогна да го изработя. Ще ти е нужен.

— Е, това е разчетът ти — каза артилеристът и посочи шестима мършави мъже, които се спотайваха в сенките. — Научи ги на онова, което трябва да знаят, и не им се пречкай.

— Добре — кимна Джон.

Стойката беше закарана под оръдието, закрепиха го с щифтове и ремъци и го откараха на мястото му. След това спуснаха мрежи със специалните снаряди, които бяха наредени на дървени рафтове.

Помощник-капитанът им извика от люка и Уилям радостно обяви, че е време да си тръгва.

— Пази се от отката, Джон, който не си оттук. Бих искал да те видя отново.

— И аз теб. Не стой близо до оръдията. Въпрос на време е някое от тях да се пръсне.

— Знам, знам — ухили се Уилям. — Трябва ни руда от земите на северняците.

Джон прекара следващия час в обучаване и учене. Главният артилерист показа как разчетът координира действията си по стреляне и зареждане на оръдието, а Джон обясни на мършавите младежи с гниещи зъби как да поставят и наместват снарядите спрямо нарезите в цевта.

— И твърдиш, че това ще стреля на три хиляди метра? — усъмни се артилеристът.

— Да.

— Ще ми е интересно да го видя.

Когато не остана работа долу, Джон се качи на горната палуба. Вече бяха потеглили с вдигнат фок и се движеха на запад по вятъра с анемичните два възела.

На палубата на „Хелфайър“ цареше трескаво оживление. Моряци се втурваха да изпълняват заповеди, а десетки мускетари, аркебузисти и артилеристи подготвяха оръжията и въртящите се леки оръдия. Лука беше нагласил мускета си на левия борд и Джон отиде при него.

— Ако оръдията си свършат работата, изобщо няма да приближим достатъчно, за да използваш мускета — каза му той.

Лука се разсмя.

— Тогава ще си запазя куршума за по-благородни цели.

— Къде са Антонио и Саймън?

— От другата страна, напред.

— Тоест на десния борд при носа.

— Както кажеш. Не разбирам от кораби и не ги обичам. Вече избълвах обяда си. Предпочитам твърдата земя и конете.

— Разбирам те — каза Джон. — Мога да те посъветвам само да се пазиш. Ако преживеем тази битка, знаем какво трябва да направим.

Той тръгна към кърмата и докато подозрителните моряци и войници се отместваха, за да му направят път, се почувства като Мойсей, разделящ Червено море. Норфолк стоеше на високия квартердек с малка група мъже в стегнати униформи. Джон стъпи на едната стълба и спазвайки флотския протокол, поиска разрешение да се качи.

Норфолк го изгледа кръвнишки, но високият, доста елегантен мъж до него каза:

— Разбира се, сър. Добре сте дошли. Аз съм капитан Хоус. Добрият ми херцог е адмирал на флота, но „Хелфайър“ е мой кораб.

Джон се качи и стисна ръката му. Хоус беше облечен във великолепна морска униформа от шестнайсети век, макар и кърпена на много места, както показваше по-внимателното вглеждане. Джон се запита дали не я е носил, когато е умрял.

— Какво чудо само — възкликна капитанът. — Да си жив, искам да кажа. Почти не помня какво е усещането.

— Има си и добрите, и лошите моменти — отвърна Джон. Норфолк се беше оттеглил на няколко крачки със сърдито скръстени на гърдите ръце. — Мога ли да попитам какъв е планът ви, капитане?

— Разбира се. Много добре знаем от телеграфните съобщения, че иберийците приближават бързо от изток срещу вятъра от последното им известно местоположение край остров Уайт. Би трябвало да ги видим след час-два, предполагам.

— Колко е голям флотът им?

— Колкото нашия, може би по-голям. Около осемдесет кораба, сред които трийсетина галеона. Останалите са галеаси, караки и леки кораби. Вероятно имат около осем хиляди моряци и войници на борда. Макар и да са сериозна заплаха, не може да се сравняват с армадата на херцога на Парма, която атакува моята кралица Елизабет.

Джон примигна объркано.

— Участвали сте в английската победа през… коя година?

— През хиляда петстотин осемдесет и осма и наистина участвах в онези събития. Бях пръв помощник-капитан на „Барк Талбът“, който по заповед на адмирала ни лорд Хауърд трябваше да е един от брандерите^[1], изправени срещу армадата в битката при Грейвлайнс. И до днес съжалявам, че го изгубих по този начин, макар че тактиката се оказа решаваща.

— Мога ли да попитам дали загинахте там?

— Не загинах. Оцелях през кампанията, за да умра на суша няколко години по-късно, без пукнато пени, тъй като не получихме компенсация от короната. Но семената на слизането ми в Долното бяха засети през същата година, когато ударих и убих един мързелив корабен прислужник.

— А сега сте тук и отново се биете с испанците.

— Точно така. Много пъти през сякаш безкрайните векове. Понякога побеждаваме ние, понякога те. В Ада идват нови хора и научаваме по някоя нова индустриална тайна или тактика. Знаем, че сега имате кораби от стомана, летящи машини и оръжия с невиждана мощ, но не разполагаме със средствата да ги създаваме. Вместо това се мъчим да подобрим онова, което познаваме, но чух, че вашето пеещо оръдие е истинско чудо. Да се надяваме, че то ще доведе до по-малко загуби сред хората ни.

— И повече сред противниците.

Капитанът кимна сериозно.

— Такава е природата на войната.

Хоус даде заповед да завият на четири градуса към подветрената страна. Когато остана доволен от корекцията на курса, предложи да продължат разговора си. Джон зададе на пръв поглед прост въпрос, който всъщност се оказа доста обезпокоителен.

— Защо се сражавате?

В отговор капитанът вдигна вежди и го отведе по-далеч от Норфолк.

— Защо се сражавам ли? Интересен въпрос. Аз лично го правя, защото херцогът ми заповядва така, а той го прави по нареждане на краля. Британия се сражава, защото така правят кралствата на Земята, доколкото си спомням. Същото е и в Ада.

— Да, но тук нямате религиозни различия с иберийците или с когото и да било, доколкото виждам. Това би трябвало да елиминира много конфликти.

— Вярно, религията не е на почит в този свят, тъй като нямаме илюзии за избавление. Бием се за земи, за власт, за жените на враговете и най-вече от страх да не бъдем завладени и покорени. Ние сме първични създания, сър, и се държим като такива. А сега мога ли и аз да ви попитам нещо? Чух, че сте тук случайно, но защо помагате на краля?

— Търся една жена, която също се озова тук случайно.

Хоус въздъхна.

— Имам смътен спомен какво е любовта, също като спомена ми какво е да усещаш слънцето по лицето си.

Един моряк нададе вик от наблюдателницата на гротмачтата.

— Иберийците идват!

— Казвате, че оръдието ви стреля на три хиляди метра? — попита капитанът.

— Онези на сушата. Това долу ще стреля хоризонтално на около хиляда. Да се надяваме.

— Надеждата е дефицитна в Ада, но ще добавя моята към вашата. — Хоус се поклони и се обърна към херцога. — Адмирале, очаквам заповедите ви.

Норфолк се изсекна в носната си кърпа.

— Насочете се към тях. Да скъсим дистанцията.

Хоус се подчини и противниковите флотове се насочиха един към друг. Джон гледаше как иберийската армада се материализира в цялото си великолепие и през далекогледа видя многобройните моряци, изпълващи палубите и такелажа.

— Три хиляди метра на суша и хиляда на море — промърмори на себе си Хоус, преценявайки разстоянието на иберийците от оръдията на скалите и от „Хелфайър“. — Да направим адския триъгълник. — После извика: — Обърнете срещу вятъра и свалете платната. Всички на кърмата, всички на кърмата.

Не след дълго огромният кораб спря, като се полюшваше леко, обърнат с десния борд към приближаващите иберийци. На изток събралият се английски флот повтори маневрата на Хоус и спря. Джон се приближи до Норфолк и го попита кой командва иберийската армада, но херцогът го отпрати с махване на ръка, отиде на десния борд и вдигна далекогледа си.

Хоус привика Джон с пръст.

— Боя се, че Норфолк е бесен заради пердаха, който изяде пред двора. Не е човек, който би простил подобно нещо. Иберийците се командват от стар противник, херцог Оливарес. Негов господар е крал Педро, управлявал Иберия с железен юмрук вече седемстотин години. Приживе са го наричали Педро Жестокия, а тук затвърди тази си репутация. Оливарес ще очаква брандери, а не вашите оръдия.

— И го оставяте да приближи?

— Да, но той не смята, че ще останем така струпани. Ще очаква част от корабите ни да се опитат да го заобиколят и да приближат до триста метра, от това разстояние стреляме най-добре. Когато види, че стоим на място, ще почне да си чеше плешивата глава и ще приближи предпазливо. Но трябва да мине през нас, ако иска да влезе в естуара.

— Казах на Уилям да се цели в средата и в задната част на флота им. Бих ви посъветвал да използвате оръдието на „Хелфайър“ срещу върха на клина им.

— Съгласен съм и ще обсъдя това с Норфолк. А сега ще ви помоля да слезете долу и да се погрижите за оръдието си. Очаквайте заповедите ми и ви желая успех, сър.

На оръдейната палуба люковете на десния борд бяха широко отворени и разчетите стояха напрегнати до зачислените им оръдия. Джон нареди на хората си да напълнят пеещото оръдие с барут и да сложат снаряд. После запуши с парчета плат ушите си и за всеки случай пъхна малко парченце в дупката на зъба си. Оръдейната палуба беше задушна, гореща и зловонна. Джон клекна, за да погледне през люка. Морето започваше да става неспокойно.

На квартердека Хоус и Норфолк си предаваха един на друг далекогледа и преценяваха разстоянието до „Вулкан“, флагмана на Оливарес. Вятърът от запад се засили и започна да вали. Небето притъмня.

— Буря — процеди Норфолк.

— Само ще ускори гибелта им — изтъкна Хоус. И добави: — Да се надяваме.

Минаха десет минути, после още десет.

— Хиляда метра, доколкото мога да преценя — съобщи Хоус, без да сваля далекогледа. Останалите кораби на армадата продължаваха на запад, докъдето му стигаше погледът.

— Запалете фенера — нареди Норфолк.

Един помощник се подчини и го залюля с широки замахвания. От скалите на брега светна друг фенер в отговор на сигнала.

— Можете да стреляте — каза Норфолк.

Джон чу предадената надолу команда и отстъпи доста назад, когато поднесоха огъня към оръдието. Първо чу два далечни грохота на наземните оръдия, последвани от смазващия гърмеж на корабното оръдие. То избълва огън и отлетя десет стъпки назад, преди да бъде спряно от задържащото въже. Разчетът му се втурна към него, натъпка барут, зареди нов снаряд и задърпа въжетата, за да го върне на позиция.

Уилям не беше забелязал, че крал Хенри е пристигнал и е спрял недалеч от него заедно с Кромуел. Двамата мъже се взираха през далекогледите си. Когато грохотът утихна, писъкът на снарядите продължи.

Внезапно се вдигна воден стълб.

Единият снаряд от сушата падна във водата сред основното гъмжило кораби.

Но миг по-късно последваха две попадения — едното в задната част на армадата, а другото по водещия галеон. Снарядът на „Хелфайър“ беше улучил „Вулкан“ отляво на носа, точно над ватерлинията, така че премина през главната оръдейна палуба, пръскайки трески след себе си и изпълвайки пространството с откъснати крайници, глави, вътрешности и кръв.

Херцог Оливарес стоеше като закован до кормилото и не можеше да проумее какво се беше случило. „Хелфайър“ категорично беше извън обхват, но въпреки това в кораба му зееше дупка. Капитанът на „Вулкан“ реагира по-бързо и закрещя на хората си да променят курса, но точно когато рулят се завъртя, вторият снаряд от „Хелфайър“ ги улучи под ватерлинията, точно където бяха главните барутни запаси. Галеонът експлодира в гигантска огнена топка и горе на скалите крал Хенри открито се разплака от щастие.

— Продължавайте да стреляте! — извика той и трите оръдия започнаха да запращат снаряд след снаряд по армадата, като събаряха мачти и потопяваха кораби, докато иберийците се мъчеха да подвият опашка и да избягат.

Бурята от запад се засили и разбуни морето, което бе станало с цвят на прясна синина. После започна да се спуска мъгла, която пречеше на артилеристите да виждат мишените си. На Джон му се виеше свят от гърмежите. Устата и дробовете му бяха пълни с парлив барутен пушек. Разчетът вече боравеше съвършено с оръдието и нямаше никакъв смисъл да остава в зловонната атмосфера, затова се качи горе и жадно загълта чист въздух.

— Прекрати огъня! — нареди Хоус, но преди заповедта му да бъде предадена, Норфолк я отмени и настоя стрелбата да продължи.

Джон гледаше как двамата мъже спорят, но накрая по-високият ранг надделя и оръдието продължи да изстрелва снаряди в гъстата мъгла. Оръдията на скалите също стреляха, но дори да улучваха нещо, никой от английска страна не можеше да види. После Джон съзря ярък проблясък на скалите, последван от различен вид гърмеж — по-дълбок, по-гърлен тътен от обичайния за оръдията.

Едното оръдие се бе пръснало от умора на метала и парчета желязо се разлетяха над равнината. Кралят и Кромуел се измъкнаха невредими, но същото не можеше да се каже за оръдейния разчет и групата войници, които бяха разкъсани от шрапнелите и вътрешностите и мозъците им опръскаха скалите. Уилям извика на втория разчет да прекрати огъня и изтича да огледа пораженията и касапницата.

Хенри също се отправи нататък, прекрачвайки трупове и следван от Кромуел. Разяреният крал поиска обяснение защо новото оръдие се е провалило и Уилям беше принуден през сълзи да обясни, че Джон Кемп е предсказал проблема и че решението било да се използва чуждестранно желязо.

— Чу ли това, Кромуел? — изрева Хенри. — Днес бихме иберийците. Утре ще отплаваме при северняците и ще им вземем рудата. А вдругиден ще завладеем цяла Европа.

Джон изтича на квартердека, съобщи на Хоус, че едно от оръдията на брега се е пръснало, и го посъветва да остави корабното да се охлади. Междувременно мъглата бе обгърнала напълно „Хелфайър“ и видимостта бе паднала до не повече от двайсетина метра. Внезапно от гъстата пелена блъвна огън, последван от оръдеен гърмеж. Иберийският кораб „Мартило“, командван от дръзкия си капитан, херцога на Гранада, не беше подвил опашка с останалата армада, а бе използвал мъглата да се промъкне през бурята и да ги приближи.

Върхът на бизанмачтата на „Хелфайър“ беше улучен от гюлета с вериги и рухна на кърмата, като се размина на косъм с Хоус и Норфолк. Джон се озова покрит с платното и осъзна, че десният му крак е затиснат от част от мачтата. Чу как Хоус нарежда оръдията на левия борд да стрелят и ответният огън бе оглушителен. Острието на нож раздра платното само на сантиметри от гърдите му и през дупката се показа лицето на Антонио. Джон усети как някой освобождава крака му и когато го вдигнаха през разрязаното платно, видя, че Саймън и Лука са преместили мачтата.

— Ранен ли си? — попита Лука.

Джон опипа крака си.

— Добре съм.

— Вземат ни на абордаж! — извика Саймън и посочи приближаващия иберийски кораб.

Полетяха абордажни куки и се захванаха в релинга и такелажа. Куршуми от мускети се забиваха в плът и дърво. Двата кораба се блъснаха с оглушителен трясък и крещящите иберийци се хвърлиха към тях с извадени саби.

— Бий се или умри! — изкрещя Антонио.

Джон извади меча си и без да се замисли нито за миг, се втурна към най-близкия нападател и го наръга. Макар никога да не бяха тренирали заедно, Джон се оказа в изключително ефективна бойна формация с тримата си нови другари. Бяха застанали с гръб един към друг и всеки пазеше останалите. Около тях мъжете падаха, покосени от стомана и олово, а палубата стана червена и хлъзгава от кръвта.

Един иберийски моряк, прехвърлил се с въже от своя кораб, скочи отгоре им, поваляйки Саймън и Антонио. Ибериецът пръв се изправи, хвана захапания си нож и замахна към лицето на Антонио, но Джон яростно отсече ръката му до лакътя. Морякът изкрещя и падна, безпомощно загледан как кръвта му изтича.

Антонио промърмори едно дрезгаво „Grazie“ и отново зае бойна поза.

Последва разтърсващ залп от оръдията на „Хелфайър“ и „Мартило“ избухна в огнена топка.

Джон чу крясъка на капитан Хоус, когато улучиха барутния им склад. Иберийският кораб рязко се килна, като опъна и скъса въжетата, които държаха двата съда един за друг. Щом осъзнаха, че съдбата им е решена, оцелелите нападатели предпочетоха да рискуват в бурното море и до последния човек наскачаха във водата. Екипажът на „Хелфайър“ закрещя ликуващо. Капитанът изтича на главната палуба, за да види лично пораженията, и се наведе да вдигне един от ранените си хора — човек, който на Земята би бил мъртъв, но тук, с дупка в гърдите, продължаваше да гледа с умоляващ поглед.

Норфолк се наведе над парапета на квартердека.

— Изхвърлете го зад борда! — извика той. — Разкарайте всички негодни от кораба ми и ми докладвайте за щетите, капитане!

Задъханият Саймън успя да си поеме достатъчно дъх, за да каже на Джон, че сега е времето да действат. Джон отиде при Хоус.

— По-скоро ще изхвърля Норфолк зад борда — мърмореше под нос капитанът.

— Защо не го направите? — попита Джон.

Хоус внимателно положи ранения мъж на палубата и се изправи.

— Какво искате да кажете?

— Присъединете се към нас, капитане.

— Нас?

Саймън, Антонио и Лука ги наобиколиха.

— Искаме кораба ви — заяви Джон.

— Не разбирам.

— Тръгваме към Франция — уточни Джон. — Да спасим приятелката ми.

— Ако не направя всичко по силите си да ви спра, ще бъда обвинен в държавна измяна — каза капитанът.

Саймън пристъпи до тях, клатейки глава.

— Какво означава измяната в Ада? Защитавате крал убиец и неговия херцог убиец. Всички сме извършили неща, заради които сме попаднали в този свят, но ми се иска да си мисля, че някои от нас са по-добри от другите.

Лука прегърна Саймън през раменете в знак на подкрепа.

— Ние служим на човек, който е най-добрият сред нас — добави той. — Не е крал, но ако беше, може би този свят щеше да е по-добро място. Съгласихме се да помогнем на нашия необикновен и изключително способен приятел Джон Кемп и той прие да помогне на каузата ни.

— И каква кауза е това? — попита Хоус.

Джон сви рамене.

— Още не са ми казали и подозирам, че няма да кажат и на вас. Предполагам, че е въпрос на вяра.

— От много време не съм разчитал на вярата — уморено въздъхна Хоус.

Норфолк отново изкрещя да изхвърлят ранените в морето и когато капитанът не предаде заповедта му, херцогът заслиза към главната палуба.

— Няма да обрека хората си на цяла вечност на морското дъно. Това е по-лоша участ и от стаята на разложението — каза Хоус. Той се обърна към Норфолк, който се беше зачервил от гняв и стискаше челюсти. — Ще ви изхвърля от кораба преди тях, сър — заплаши го Хоус.

Норфолк изкрещя, че капитанът е освободен от поста си, и понечи да извади пистолет от колана си. Но преди да успее, Джон вдигна върха на меча си на косъм от врата на херцога, а Антонио взе пистолета от внезапно отмалялата му ръка. Норфолк ги изгледа с омраза и започна да трепери.

— Можете ли да плувате? — попита Хоус.

— Що за въпрос е това? — слиса се Норфолк.

Саймън го хвана отзад за мундира.

— Какво ще кажете да проверим? — подхвърли той и под погледите на потресения екипаж на „Хелфайър“ херцогът беше отведен до релинга на левия борд.

— Чакай! — обади се Джон и забърза към релинга. За момент Норфолк явно си помисли, че е решил да го спаси, защото от уплашено изражението му стана високомерно, но Джон грабна сребърната верижка и извади тежкия часовник от джоба му.

— Това ми е подарък от краля! — заяви Норфолк.

Джон претегли часовника на дланта си.

— Не мисля, че е водонепроницаем — каза той.

И докато херцогът пръскаше слюнки от възмущение, Саймън го метна зад борда.

Норфолк падна във водата и запляска с ръце и крака, преди да си спомни как се плува, но успя да направи само едно-две загребвания, когато „Мартило“ се килна напред, заби нос във водата и кърмата му се издигна високо. Корабът потъна бързо. Водовъртежът засмука Норфолк и той изчезна под водата с уплашен, безпомощен поглед.

Хоус бързо заповяда на хората си да се погрижат по възможно най-добрия начин за ранените. Първият му помощник докладва, че макар и с пробойни над ватерлинията при кърмата и носа, корабът може да се поправи. Капитанът нареди дърводелците да се захващат за работа и остана да стои с ръце на кръста, потънал в мисли. Мъглата още беше много гъста и скалите не се виждаха.

Джон вдигна капака на часовника. Беше четири следобед на петия му ден в Ада. След по-малко от два дни МААК щеше да бъде стартиран отново, а той бе далеч от Дартфорд. Прибра часовника в джоба си и отиде при Хоус.

— Ще вземем кораба със или без вас — каза му Джон. — Лично аз предпочитам първото.

— Присъединете се към нас — обади се Лука. — Няма да съжалявате.

— Хенри ще прати целия флот да ни преследва.

— Когато мъглата се вдигне, ще открият отломки. И ще решат, че сме били потопени.

— Какво да кажа на екипажа? — попита капитанът.

— Кажете им, че им предлагаме надежда за по-добър живот.

— Надежда — с тъга повтори Хоус. — Надежда. — Той погледна към Джон, после се обърна към първия си помощник. — Имаме три здрави мачти. Разчистете отломките колкото се може по-бързо, дайте курс към Франкия и съберете хората на палубата. Никога няма да можем да се върнем у дома, но ще им говоря за надежда.