Глен Купър
Дупка в тъканта (24)

24.

А Джон прекара следващите няколко дни в трескаво нетърпение. Когато не проверяваше като обсебен дали часовникът е навит, възразяваше срещу плановете на Гарибалди. Макар да симпатизираше на плановете на стареца да кове желязото, докато е горещо, Емили беше не във Франкия, а в Германия, а времето изтичаше. До третото стартиране на МААК оставаха три дни, а четвъртото и последно беше след десет дни.

Гарибалди правеше всичко по силите си да го успокои. Вече разполагаше със сигурни данни, че германците се готвят да нахлуят във Франкия. Барбароса, посочи той, винаги лично командвал войската си в големите битки, а предстоящата война с Франкия щяла да бъде с епични мащаби дори по стандартите на Ада. Откакто Гарибалди бе попаднал тук, никога не бе имало конфликт с участието на толкова много велики кралства. Той твърдеше, че Емили е много ценен трофей за Барбароса. Даже нещо повече, уникална придобивка, по-рядка и ценна от всеки друг в Ада. Тя бе жива. Жена. Красавица. Учен. Като жива жена щяла да вдигне неимоверно престижа на двора му, макар че самият Барбароса бил известен с липсата на интерес към нежния пол. Министрите му щели да се стремят по всякакъв начин да използват техническите й умения, точно както крал Хенри беше постъпил с Джон. Никога нямало да я остави в Марксбург, охранявана само от дворцовата стража, докато войската му се сражава в далечни земи. И дори преценките му да не били верни, войската на Гарибалди, вече драматично подсилена с имперските сили на Борджия, трябвало да пресече Франкия, за да стигне до Германия, тъй като преминаването на Алпите щяло да отнеме прекалено много време.

— Бъдете сигурен, че в подходящия момент ще ви дам силен контингент, с който да атакувате лагера на Барбароса във Франция — увери го Гарибалди. — Обзалагам се, че там ще намерите приятелката си.

Джон отново се оказваше зависим от други, чужденец в чужда страна. Открай време беше лидер, а не последовател, но сега нямаше друг избор, освен да се довери на новия италиански монарх.

— Добре, Джузепе. Или трябва да ви наричам крал Джузепе? Май ще се оставя в ръцете ви.

— Наричайте ме Джузепе — разсмя се Гарибалди. — Известно време ще позволя хората ми да ме наричат крал заради запазването на реда и приемствеността, но се надявам, че в бъдеще ще създадем една по-съвършена егалитарна държава, в която веднъж и завинаги ще ме наричат просто Джузепе.

В деня на потеглянето колона от въоръжени мъже на коне, проточила се докъдето стига поглед, напусна Милано и се насочи на югоизток към френската крайбрежна равнина. С колоната пътуваха десетки каруци, натоварени с палатки, провизии и сандъци с тежки и леки оръдия. Една от тях бе пълна с гранатите на Джон, за чието производство работниците на Франко се бяха трудили денонощно. Начело беше парната кола с Джон зад волана, Караваджо на предната седалка и Гарибалди, настанен отзад между Антонио и Саймън.

Тримата заговориха за Лука, сякаш думите можеха да успокоят раните, причинени от предателството му.

— Бях напълно заблуден — каза Саймън. — Направо не мога да повярвам колко глупав съм бил.

— Всички бяхме заблудени — поправи го Гарибалди. — Едва не съсипа всичките години на внимателно планиране. Няма нищо по-отвратително от предател.

Антонио ги слушаше и накрая също се включи.

— Едно нещо ме измъчва най-много — изтъкна той. — Знам какво стори Лука и го мразя заради постъпката му. Но въпреки това той ми беше като брат и винаги ще ми липсва.

Саймън промърмори, че по всяко време може да го посети в стаята на разложението, но Гарибалди го накара да млъкне и тупна Антонио по коляното, с което на темата бе сложен край.

Отпред Джон и Караваджо водеха по-оживен разговор. Джон беше поискал художникът да седне до него, защото искаше да научи повече за личността му. Още преди отпътуването бе разбрал по тъгата в очите на Антонио, че на Караваджо ще му бъде трудно да заеме мястото на Дука в четворката, но след първите няколко часа хапливи приказки стана също толкова ясно, че другарите му са приели художника като един от тях.

Джон заобиколи дълбоките коловози по пътя и се обърна към младия мъж, който подскачаше на седалката.

— Посетих три кралски двореца, в Англия, Франция и Италия, но дворецът на Борджия е единственият с толкова произведения на изкуството, при това все твои.

— Имах много време да рисувам. Петстотин години! Приживе разполагах само с двайсет като зрял мъж, за да творя изкуство. Борджия беше свиня, но пък ми даваше платна и бои. А също вино и жени. Какво да кажа?

— Звучи ми като адски добра сделка за теб.

— Наистина ли го мислиш? Грешиш. Без слънце, без надежда, без Божията благословия, без други художници, музиканти и поети това е сурово и безсърдечно място.

— Значи си рядка птица тук, така ли? Малко ли са артистите по тези места?

— Повечето художници таят страстта си в сърцата си. И я изливат в творбите си. Малцина са хора на действието и биха извършили неща, които да ги обрекат на тъмнината на Ада.

— Но ето че ти си тук.

— Моите събратя по четка са кротки хора. Но не и аз. Когато се напия, искам да се бия, а когато се бия, искам да нараня онези, които биха наранили мен.

— В такъв случай предполагам, че си убил някого.

— Точно така. Казваше се Ранучио Томасони. Как беше английската дума? А, да. Сводник. Много харесвах една от курвите му, с която той се отнасяше отвратително. Една нощ здравата се напих и реших да му отрежа топките. Уви, повече ме бива като художник, отколкото като хирург. Прерязах артерия и той умря. Е, карай. Какво да кажа?

Известно време разговаряха по темата какво е да живееш в свят, почти лишен от изкуство и култура.

— Имаш ли представа колко си прочут? — попита го Джон. — Имам предвид сега, на Земята?

Караваджо се усмихна и сви рамене.

— Преди години отидох да видя твоя изложба в Ню Йорк. Това е един от най-големите градове на Америка. Толкова много хора искаха да влязат, че чаках три или четири часа в убийствена жега, докато ми дойде редът. Ти си звезда.

— Поласкан съм.

— За щастие, бях с една гореща жена.

— Успя ли да я охладиш?

— Гореща означава прекрасна. Не пареща.

— А, май те разбрах. За твоята Емили ли говориш?

— Не, беше много преди да се запозная с нея.

— А Емили гореща ли е?

Джон си я представи, рееща се над пътя.

— Да. Много е красива. С кожа като най-фин мрамор. И малки, съвършени устни. И усмивка, която може да те разтопи. Но също така е много интелигентна, много по-умна от мен, блестящ учен.

Караваджо внезапно посочи напред.

— Да не си решил да убиеш онзи заек?

Джон наби спирачки, при което Саймън изруга, а заекът се втурна да бяга.

— Бих искал да нарисувам твоята Емили — каза Караваджо, след като потеглиха отново.

 

 

Крал Хенри още не беше се уморил от жълтокосите жени в Готенбург, но новите пеещи оръдия вече бяха натоварени на баржи и бе време да тръгва.

Беше се настанил в двореца на крал Кристиан, спеше със северняшки жени в застланото с кожи легло на стария крал и пируваше с еленско месо и силен ейл. Планираше военните действия в личните покои на краля, чиито стени бяха покрити с препарирани трофеи, и именно там проведе последния си военен съвет с Оксфорд, Кромуел и висшите си командири.

Оксфорд беше необичаен лорд в двора на Хенри, защото се бе издигнал до високия си пост, без да е имал благородническа титла приживе. Участвал в Кримската война и служел в 17-и кавалерийски полк. След като напуснал армията, той се върнал в Англия, където се забъркал с банда от бивши войници, занимаваща се с обири в модните квартали на викториански Лондон. По принцип не извършвали убийства, но и не се колебаели, ако ги предизвикал въоръжен собственик или полицай. В Ада бе попаднал не при друг, а при Соломон Уисдъм, който го представи в двора като способен войник. Интелектът и военните му умения привлякоха вниманието на Хенри, който редовно го повишаваше и преди около петдесет години го направи херцог Оксфорд, след като предишният носител на титлата бе изкормен от глиган. Когато Норфолк беше изгубен на борда на „Хелфайър“, Оксфорд зае команден пост в двора на Хенри.

Големите бакенбарди и сплесканият нос на Оксфорд му придаваха свадлив вид. Той опря дебел пръст в разстланата на масата карта и начерта въображаема линия от север на юг през Франкия.

С типичния си отсечен говор каза:

— Тук. Дюнкерк. Тук ще направим десанта. — Отново мушна с пръст картата. — Тук. Северните стени на Париж. Пробиваме стените с обикновени оръдия. Няма нужда от новите модели. Проста операция от близко разстояние. Тук. Овладяваме този район, изваждаме новите оръдия и бомбардираме двореца на Максимилиан от разстояние. Ако не се предаде, предприемаме пехотна атака срещу най-слабата му позиция.

Кралят отпи глътка ейл и кимна замислено, но Кромуел далеч не изглеждаше убеден. Никога не бе се доверявал напълно на преценките на Оксфорд и се чувстваше уязвим без Норфолк.

— Вижте сега — поде той. — Ще напредваме с войската през френската провинция и несъмнено ще влизаме в сблъсъци по пътя. Пристигането ни пред стените на Париж едва ли ще бъде изненада. Смятам всъщност, че френските шпиони вече знаят за враждебните ни намерения. Капитаните на Оксфорд дрънкат доста на пияна глава в кръчмите на Готенбург. Ако бях на мястото на Максимилиан, нямаше да седя в Париж и да чакам обсада. Щях да пренеса битката някъде северно от града. Тук — и той забоде пръст в картата, имитирайки подигравателно херцога.

— Какво ще кажеш, Оксфорд? — попита кралят.

Той потърка бакенбардите си.

— Не мога да отрека тази възможност. Трябва да сме готови да проявим гъвкавост. Ще пусна разузнавателни отряди пред основните ни части, които да следят движението на французите.

— Доволен ли си? — обърна се Хенри към Кромуел.

Кромуел кимна отсечено.

— Повече от доволен, Ваше величество.

 

 

Максимилиан седеше на ръба на леглото си и опитваше дали болният крак може да понесе тежестта му. Отварата от върбова кора бе намалила подуването и болката бе по-слаба, но това никак не бе подобрило настроението му. Подкрепян от прислужник, той се добра до бюрото и се заяде с Форно.

— Хенри дебаркира ли на френска земя? Да или не?

Форно имаше вид на момче, слушащо конско от жестокия си баща.

— Както казах, още не сме получили вест от частите ни по брега. Да се надяваме, че скоро ще получим. Орлеанският херцог има инструкции да прати парен автомобил към Париж веднага щом забележат противника.

Сигурно му се прищя да си беше прехапал езика, преди да повдигне темата за парните автомобили, тъй като кралят, още бесен заради кражбата на една от колите му и бягството на Джон Кемп, направо кипна.

— Все още обясненията ви как мосю Кемп успя да се измъкне не ме задоволяват. Никой от стражите не призна съучастничество, дори след подлагане на мъчения. Единственият, който не е изтезаван, сте вие, Форно. Кажете ми, трябва ли да изтезавам и вас?

— Ако го направите, сир, ще откриете, че не съм имал никаква роля в тази афера, но ще се лишите от верен и ценен съветник в момент на огромна опасност за Франкия.

Кралят явно прие доводите, защото се успокои и разви картата.

— Ами ако шпионите ни в земята на северняците грешат? — попита той. — Ами ако хората на Хенри са им подхвърлили фалшива информация? Тогава да поканим Борджия в кралството ни е равносилно да пуснем лисицата в кокошарника.

Форно знаеше, че Борджия вече го няма, но премълча. Снощи беше дошъл конник от Милано. Щом пристигна в двора на тайната къща, конят му рухна и умря от изтощение след продължителния галоп, а и ездачът не бе в по-добра форма. Новината, че Гарибалди е свалил Борджия, бе зарадвала сърцето на Форно. Планът се развиваше толкова добре, колкото можеше да се надява.

— Информацията, която получихме, е достоверна — заяви той. — Знаем, че Хенри се насочва към Франкия, както и крал Фридрих. Със сигурност знаем, че германците са тръгнали към нас. Без Борджия ще се наложи да воюваме на два фронта и ще бъдем победени. С неговата помощ имаме надежда да отблъснем и двамата нашественици.

— А след победата ни какво ще последва? Какво ще поиска Борджия?

— Уверих италианския посланик, че ще оставим Борджия да разграби Британия и ще му осигурим кораби да разгроми останалия без водач английски флот. Британия ще бъде голямата му награда и той със сигурност веднага ще отведе армията си там. Ние ще бдим за завръщането на отслабените германци.

— А след като Борджия сложи ръка на Британия? Няма ли да се обърне към Париж, какъвто е скорпион?

— Междувременно ще сключим съюз с иберийците, които, макар и отслабени от загубата на флота си, си остават сериозна сила на суша.

— Май сте премислили всичко, Форно.

— Мой дълг е да го правя. Аз съм само ваш смирен слуга.

— Извикайте командирите ми. Трябва да съставим план за отбраната на Париж.

Форно се намръщи.

— Надявам се Ваше величество да не е избрал защитна тактика в рамките на градските стени.

— Защо не? Нека Борджия се сблъска с Хенри на бойното поле. Когато Фридрих се насочи срещу победителя и всички чужденци понесат загуби, ние ще пратим нашите войски. Дотогава можем да пазим силите си в безопасността и удобствата на Париж.

— Ако Джон Кемп е научил Хенри как да прави нови далекобойни оръдия от северна стомана, твърде вероятно е англичаните да разгромят армията на Борджия, след което да се разположат на безопасно разстояние и да бомбардират двореца и войската ви до пълно поражение. Германците ще се възползват и също ще атакуват Париж. По-добре да оставим италианците да излязат срещу Хенри, а ние да пратим армията си на бойното поле срещу германците. Не можем да седим бездейни, докато ни обсаждат.

Максимилиан се намръщи и разтърка крака си. Споменаването на Кемп отново го вкисна и го накара да мърмори горчиво за бягството му, но накрая се поуспокои и каза:

— Форно, вие не сте военен. Очаквам моите командири да ме съветват за тактиката в предстоящия сблъсък. А сега повикайте доктора ми и му кажете, че кракът ме боли.

 

 

Барбароса скочи гол от леглото, сбръчканите му гениталии се клатеха като изсъхналите плодове на овошка. Мъжката му конкубина се събуди и побърза да се омете от спалнята му. Един прислужник наметна роба върху кралското тяло и го последва до нужника, където Барбароса с пъшкане и сумтене премина през сутрешното разтоварване.

Химлер чакаше в преддверието и беше извикан, докато Барбароса се обличаше.

— Е? — попита кралят.

Химлер разбра въпроса.

— Готово е. Сталин потегли на изток.

— Какво трябваше да отстъпим?

— Иска страната на северняците и Британия.

— Това ли е всичко?

— Сигурен съм, че ще поиска още.

— Нас ли?

— Защо не? Никога не е криел тази своя амбиция.

— Как ще го спрем?

— Трябва задължително да пленим новите оръдия на Хенри, така че Сталин да не може да ги използва срещу нас.

— Твоите щурмоваци ли ще пратиш?

— Да, те са подготвени — гордо отвърна Химлер, който лично бе подбирал хората си. — Научих, че Сталин нямал представа защо Хенри е нападнал северняците. Трябва да направим всичко възможно да не научава за пеещите оръдия. Нашите железни мини може да не са толкова добри като северните, но съм сигурен, че са достатъчно добри. Докато руснаците са заети с британската си авантюра, ще научим от заловените оръдия как да произведем стотици наши и ще ги използваме за отбрана или нападение срещу Москва.

Барбароса се усмихна, докато прислужникът закопчаваше копчетата на туниката му.

— Нападение?

— Защо не? Сталин със сигурност няма да остави царството си напълно незащитено, но докато основните руски части са на острова, може да успеем да превземем Москва.

— Старият канцлер вече не ми липсва — отбеляза Барбароса за най-голямо удоволствие на Химлер. — Само се погрижи да приключиш със закуската, преди да си започнал вечерята. Приготви се за поход към Франкия. Трябва да си осигурим най-добрите позиции на бойното поле, преди руснаците да пристигнат.

 

 

Най-дългата почивка, която Гарибалди даваше на колоната си, бе само четири часа на ден, предимно заради конете. Времето беше жизненоважно, ако искаше да пристигне, преди Хенри да атакува Париж. Френските благородници бяха научили за съюза с италианците и затова присъствието на италиански войски на френска територия не получи отпор. Южно от Лион един френски батальон начело с някакъв виконт се присъедини за кратко към армията на Гарибалди и войниците от двете страни се гледаха хладно. Виконтът препусна до парния автомобил и попита дали Борджия е с войската. Гарибалди отговори, че го няма, без да дава допълнителни обяснения, и мъжът продължи към Париж, така и не научил цялата истина.

Джон беше зад волана, когато Гарибалди посочи, че няма да е зле да си намерят подходящо място за почивка. Вечерната светлина бе мека, пътят — сравнително равен и прав. Джон видя човека отдалеч и успя да намали навреме и да спре само на няколко стъпки от него. Отначало си помисли, че мъжът сигурно е ранен, защото не се движеше, но когато приближиха, стана ясно, че е коленичил и се моли.

— Какво прави онзи? — попита Саймън от задната седалка.

— Май се моли — каза Гарибалди.

Караваджо извади бележник от торбата си и започна яростно да скицира.

— Какво правиш? — учуди се Джон.

— Трябва да нарисувам този монах — отвърна Караваджо и се изправи, за да вижда по-добре. — Никога не съм виждал някой да се моли в Ада.

Човекът бе на средна възраст, изпит, с хлътнали очи и бузи. Беше облечен в грубо кафяво расо с качулка и когато я махна, отдолу се появи бръснато теме. На гърдите му имаше прост дървен кръст, вързан на кожена връв.

Караваджо се обърна към него на италиански, но монахът отговори на немски. Когато стана ясно, че не се разбират, опита на френски и накрая на английски. Последното свърши работа.

— А, английски — закима монахът. — Чудесно, чудесно. Аз съм брат Адолф. Чух чудодейната ви машина от огромно разстояние и се молех да спрете и да ми предложите храна. Много съм гладен.

Гарибалди слезе пръв и Антонио скочи да защити господаря си от евентуално посегателство. Гарибалди се огледа, чу ромона на вода от поточето, което течеше успоредно на пътя, и обяви, че мястото е добро за почивка. Заповедта беше пратена назад и дългата колона спря.

Джон и останалите наоколо набързо стъкнаха огън и Адолф се зае лакомо да поглъща всичко, което му предложиха. Между преглъщанията той разказа историята си. Бил францискански монах в Елзас и умрял по време на чумата от 1820 г. Напуснал манастира си млад, за да скита сред бедните през последните двайсет години от живота си. Наложил си доброволното изгнание, след като сложил отрова в кашата на един садистичен стар монах, който го тормозел години наред. В Ада продължил да скита и не се задържал на едно място.

— Никога не съм виждал свещеник тук — промълви силно впечатленият Антонио.

— Момент да помисля — каза Адолф и се почеса по главата. — Аз срещнах трима. Двама в Германия и един във Франкия. И тримата бяха загърбили вярата си.

— Но не и ги — посочи Гарибалди, който явно бе запленен.

Монахът въздъхна.

— Никога не съм я губил.

— Как е възможно това? — изуми се Антонио. — Ние сме загърбили Бог и той е загърбил нас. Светлината му не прониква тук.

— Може да сме наказани за онези смъртни грехове, които са ни лишили от небесната благодат, но това не означава, че Бог ни е изоставил. Ако Го пазим в сърцата си, може би и Той ще пази нас в своето сърце.

Саймън не искаше и да чуе подобни неща.

— Съжалявам, приятел, но не ми ги пробутвай тия. Няма спасение. Няма изход. Натресли сме се в лайняната река, при това без лодка.

— На твое място не бих прибързвал с преценките си — каза Гарибалди. — Винаги е по-добре да има някаква надежда вместо никаква. Какво ти казват хората, когато се срещнете, Адолф?

— Повечето ми се присмиват и ме замерят с камъни. Някои плачат, когато си спомнят нещо от далечното минало. Още по-малко са онези, които се молят с мен. В дните, когато срещна такива хора, сърцето ми пърха като птичка от радост.

Гарибалди му се усмихна. Приживе той беше толерантен човек, макар да бе известен с антиклерикалните си възгледи.

— Няма да се моля с теб, но и няма да ти се присмивам. Уважавам те заради убежденията ти.

— Благодаря — отвърна монахът. — Изглеждате ми добър човек. И в същото време сте начело на войска.

— За добра, кауза, отче, за добра кауза. Надяваме се да установим нов, по-добър начин на живот в този суров свят.

— Вярвам ви и ще се моля за вас. Вярвам, че ще успеете. — Адолф потупа доволно корема си и насочи вниманието си към Джон. — А вие, сър, сте различен, много различен, нали?

— Предполагам, че да.

— Не сте ли мъртъв?

— Още не.

— Истинско чудо! Щом жив човек може да слезе тук, то може би и мъртвец може да се издигне горе. Приемам това като знак, че молитвите ми не са били напразни.

— Приемете го както си искате.

— Коя година е сега на Земята?

Джон му каза и изуменият Адолф се прекръсти.

— Хората още ли вярват в нашия Господ Исус Христос?

— Християните вярват, да.

— Кажете ми, а кой е римският папа?

— Името му е Франциск. Папа Франциск.

Адолф развълнувано скочи на крака.

— На името на моя Франциск? Свети Франциск Асизки?

— Мисля, че да.

Монахът погледна към потъмняващото небе.

— Срещата с вас е най-щастливото нещо, което ми се е случвало в Ада. Мога ли да пътувам с вас известно време?

— Ще ти намерим място в някоя каруца — предложи Гарибалди. — Имаш ли нужда от още нещо?

— Ако мисията ви успее, бих искал да построя нещо. Надявам се да ми помогнете.

— Какво искаш да построиш?

— Първата църква в Ада.