Глен Купър
Дупка в тъканта (28)

28.

На вратата се почука.

Бенона остави цигарата си и погледна към Уудбърн. Той извади пистолета от джоба и вдигна пръст към устните си.

— Ехо? — обади се женски глас. — Госпожа Симински? Аз съм Робин Гловър от Педагогическата служба. Тук съм заради Поли.

— Какво да направя? — прошепна Бенона на Уудбърн.

— Мълчи си.

— Госпожо Симински, чувам телевизора ви. Много е важно да поговорим. Поли отсъства от училище повече от седмица, а не сме получили никаква информация от доктора й. — След още една дълга пауза жената добави: — Вижте, госпожо Симински, ако не отворите вратата, ще се наложи да извикам полицията.

Уудбърн тихо вкара патрон в цевта на пистолета.

— Накарай я да се махне — прошепна той. — Да не си посмяла да я пускаш.

Бенона влезе в банята и пусна водата на тоалетната, след което пристъпи до вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Робин Гловър от Педагогическата служба. Изпратиха ме, защото Поли не ходи на училище. Мога ли да вляза, моля?

— Не. Имам висока температура. Не съм облечена.

— Поли с вас ли е?

— Не.

— А къде?

— Отиде при сестра ми.

— Къде живее сестра ви?

— В Полша.

— Разбирам. Но вие сте се обадили в училището да кажете, че е болна.

— Оздравя, но аз се разболях. Затова я пратих при сестра ми.

Поли надникна от стаята си и Бенона я избута обратно и затвори вратата.

— Вижте, госпожо Симински, боя се, че така или иначе трябва да вляза. Длъжна съм да се уверя, че дъщеря ви е добре и в безопасност.

— Болна съм. А сега си вървете.

От другата страна се чу душене.

— Долавям лоша миризма. Много съм загрижена за дъщеря ви.

— Моля ви, вървете си.

Гласът млъкна и след малко се чуха стъпки по стълбите. Уудбърн леко отмести завесите и видя жената да пресича улицата. Когато тя се обърна към прозореца, той пусна завесата.

— Мамка му.

— А сега трябва да тръгваш — настоя Бенона. — Ще се върнат.

— Не искам да тръгвам — почти жално рече той.

— Няма значение какво искаш. Те ще се върнат.

— Не знам къде да отида.

— Страната е голяма. Ще ти дам всичките си пари. Моля те.

— Ще дойдеш ли с мен?

Бенона го погледна изумено.

— Ти си луд.

— Знаеш, че не съм луд.

— А тогава какъв си?

— Отчаян.

 

 

Арабел сипа захар в кафето си. Много захар. Тревър я гледаше леко развеселено и очаровано, тя забеляза и се изчерви.

— Да, така е. Обичам захар.

— Ако пуснеш лъжицата, ще остане права.

Беше му отнело известно време, но най-накрая се стигна до обещаната среща на кафе. Беше пет следобед във вторник, децата й бяха при съседка и Тревър се бе преборил с натоварения трафик по M25, за да стигне до Кройдън. В МААК бе тихо, прекадено тихо. Учените и техниците нямаха много работа по подготовката и поддръжката, но Матю Копенс се стараеше да държи хората си съсредоточени върху задачата. Оставаха шест дни до четвъртото и последно рестартиране на МААК и според неофициалните залози шансовете за успех бяха едно на сто. Повечето хора подреждаха папките и събираха личните си вещи в очакване да бъдат освободени.

Арабел опита напитката си и реши, че има нужда от още малко подслаждане.

— Не разбирам защо просто не ми кажеш — рече тя с внезапно сериозен тон.

— Какво да ти кажа?

— Че Емили е мъртва.

— Не мога да ти кажа такова нещо, защото не е вярно.

— Все пак не съм идиотка.

— Напълно честен съм с теб.

— Но не ми казваш какво се е случило, нито къде е тя.

— Иска ми се да можех. — Той погледна менюто. — Кое тук е добро?

— Ти не ми казваш истината, но аз ще го направя. Нищо тук не е добро. Дори кафето.

 

 

Вълнението на Уудбърн бе осезаемо. Цял следобед той пушеше, крачеше напред-назад и кълнеше, с което докара Бенона до умопомрачение. Тя се опита да направи кейк за Поли, но го изгори. Намери утеха в миенето на съдовете и тъкмо изстискваше и простираше прането в банята, когато някой заблъска по вратата. Този път тя изтича в стаята на Поли, затвори вратата и седна на леглото, прегърнала силно момичето си.

Уудбърн беше извадил пистолета си.

— Госпожо Симински, полиция — обади се мъжки глас. — Отворете вратата.

Уудбърн изруга под нос.

— Веднага отворете вратата. Загрижени сме за дъщеря ви. Ако не се подчините, имаме право да влезем насила.

Ноздрите на Уудбърн се бяха разширили, погледът му бе див. Той вдигна пистолета и стреля три пъти през вратата на нивото на гърдите.

Бенона и Поли запищяха.

Уудбърн отключи и отвори. Двама полицаи лежаха на площадката, от раните течеше кръв. Уудбърн ги застреля в главите. Жената от Педагогическата служба тичаше като луда надолу стълбите. Той се хвърли след нея, прескачайки през две стъпала, и я настигна при входната врата.

— Хей, ти — извика й Уудбърн. — Ти ми прееба нещата, дърта краво. — Първият куршум беше смъртоносен, но той я простреля още два пъти, за да задоволи яростта си. След това, сумтейки като разярен бик, изтича обратно в апартамента.

Бенона беше изпаднала в истерия в стаята на Поли. Тя вдигна очи, после се извърна и зарови лице в рамото на дъщеря си.

— Погледни ме! — заповяда й Уудбърн.

Тя не се подчини.

— Казах да ме погледнеш.

Отиде до леглото, сграбчи я за блузата и я накара да се изправи.

— Уби ли ги? — изплака тя.

— Да.

— Какво ще правиш с мен?

— Каквото исках, откакто дойдох тук.

Постави свободната си ръка на тила й, придърпа я към себе си и я целуна силно по устните.

Пусна я. Зашеметена, Бенона се тръшна обратно на леглото и отново се вкопчи в Поли.

— Сбогом — каза той.

Риданията се надигаха на вълни в гърдите й.

— Тръгваш ли?

— Да.

— Къде?

— Откъде да знам?

— Вземи парите от портмонето ми.

— Не ми трябват. — Той прибра пистолета в джоба си. — Искам да ти благодаря.

— За какво?

— За това, че беше мила с мен.

— Ние бяхме твои пленнички.

— Но въпреки това ще признаеш, че беше мила.

— Добре, бях малко мила.

— Защо?

— Вършиш лоши неща, но не си чак толкова лош. Също като мен си, предполагам.

— Запомни какво ти казах. Ако се озовеш в моя свят, ще се грижа за теб.

 

 

Тревър се извини, че трябва да вдигне телефона, и отново се извини, когато внезапно стана и каза, че трябва да тръгва.

— Всичко наред ли е? — попита Арабел.

Той остави банкнота от двайсет паунда на масата.

— Да, просто изникна нещо спешно, за което трябва да се погрижа.

— Във връзка с Емили ли?

— Не, нещо друго. Ще се видим ли пак?

— С удоволствие. Няма ли да изчакаш рестото?

Той й се усмихна.

— Остави на момичето добър бакшиш и ми пази останалото до следващата среща.

 

 

Когато Тревър пристигна на Таун Мийд в Кройдън, местната полиция вече беше там, извеждаше ученици от игрищата и се разправяше с разярени треньори и родители, които настояваха за по-добро обяснение от „съображения за сигурност“.

Секунди по-късно в небето на изток се появи блестящо петънце и когато приближи, звукът на двигателите изпълни вечерния въздух. Хеликоптерът „Газела“ на МИ-5 кацна до футболното игрище. Тревър се приведе и се качи бързо, готов за незабавно отлитане.

Закопча се и Бен Уелингтън му подаде слушалки.

— Спипахте ли го? — попита Тревър.

— Не, но знаем къде е.

— Къде?

— Движи се на север по M1. Отвлякъл кола в Хакни. Следим я от въздуха и местната полиция се насочва към него.

— Сигурни ли сме, че е той?

— Пратихме екип в апартамента на жената, където е станала стрелбата. Тя категорично потвърди, че е Уудбърн. Криел се в дома й повече от седмица, като държал нея и дъщеря й за заложници.

— Как така е останала жива?

— Май са развили някаква странна връзка. Дори я целунал, преди да напусне, ако можеш да повярваш на подобно нещо.

Хеликоптерът следваше M25 на изток, което на Тревър му се стори подходящо, тъй като тунелите на МААК вървяха в същата посока. Пилотът поддържаше връзка с друг хеликоптер на службата за сигурност и зави на север към M1. Бен пък изучаваше картата и водеше конферентен разговор с екипите на земята и във въздуха. По време на една кратка пауза той показа картата на Тревър.

— Опитваме се да избегнем допълнителни жертви на цивилни. Ако го ударим на магистралата, можем да предизвикаме тежка верижна катастрофа. Затова смятаме да блокираме целия трафик северно от възел 12 при Тодингтън…

Тревър схвана плана и довърши изречението.

— Което означава, че най-вероятно ще завие на кръстопътя и ще продължи по по-малко натоварената A5120 или насам, или натам, в зависимост как завие.

— Именно.

Когато приближиха детелината, резултатите от блокадата вече се виждаха — повечето коли бяха обърнали обратно на юг. Другият хеликоптер на службата за сигурност беше увиснал над детелината и те полетяха в кръг около него, опитвайки се да открият отвлеченото сребристо волво.

Бен го видя пръв през бинокъла си и посочи.

— Ето там, на около четиристотин метра южно от детелината.

Поради задръстването колоната автомобили пъплеше едва-едва. Тревър виждаше сините светлини на полицейските коли от Бедфордшър покрай A5120, източно и западно от детелината.

Най-сетне волвото излезе и се насочи на изток.

— Можете ли да кацнете на пътя? — попита Тревър.

Пилотът отвърна, че ще опита.

— Бен, кажи на местната полиция да го следват и да го заклещят, така че да не може да промени посоката. Ако го притиснем тук, точно преди обръщалото, при онези дървета там, ще го спипаме.

Бен отново се свърза с останалите да координира действията, а пилотът спусна бързо машината. Засиленият трафик правеше кацането трудно. Хеликоптерът увисна на три метра над асфалта, докато стреснатите шофьори не намалиха и не му отвориха място.

— Случайно да ти се намира резервен пистолет? — попита Тревър.

— Всъщност, надявах се ти да носиш своя — отвърна Бен. — Невъоръжен съм.

Волвото се намираше на около осем коли от тях.

Уудбърн сипеше порой ругатни. Беше заклещен сред другите автомобили и нямаше как да обърне или да отбие. Отпред беше кацнал хеликоптер, отгоре висеше друг, а в огледалото за обратно виждане зърна въоръжени полицаи да тичат към колата му, като евакуираха попадналите в задръстването пътници.

Тревър и Бен скочиха от хеликоптера.

Уудбърн ги видя, отвори вратата и започна да ругае и да размахва пистолета, хвърляйки съседните шофьори в паника.

Тревър и Бен бяха на три коли от него.

— Брандън! — извика Тревър. — Брандън Уудбърн. Името ми е Тревър, друже. Искаме да ти помогнем.

В същото време един полицай изкрещя:

— Въоръжена полиция! Хвърлете оръжието!

— За бога, трябва да го хванем жив — каза Тревър на Бен. — Не знаем дали ще се получи размяна с труп, нали?

— Служба за сигурност! — извика Бен на приближаващите полицаи. — Останете на място. Не стреляйте!

Уудбърн се обърна към полицаите и стреля, счупи едно предно стъкло и накара служителите на реда да се пръснат и да залегнат.

Тревър спринтира напред и се намираше на две коли разстояние, когато Уудбърн отново се обърна към него. Тревър спря и вдигна ръце.

— Не съм въоръжен, Брандън — каза той. — Знам кой си, друже. Знам откъде си. Знам, че сигурно си умираш от страх. Нещата не са такива, каквито бяха последния път, когато беше тук. Малко объркващи, така да се каже. Имаме хора, които чакат да ти помогнат. Просто остави пистолета, става ли?

Уудбърн се озърна през рамо. Полицаите се бяха промъкнали по-близо. В колата зад него имаше някаква жена. Нямаше да е трудно да я вземе за заложник, но вместо това той въздъхна тежко, опря пистолета в слепоочието си и дръпна спусъка.

Чу се само цъкане. Пълнителят бе празен.

Тревър отново се втурна напред и за секунда се озова при него. Брандън замахна с юмруци, ръмжейки като див звяр, но Тревър го събори на земята и успя да го задържи, докато полицаите го закопчаха за китките и глезените.

— Добре ли си? — попита Бен.

Тревър се ухили, задъхан и на четири крака.

— Екстра съм.

— Реших да оставя цялата слава на теб.

Тревър се разсмя, изправи се и приближи пленника.

— Благодаря за съдействието, господин Уудбърн — каза му той.

Уудбърн го заплю, но Тревър предвиди реакцията му и храчката не го улучи.

— Изобщо не съм ти съдействал, шибано копеле — изсъска Уудбърн, като опъваше белезниците.

— Просто опит за майтап, друже — отвърна Тревър. — Какво ще кажеш да те повозим с онзи хеликоптер до една хубава килия с тапицирани стени?