Глен Купър
Дупка в тъканта (14)

14.

Посред дългата тъмна нощ Емили откри, че е задрямала в седлото. Трябваше непрекъснато да се държи и да се мъчи да остане будна, за да не залитне настрани и да падне заедно със завързания за нея ездач. Даваше си сметка, че яздят през гора, защото често я шибаха клонки, но от едната им страна имаше стръмна скала или дере. Фактът, че конниците поддържаха бързото темпо в тъмното, предполагаше, че се движат по пътека, и когато се появи първата розова светлина на утрото, видя, че наистина е така.

Един клон удари темето й и изпращя. Миг по-късно Йойо явно се блъсна в същия клон, защото изохка и двете жени се разсмяха въпреки отчаяното положение, в което се намираха. Емили зърна две ярки светлини между дърветата и се зачуди дали от удара не вижда звезди.

Конете се носеха към светлините. Те ставаха все по-ярки и по-ярки, докато не осветиха идеално пътеката и когато станаха толкова ярки, че я заболяха очите, конникът пред нея спря, развърза въжето и се спеши, след което я свали на омекналите й крака.

Зад светлините прозвуча мъжки глас, говорещ съвременен немски.

— Добре дошли в Германия, фрау професор доктор Лаути. — И продължи любезно на английски: — Простете, къде ми е възпитанието. Говорите ли немски?

Тя отвърна на немски, че говори, и го попита кой е.

В отговор мъжът грубо нареди на войника да я доведе по-близо. Когато той се подчини, Емили беше шокирана от две неща — първо, ярките светлини бяха фарове на автомобил, и второ, че дребният мъж на средна възраст, който седеше на задната седалка, беше облечен с делови костюм от двайсети век с широки ревери, а на кокалестото му лице имаше очила в стоманени рамки. Зад първата кола имаше други две, с изгасени светлини. Мъжете, които излязоха от тях, изглеждаха по-архаично и бяха облечени с най-различни униформи, носени през вековете.

Емили понечи да каже нещо, но Кловис скочи от коня си и се втурна напред, като дрънкаше нещо на гърления си език. Той протегна ръка, сякаш искаше да му се плати.

Дребният спретнат мъж вече не изглеждаше любезен. Започна да го ругае на немски, после тихо каза нещо на шофьора, як тип с относително модерни дрехи. Шофьорът се наведе и метна на земята кожена кесия, която издрънча. Кловис я вдигна, развърза връвта й и пъхна месестата си ръка вътре. Когато се увери, че всичко е според уговорката, той се изплю в пръстта и се дръпна назад.

— Ама че варварин! — изсумтя дребният мъж. — Моите извинения, фрау доктор, но сама виждате, че наистина е варварин. — И смутено се изкиска на собствената си шега.

Кловис се върна, помъкнал Йойо със себе си, и отново започна да вика. Емили чу как дребният мъж отговаря, че не е искал никого другиго, не проявява интерес към негърката и няма да плати повече. Двамата с Кловис продължиха да разменят гневни реплики, докато шофьорът не хвърли на земята още няколко монети, които явно решиха въпроса. Кловис отново се изплю и препусна в гората със свитата си.

— Добре ли си? — попита Емили Йойо.

— Да. Кой е този изрод? — отвърна тя на френски.

— Сигурна съм, че скоро ще разберем.

— Ама че грубост — каза дребният. — Е, отсега нататък можете да очаквате по-добро отношение, фрау доктор.

— Явно знаете коя съм, но аз не знам кой сте вие.

— Позволете ми да ви се представя. Хайнрих Луиполд Химлер, на вашите услуги.

— Не говорите сериозно — изтърси Емили.

— Напълно сериозен съм.

— Кой е той? — намеси се Йойо.

— Проклет нацист, ето кой. Един от пасмината на Хитлер.

Химлер се усмихна доволно.

— Радвам се, че знаете кой съм. Преподават ли за мен в британските ви училища?

— И още как — каза Емили, като продължаваше да клати невярващо глава. — Още сте в учебната програма.

— Едно беше да се срещнеш с исторически фигури като херцог Дьо Гиз и Кловис, за които не знаеше нищо или почти нищо, но Химлер? Е, тя знаеше предостатъчно за него. Внезапно злините на Ада изпълниха ноздрите й с особено гадна воня. Тя го изгледа кръвнишки.

— Харесва ни да си напомняме отново и отново какво е извършила мръсната ви тайфа, за да бъде по-малко вероятно да позволим това да се случи отново.

— Разбирам — кимна Химлер. — Звучи ми като доста наивен подход към историята. Но моля, елате, чака ни още път. Ще бъде по-удобно от нощната ви езда. Вие и черната ви приятелка ще се возите в моя автомобил.

— Йойо.

— Моля? — попита той и присви неразбиращо очи.

— Името й е Йойо.

— Отлично. Тя ще седне до шофьора ми, а вие ще сте до мен.

— Къде ни водите?

— Че как, в Марксбург на Рейн, недалеч от Кобленц. Фридрих, владетелят на Германия, изгаря от нетърпение да се срещне с вас, също като мен. Трябва да кажа, че щяхте да сте възхитителна дори само заради миризмата ви на живот, която е по-благоуханна от всяко цвете в Ада. Но освен това сте и учен, както разбирам. Физик. Как само уважавам ума на учения! Хайде, влизайте и да потегляме.

Жените се поколебаха достатъчно дълго, за да се наложи Химлер да им обясни, че е по-добре да се подчинят доброволно, отколкото да бъдат принудени от хората му. След като се качиха в автомобила, шофьорът започна бясно да движи напред-назад някакъв лост в краката си, докато колата не започна да издава стонове, подобно на зов на кит, последвани от силно съскане, съпроводено с облаци пара.

Не след дълго съскането премина в свирене като на чайник.

— Това с парен автомобил! — възкликна Емили.

— Точно така — потвърди Химлер. — Невероятен е, нали?

Когато се увери, че в котела има достатъчно налягане, шофьорът превключи на скорост и потеглиха сред облак от нара, с пуфтене като едновремешен локомотив.

Емили подскочи силно на кожената седалка и Химлер обясни, надвиквайки шума, че работи по подобряването на гумите и качеството на амортисьорите.

— Несъмнено разбирате проблемите, с които се сблъсквам при прокарването на технологиите тук — каза той, сякаш търсеше съчувствието й. — Идващите на това място хора обикновено са най-нисши във всяко отношение. Невероятно трудно е да открием хора с полезни умения.

Емили седеше сковано, скръстила гневно ръце на гърдите си. Изобщо не се радваше, че й се налага да се вози с това чудовище.

— Да не искате да кажете, че не се срещат убийци и изнасилвани с Нобелова награда?

Думите й предизвикаха искрен смях. Той й предложи одеяло, но тя го подаде на Йойо.

— Можем да вдигнем гюрука, ако завали, но той няма да ни спаси от утринния хлад — отбеляза Химлер. — Бяха ми нужни трийсет години, за да намеря хора в Германия и другаде, които имат съвременните умения да създадат работещ автомобил. Разбира се, все още — все още — не сме в състояние да добиваме нефт и да го рафинираме до бензин, така че се наложи да се задоволя с парен двигател. На хубав път вдигаме над осемдесет километра в час. Очите на стария крал Фридрих едва не изхвръкнаха, когато му представих първия си прототип. Все едно да дадеш огъня на пещерния човек.

— Вие ли сте единствените с тази технология?

— Мисля, че да, но не се знае със сигурност. Носят се слухове за Франкия, за Русия. Комуникацията е една от многото ни трудности. Имаме няколкостотин километра телеграфни линии в Германия, но те свършват на сегашните ни граници. Англичаните също имат телеграф. Както и французите. Но информацията за враговете ни идва предимно от шпиони. Така научихме и за вас.

— Изглеждате доста добре уреден за човек, който е тук само от седемдесет години.

Химлер закима.

— Да, в това отношение сте абсолютно права. Толкова интелигентна и наблюдателна млада дама. Това място предпочита хора, които са оцелели векове наред, такива като Фридрих. Щом някой си осигури власт, той обикновено я запазва. За целта трябва да се заобиколи с придворни, които се задоволяват с това да се радват на благоволението му, и най-безжалостно да отстранява потенциалните узурпатори. Именно затова всички успешни монарси имат мрежи от хора, които преценяват новопристигналите в техните територии, както и шпиони, които да наблюдават чуждите страни. В моя случай при пристигането ми тук бързо прецених ситуацията. Казах на грубияните, които ме прибраха, че настоявам да бъда отведен при водача на тези земи и че ако не го направят, ще си изпатят, тъй като не съм обикновена рибка в езерцето. Бях предаван нагоре по хранителната верига, така да се каже, до хора, които бяха чували за Третия райх, и не след дълго се изправих пред самия крал.

— Предполагам, че много от нацистките ви приятелчета са се озовали тук.

— Ме сме рядкост, така е. Отначало кралят не бе впечатлен от мен, тъй като не съм внушителна фигура. Мисля, че първото му желание беше да ме елиминира, както направи с Хитлер и повечето от високопоставените ми другари.

Емили сви отвратено устни.

— И какво е станало с добрия стар Адолф?

— Научих, че проявил огромна арогантност. Това е грешка при хора като Фридрих, които са се сблъсквали с далеч по-страховити от нашия фюрер през хилядолетното си управление. Хитлер приличал на крещяща мишка, физически слаб човек, очакващ другите да изпълняват нарежданията му. Разбрах, че Фридрих го изтърпял само няколко минути, след което станал от трона и лично му взел главата. Сега е в някоя стая на разложението. Не съм го посещавал.

— Но вашата глава си е там, където трябва да бъде, нали? — извика Емили през шумотевицата.

Химлер се направи на клоун и заопипва главата си.

— Ха! Вярно! Е, бях по-умен от Хитлер, по-интуитивен, бих казал. Явих се пред Фридрих само месец след фюрера — да, умряхме в рамките на един месец, с почетно самоубийство. Казах на краля, че единственият ми интерес е да бъда негов скромен слуга и да използвам уменията си като военновременен администратор в двора му. Подчертах, че винаги е бил герой за мен и че мечтата ми в Третия райх е била да възкреся славата на неговата отминала епоха. И си гарантирах сделката, като добавих, че лично съм кръстил нахлуването ни в Съветския съюз операция „Барбароса“, в негова чест. Това страшно му хареса, тъй като явно мрази руснаците не по-малко от мен. Но по-големият проблем е следният — кралете и фюрерите изискват постоянни и енергични хвалебствия. Това е нещо, което напълно разбирам. Помолих го да ми даде време да инспектирам състоянието на нападателната и отбранителната способност на Германия и направих някои препоръки. Той прие предложението ми и ми даде протекцията си. В хода на проучванията си открих, че на страната й липсват някои командни и контролни функции и няма как да разработва нови оръжия. Адът има всички природни ресурси като Земята, но е лишен от интелектуален капитал. Тук развитието на цивилизацията е осакатено. И аз смятам да променя това.

Той преглътна с мъка, сякаш гърлото му се беше раздразнило от цялото това викане.

— Как по-точно?

— Досега всичко вървеше бавно и постепенно, намираш един човек със специални качества тук, друг там. Тази парна кола, колкото и проста и архаична да изглежда за модернисти като нас, е върхът на възможното за постигане. Резултатът е жалък, въпреки че парният двигател е бил предтеча на много велики изобретения. Въпреки това темпото е твърде бавно. Вижте! — Той разтвори сакото си, за да покаже кобура с пистолета. — Кремъклия! Не мога дори да намеря компетентни съвременни оръжейници. Но сега разполагам с нещо, за което се надявам, че ще ми позволи да изпреварим много враговете си и ще помогне на Германия да завладее целия свят.

— И какво е това нещо?

— Вие, фрау доктор. Вие.

Емили и без това седеше колкото се може по-далеч от спътника си, но сега се притисна още по-силно към стената на автомобила. Реши да престане да говори, а Химлер сякаш нямаше нищо против да даде почивка на гласните си струни.

Денят изсветля до обичайния блед нюанс на сивото и Емили за първи път успя да види по-добре пътя. Беше равен и сравнително гладък, от добре отъпкана пръст, леко издут в средата, за да се оттича водата при дъжд. Предположи, че Химлер е бил човекът, използвал принудителен труд за построяването му, за да може да се вози в безценната си парна кола. Все пак го биваше в организирането на труда, нали така? В края на краищата, именно той е бил архитектът на лагерите за робски труд през Втората световна война. Емили се запита дали някога би могла да намери у себе си кураж да забие нож в гърлото на човек, но ако намереше, гърлото на Химлер бе подходящо като начало.

След известно време той извади кошница за пикник и й предложи хляб и студено месо, които тя даде на Йойо. Нямаше никакъв апетит. Беше отчайващо уморена и докато се унасяше в дрямка, се погрижи да се облегне на другата страна, за да не клюмне главата й на рамото на ненавистния спътник.

След пет или шест часа дрънчене и друсане стигнаха до Рейн и сърцето на Германия. Конвоят от три коли спираше на няколко пъти в отговор на повиците на природата и за доливане на вода в котлите. Емили си помисли дали да не опита да избяга, но се съмняваше, че ще постигне нещо повече от това да си навлече още повече беди от скитащи банди диваци.

Накрая, след последната двучасова отсечка, Химлер я побутна да я събуди и посочи с малката си момчешка ръка. Високо на зелен нос над могъщата река беше кацнал висок замък с кули, построен от светъл камък, на цвят почти като плът.

— Това е един от многото замъци на краля — каза Химлер и в гласа му прозвуча едва ли не гордост, сякаш е играл ключова роля в създаването му. — Предпочита го пред останалите. Нали знаете, на Земята точно на това място се намира замъкът Марксбург, построен един или два века след времето на Фридрих. Но тук, както и на Земята, това е естествено укрепен терен и предполагам, че е било неизбежно кралят да реши да издигне крепостта си на това място. Кой знае, може би някои от строителите, издигнали Марксбург, са се озовали в Ада, за да построят и този, който, гарантирам ви, е отлично копие на замъка, както го помня от младостта си.

Йойо се обърна назад към Емили и й зададе въпрос.

— Какво каза тя? — рязко попита раздразненият Химлер.

— Попита как ще пресечем реката.

— А, малко по-нагоре има дървен мост, достатъчно здрав, за да издържи колите, ако го преминават една по една. Кралят не беше склонен да предлага на нашествениците лесен начин за прекосяване на реката, но успях да го убедя, че така можем да си осигурим стратегическо преимущество с парните автомобили. Пък и винаги можем да разрушим моста, ако се наложи.

Когато дойде време да прекосят, Емили затаи дъх и докато колата се влачеше бавно напред, тя хвърли поглед към бързите мътни води на Рейн. Озоваха се от другата страна и след няколко минути каране нагоре по виещия се път стигнаха до стените на замъка. Тежкият подвижен мост на портата се спусна, колата мина през тъмен сводест тунел и стигна до втора порта. Войниците им махнаха да продължат и излязоха в просторен вътрешен двор. Котлите изпуснаха парата си.

Емили слезе от колата и се опита да се наслади на внезапната тишина и покоя. Над нея в топлите въздушни течения се рееше самотна хищна птица, може би каня, и търсеше плячка. Самотният й полет изпълни Емили с меланхолия. Чувстваше се толкова далеч от дома. После се стегна и слезе на земята. Трябваше да остане съсредоточена и с остър ум. За да се върне в Дартфорд и да преодолее неизбежните обезкуражаващи препятствия, не биваше да си позволява да се отдава на меланхолия.

Докато мисълта минаваше през главата й, се появи някакъв мъж, нито млад, нито стар. Той мина плавно през портата на двореца, облечен с монашеско расо. Беше толкова блед и слаб, че приличаше на призрак. Погледна я в очите, сякаш тя бе единствената в двора, след което направи нещо напълно неочаквано. Усмихна се. Не с обичайната зла, лукава или похотлива усмивка, с които бе свикнала, а мило.

Химлер го поздрави, но мъжът не му обърна внимание, а отиде при Емили и се поклони смирено. Попита я дали знае езика му и когато тя кимна, той явно остана доволен и заговори. Немският му бе странна смесица от архаични и модерни изрази.

— Приветствам ви с добре дошли в Германия. Аз съм Райналд фон Дасел, канцлерът на краля. Съжалявам, че ви заловихме по такъв начин, но мога да ви уверя, че тук с вас ще се отнасят много по-добре в сравнение с онзи мерзавец херцог Дьо Гиз.

Химлер прекъсна приветственото слово.

— Кловис се е справил с Дьо Гиз. Още една френска акула по-малко. Кралят добре ли е? Искам да му покажа трофея си.

Лицето на Райналд стана сурово.

— Тя не е трофей, хер Химлер, а жена, която несъмнено е объркана, уморена и гладна. Фридрих скоро ще я приеме. Но първо ще ви предложим цялото си гостоприемство. — Погледът му се спря върху Йойо. — А тя коя е?

— Моя приятелка — отвърна Емили. — Французойка. Беше една от жените на Дьо Гиз.

Лицето на Райналд отново омекна.

— А, приятелство. Това е много необичайно тук и трябва да се цени. — Той махна към огромния дворец и всичките му пристройки. — Имаме предостатъчно място за още една душа.

— Е, аз отивам да се измия — заяви Химлер. — Погрижете се да ме повикате в нужния час, Райналд. Аз съм архитектът на тази операция, не вие. Не е зле да го запомните.

Монахът обърна гръб на Химлер и помоли жените да го последват. Появиха се войници и стражи, сякаш привлечени от аромата на Емили, и започнаха да хвърлят похотливи погледи. Райналд забеляза и им се скара, като ги принуди да се пръснат със сведени очи. Емили осъзна защо той се движи така, като призрак. Расото му се спускаше до земята и скриваше стъпалата. Влязоха в двореца през малка врата, зад която имаше тъмна, пуста зала. Райналд извика и отнякъде се появи огромен дебел мъж с плешиво теме и дълъг рошав бретон, носещ факла.

— Това е Андреас — представи го Райналд. — Той ще се погрижи за вас. Не е нужно да се безпокоите за намеренията му. Фридрих го направи евнух преди много време, за да се грижи за конкубините му.

Андреас се ухили. Малкото му зъби бяха кафяви като орехи.

— Няма топки — каза той, сочейки чатала си. — Няма грижи.

Евнухът ги поведе нагоре по каменни стъпала, докато не влязоха в просторна светла стая, от чиито прозорци се откриваше широк изглед към речната клисура. Имаше легло, ракла и отделна тоалетна.

— На горния етаж има друга стая — каза Райналд на Йойо. — Вие ще отидете там.

Емили настоя да остане с приятелката си, но монахът отвърна, че е невъзможно, след което Андреас я отведе.

Райналд остана в стаята.

— Андреас ще ви донесе храна, напитки и нови дрехи и ще приготви ваната. По-късно ще се срещнете с краля, който изгаря от нетърпение да ви види и да научи как сте успели да дойдете в нашия свят, без да сте познали смъртта.

Емили нямаше намерение да го пуска да си тръгне, без да му зададе някои въпроси.

— Държите се като истински джентълмен. Наистина го оценявам. Ще ми дадете ли уверенията си, че няма да бъдем насилени?

Райналд повдигна вежда и тя видя, че очите му са зелени като зрели маслини.

— Намирате се под личната ми закрила. Никой няма да ви докосне с пръст. Единственият човек в кралството, над когото нямам власт, е кралят, но мога да ви уверя, че той не представлява заплаха за вас.

— Ами тя? — попита Емили.

— Приятелката ви е обикновен жител на Ада, макар че цветът на кожата й и женските й атрибути я правят рядка и съответно желана. Не я очаквах, но след като вече е тук, ще служи за разтуха на херцозите и принцовете в двора.

— Ако не поставите и нея под закрилата си, няма да кажа нито дума на краля и на когото и да било — дръзко заяви Емили. — Знайте, че съм шотландка, а ние можем да бъдем големи инати.

Райналд отново се усмихна.

— Добре. Ще взема и нея под закрилата си. Нещо друго?

— Да. Оттук нататък не искам да имам нищо общо с Хайнрих Химлер.

Райналд въздъхна.

— Споделям становището ви. Той е забележително долен тип. Ще ви разкажа една кратка история. Приживе бях канцлер на крал Фридрих. Бях божи човек, архиепископ на Кьолн, преди да бъда въвлечен в държавните дела. Фридрих беше изключително добър крал, обединител, велик държавник и аз много му се възхищавах. Всъщност, бях изненадан, че той, както и аз самият, сме се озовали в Ада след кончината си. В края на краищата, той бе император на Свещената римска империя! Предполагам, че моята участ е била решена от бруталното потушаване на един бунт на поданиците ни от Милано. Или може би от един-два други трудни инцидента. Но аз се отклонявам. Озовах се в Ада десетилетие преди краля и му помогнах да вземе трона от един варварски главатар. Фридрих управлява Германия вече хиляда години. През цялото това време съм до него като пръв съветник, но най-сериозното предизвикателство към авторитета ми дойде през последните години в лицето на този Химлер. Той успя да си осигури значително влияние и власт с обещания за нови оръжия и начини на водене на война. Кралят дори го направи вицеканцлер! Сега непрекъснато се оглеждам за някой коварен удар от тази змия. Ако кралят не беше така заслепен от обещанията му, досега да съм заповядал да го хвърлят от замъка в реката. Затова ще направя всичко възможно да ви държа далеч от Химлер, но уверенията ми стигат само дотук.

— Докосне ли ме, ще му избода очите.

Райналд като че ли си представи картината и тя му хареса.

— А ако ги видя да се търкалят по пода, с най-голямо удоволствие ще ги стъпча.