Глен Купър
Дупка в тъканта (17)

17.

Стаята на Емили беше толкова високо в кулата, че нямаше нужда от решетки на прозореца. Евнухът Андреас беше останал без сили от мъкнене на ведра гореща вода по стълбите, за да напълни желязната вана. Сега седеше по турски на пода и почиваше, без изобщо да обръща внимание на голото й тяло, докато тя се къпеше.

— Има ли сапун? — попита Емили.

— Ха! Сапун. Няма. Само вода.

— Ясно. Е, май приключих. Би ли ми дал кърпа?

Той се плесна по главата и каза, че е забравил. Не след дълго се върна задъхан от поредното катерене с грубо, но на пръв поглед чисто платно и започна да я бърше с него, когато тя излезе от ваната.

— Благодаря, но мога и сама.

— Умно момиче.

Докато тя се обличаше, той изпразни ваната, изхвърляйки кофа след кофа през прозореца.

— Откога си тук, Андреас?

Той спря заниманието си и започна да брои на пръсти.

— Не знам — въздъхна накрая. — Забравил. — Намери отговора си за толкова смешен, че се преви от смях.

— За колко жени се грижиш? — попита тя, когато той продължи да гребе с кофата.

— Много. Ти си най-хубавата.

— О, благодаря. Кралят има ли си кралица?

— Той ли? Няма начин.

— Защо?

— Не мога да кажа. Котка изяде език, след като изяла топки.

— Кажи ми тогава, какво представлява той?

— Ряпа.

— Какво?!

— Не, обича репи!

— Благодаря, Андреас. Ще снижа очакванията си от бъдещите ни разговори.

— За мен удоволствие, фройлайн. Чиста ли си?

— Мисля, че съм толкова чиста, колкото може да ме направи само топлата вода.

— Тогава ела. Райналд каза да те доведа, когато си чиста.

Марксбург беше много голям замък и на Емили й отне доста време да стигне покоите на канцлера, които се намираха в отделна малка постройка край един от многобройните вътрешни дворове. Райналд я посрещна сърдечно и я въведе в приемната — добре обзаведен салон, в който тук-там се виждаха луксозни предмети като инкрустирани със скъпоценни камъни чаши и сребърни и златни подноси. Предложи й храна и вино и тя веднага прие, защото умираше от глад, макар че при липсата на прибори беше принудена да разкъса топлото печено пиле с ръце.

Той седеше срещу нея, отпиваше малки глътки вино и я наблюдаваше мълчаливо. Когато се нахрани, Емили бутна чинията напред и му благодари за угощението.

— Добрата храна е една от привилегиите на поста ми.

— Значи явно сте от единия процент.

Той се обърка.

— Израз от моето време. Един на сто, сред най-богатите хора в обществото.

— Да, разбирам. Повечето живеят много по-мизерно от мен, в това няма съмнение.

Емили попита за Йойо и той й каза, че с нея се отнасят добре. Тя посочи храната.

— Толкова добре ли?

— Не, не чак толкова.

— Бихте ли заръчали на Андреас да й занесе тази храна?

Канцлерът повика слугата и Емили напълни една чиния.

— Ти искаш ли, Андреас? — попита тя.

— О, не, фройлайн, тази храна не е за такива като мен.

— Спокойно можеш да си вземеш.

Евнухът реши, че това е много весело, и излезе със смях.

— Иска ми се да премислите и да позволите на Йойо да остане при мен в стаята ми — каза тя на Райналд.

— Защо?

— Държа да получава същото отношение като мен.

— Но тя е напълно обикновена, а вие сте абсолютно необикновена.

— Моля ви. Нужна мие компанията й.

Той най-сетне отстъпи и тя му благодари.

— Вие сте добър човек — каза Райналд.

— Харесва ми да си мисля така.

— Бях забравил какво е доброта. Сигурно ви изглежда много странно. Това място е зло.

— Такова е.

— Кажете ми, преди да дойдете тук, как си представяхте Ада?

— Не вярвах, че съществува.

— Не сте ли християнка?

— Родена съм в християнско семейство, но никога не съм била вярваща. Родителите ми са религиозни, сестра ми също, но моите възгледи за света и вселената определи науката.

— А сега?

— Е, добър въпрос.

— И какъв е отговорът ви на този добър въпрос?

— Ако и когато се прибера, несъмнено ще посветя доста време да мисля върху него.

— Трябва да кажа, че прекарах хиляда години в мислене върху същия въпрос и за мен отговорът е ясен.

Щом има Ад, трябва да има и Рай. А щом има Рай и Ад, трябва да има и Бог, макар да е много далеч от това място. Следователно вярата, която имах на Земята, е потвърдена, поне интелектуално.

— Молите ли се?

Райналд долепи пръсти и докосна с тях устните си.

— Молех се на Бог известно време, но отдавна престанах. Бог не може да чуе молитвите ми тук. Надеждата залинява без изгледи за спасение. Печално положение. Много ми се иска да бъда освободен от мъката си и да умра, но това няма да го бъде. — Той тупна енергично масата и стана. — Е, достатъчно за това. След като вече сте нахранена, трябва да ви заведа при краля. Химлер замайва главата му с всички чудеса, които ще постигне Германия чрез вас, и той изгаря от желание да ви види.

— Няма с какво да му помогна.

— Не съм компетентен по този въпрос.

— Има ли нещо, което трябва да знам за краля?

— Само едно. Внимавайте. Той е изключително безмилостен и опасен.

— Ще се опита ли да ме насили?

— Ако бяхте красив младеж, щях да се боя за вас. Но щом сте жена, сте в безопасност. — Той замълча за момент и добави: — Макар че не сте в безопасност от такива като Химлер.

— Ще ме защитите ли?

— Ще опитам.

Райналд я поведе през главния двор до най-гол ямата сграда в рамките на замъка — внушителен дворец, който заемаше по-голямата част от надвисналия над Рейн комплекс. Фридрих я очакваше в голямата банкетна зала и когато влязоха, помещението се оказа толкова голямо и тъмно, че отначало тя не го видя. Лишената от прозорци зала нямаше украшения по стените, нито постелки по пода. Гредите на тавана бяха почернели от годините и пушека. От пода се издигаха поддържащи колони с дебелината на дървета и създаваха илюзията за нощна гора. Макар че навън бе топло, залата беше студена и в огромната камина гореше огън. Единствените мебели бяха невъзможно дълга банкетна маса и десетки столове с прави твърди облегалки. Начело на масата седеше прегърбен старец, който макар и нормален на ръст, изглеждаше незначителен на фона на огромното помещение. От двете му страни двама мускулести млади мъже пиеха от бокали.

Старецът вдигна поглед от храната си. Беше твърде далеч, за да може Емили да го разгледа добре, но преди Райналд да успее да я представи, Химлер изскочи от сенките и забърза с малки крачки към тях.

— Ваше величество, представям ви фрау доктор Емили Лаути — каза той, напълно пренебрегвайки Райналд. — Както можете да се убедите сам, тя е повече от добре, жива и здрава!

Фридрих й даде знак да приближи и когато се озова достатъчно близо, за да различи лицето му, Емили се закова на място. Спокойно можеше да повярва, че този човек е на хиляда години. Кожата на лицето му беше отпусната и висеше като простряно пране. Очите бяха мътни и сълзящи, а дори някога брадата му да е била толкова червена, че да му даде прозвището, сега от нея бяха останали само няколко бели кичура, подобни на редките кичури коса по покрития с екземи скалп. Кралят едва я удостои с поглед и се върна към явно по-интересното занимание — да набучи на ножа си парче праз лук.

— Говори ли езика ни? — попита той.

— Говоря немски — потвърди тя.

— Не съм й казвал да говори.

Химлер кимна енергично.

— Не ви е разрешавал да говорите.

— Не е нужно да ми го повтаряте — процеди ледено Емили. Райналд се подсмихна.

Двамата сътрапезници на краля я гледаха като наострили уши хрътки. Бяха красиви, с изсечени лица и макар да не бяха близнаци, между тях имаше поразителна прилика, сякаш са били подбрани специално.

Фридрих отново я погледна.

— Защо си тук?

— Не е по мой избор. Стана инцидент по време на научен експеримент.

— Тя е физик — намеси се Химлер.

— Не знам какво е това.

— Ваше величество помни, че има мъже, а в случая и жени на науката, които могат да правят мощни оръжия.

— Май си спомням нещо такова. Какви оръжия можеш да ми направиш?

Емили се вцепени.

— Не мога да правя никакви оръжия. Не съм от този вид физици.

Кралят се намръщи и изгледа свирепо Химлер.

— Тя казва, че не може да прави оръжия.

— Няма значение какво казва, Ваше величество. Тя притежава огромни технически знания. Знае повече от всеки друг в нашия свят как да направи най-страшните оръжия, известни на съвременния човек. Помните ли как ви разказвах за огромната сила на атомната бомба? Аз ще работя с нея и с техниците, които събрах, и ще изкопча от нея това познание за ваша слава и за славата на Германия. Ще създадем велики оръжия, които ще ни позволят да завладеем цяла Европа и земите отвъд нея.

Емили се разсмя.

— Та рие нямате дори електричество, а искате да построите атомна бомба.

— Не е разумно от ваша страна да се смеете — упрекна я Химлер. — Ще построим турбини, ще овладеем силата на водата, ще намерим уран. Може би не утре или вдругиден, но ние вече разполагаме с нещо велико и могъщо. Разполагаме с време.

— Може да имате и десет хиляди години, но ви казвам, че единственото оръжие, което мога да ви направя, е прашка.

Райналд заговори за първи път, откакто бе влязъл.

— Ваше величество, според мен хер Химлер силно е преувеличил изгодите от скъпата си авантюра във Франкия. Щом докторът казва, че не е способна да прави оръжия, то поне аз й вярвам.

Фридрих се надигна и се олюля на древните си крака. Двамата млади сътрапезници моментално скочиха.

— Ето решението ми — обяви кралят. — Вицеканцлер Химлер има един месец да прецени колко полезна може да ни бъде жената. Ще докладва. Ако няма полза от нея, ще бъде пратена в харема ми, за да задоволява високопоставените членове на моя двор.

— Няма да ви помагам — извика Емили.

Всички я зяпнаха невярващо заради дързостта й. След напрегната тишина кралят заговори с изненадващо весел тон.

— Заведете я в главния двор, за да види как се разправям с неподчинението.

И с тези думи се затътри през залата с кривите си крака, следван от красивите младежи.

Химлер изглеждаше доста доволен.

— Хубаво си помислете за информация, която ще ми е полезна — каза й той. — Смятам да си водя бележки.

— Изразих се съвсем ясно. Не зная как се правят неща, които убиват хора. Това не е по моята специалност.

— Ще видим какво може да ви накарам да си спомните.

— Ако знаете кое е добро за вас, ще се отнасяте с нея изключително внимателно — предупреди го Райналд.

— Всъщност, хер канцлер, знам много добре кое е добро за мен. — Той обърна гръб на Райналд и заговори на Емили. — Не искам да обърквам краля със сценарии, но ето как стоят нещата. Ако не помогнете на каузата ми, ако не можете да допринесете за създаването на нови оръжия, ще ме научите как да се върна обратно на Земята.

— За да ви изправят пред съда заради престъпленията ви срещу човечеството ли?

— Ха! Не. Тук ми харесва. Липсват ми някои земни наслади, но Адът ми подхожда повече от земята на живите с всичките й морални двусмислици. Ще ида там, за да открия и доведа тук техниците, които ще ми помогнат да постигна целите си.

— Добре тогава, да вървим. Върнете ме в Англия още сега и да не губим време с празни занимания. Става ли?

— Защо в Англия? — попита подозрително Химлер.

— Защото там е връзката между нашите измерения. В Дартфорд, където се намира колайдерът ми. Хайде, да се качваме в чудната ви парна кола и да тръгваме.

Химлер потърка ръце.

— Не. Кралят вече се произнесе. Ще работим заедно и може би ще си поиграем един месец. После, ако се налага, ще го убедя да ви отведа обратно в Англия. Не бързам за никъде.

Химлер остана, когато Райналд изведе Емили навън. Двамата вървяха бавно към главния двор на мрачната светлина на утрото. Волска каруца, натоварена с бъчви и чували, изтрополи през портата и ченето на водача й увисна, когато видя Емили.

— Моля ви, не ме оставяйте сама с него — каза тя.

— Ще кажа на Андреас да не се отделя от вас.

— Ами ако заповяда на Андреас да се махне?

— Гой ще му се подчини.

— Кълна се, ако ме докосне, ще го убия.

— Не можете да го убиете.

Тя завъртя очи.

— Тогава ще го нараня. Лошо.

— Боя се, че ако го направите, кралят ще бъде брутален. Тъй като сте жива, несъмнено ще успее да ви убие.

— Какво иска да ми показва кралят?

Райналд отвърна, че не знае, но разтревоженото му изражение накара сърцето й да се свие.

Кралят седеше на трона си, който бе изкаран в големия затревен двор. Той каза нещо на едно от яките си момчета и младежът изтича в замъка. Когато се върна няколко минути по-късно, следваха го шестима оковани мъже, голи до кръста и примигващи на светлината на деня.

Появиха се и други мъже, но не затворници, а работници, понесли тежка дървена рамка. Правоъгълното съоръжение имаше формата на кутия без стени, завършваща в единия къс край с нещо като храпов механизъм с прикрепена към него манивела. Когато го поставиха на земята, Фридрих извика на Емили да избере трима от окованите.

— За какво да ги избирам?

— За моята демонстрация.

— Няма да правя подобно нещо.

— Добре тогава. Химлер, избери ти.

Химлер се приближи до мръсните окаяни мъже и бързо тупна трима по раменете. Те бяха отведени до рамката и накарани да застанат вътре, плътно един зад друг, с вдигнати ръце. Китките и глезените им бяха закопчани за рамката, така че да не могат да се движат.

— Това не ми харесва, Райналд — прошепна Емили. — Какво става?

— Честно казано, не зная. Никога не съм виждал тази машина. Вицеканцлер, какво означава това?

Химлер се усмихна.

— Занимавка, върху която поработих за забавление на краля.

Фридрих заповяда да започват и един от младежите му донесе копие със стоманен връх, по чиято дръжка имаше нарези. Докато го вкарваше с върха напред в храповия механизъм, Емили изведнъж разбра предназначението му. Запротестира на висок глас, но кралят й заповяда да млъква. Тя замоли Райналд да се намеси.

— Сир — каза Райналд. — Мъдростта на начинанието ме съмнява.

— Как смееш! — изрева Фридрих. — Щом съм го заповядал, значи е мъдро. Продължавай, Ханс.

Младежът закрепи копието и завъртя манивелата на половин оборот. Острието се придвижи няколко сантиметра напред. Кралят вдигна ръка.

— Не! — изкрещя Емили, но Ханс се захвана за работа и започна да върти манивелата. Първият затворник гледаше с ужас приближаващия връх на копието, което се опря в корема му малко над пъпа. Опита се да се дръпне и се притисна в мъжа зад него, но в рамката нямаше много място. Той нададе ужасен писък, когато копието прониза тялото му. По дръжката потече кръв.

Емили се извърна.

Фридрих й заповяда да гледа, но тя отказа, така че кралят нареди на другия момък да я хване и да я държи. Тя се съпротивляваше слабо в хватката му — ужасът беше изсмукал всичките й сили. Ханс продължи да върти манивелата и копието прониза изцяло първия човек и влезе във втория. Сега пищяха и двамата, а третият, макар все още да бе невредим, също писна от ужас. Всичко това се оказа прекадено за Емили и тя припадна, увиснала като парцалена кукла в силните ръце на младия мъж.

 

 

Когато дойде на себе си, Йойо се беше надвесила над нея. Намираше се в стаята си, лежеше на леглото и главата й пулсираше. Изобщо не беше дезориентирана. Моментално си спомни какво беше видяла и знаеше, че е припаднала. Очите й смъдяха от солените сълзи, но това бяха сълзи от гняв. След като пийна малко хладка вода, Емили се надигна и разказа всичко на приятелката си, като едва сдържаше яростта си.

— Този шибаняк изглежда по-лош и от Гиз — заключи Йойо. — Здравата сме загазили.

— Единствената ни надежда е Райналд. Не мисля, че е лош, поне не е толкова лош като другите.

— Не храни прекадени надежди, скъпа. Тук никой не помага на никого.

— Но аз ти помагам, нали?

— Да, благодаря за добрата кльопачка и тъй нататък, но да бъдем реалисти — ти се различаваш от всички останали. Не си някакво зло мъртво копеле.

— Може и да си мъртва, Йойо, но не мисля, че си зла.

— Кажи го на глупаците, които убих.

Андреас отключи вратата и влезе, без да почука. Изглеждаше щастлив, че Емили е в съзнание, и й предложи вино. Тя отказа и вместо това помоли за два парацетамола за главоболието. Обърканата му физиономия я разсмя.

— Не се безпокой, Андреас. Ето какво можеш да направиш за мен. Би ли казал на Райналд, че трябва да говоря с него?

— Искаш да дойде тук ли?

— Да, искам да дойде в стаята ми.

Мина цял час преди Райналд да пристигне и Емили видя, че изглежда разтревожен. Отначало се колебаеше да говори пред Йойо, но Емили го увери, че тя не разбира нито дума немски.

— Зрелището, на което ви подложи кралят, беше отвратително — каза той, сипа си вино и се тръшна на стола. — Химлер подхранва покварата му по най-извратен начин. Ситуацията става все по-опасна за мен.

— Вие сте вторият най-силен човек в Германия, нали така? Имам предвид, вие сте канцлер. Защо просто не заповядате Химлер да бъде затворен? Като стана дума за това, защо не свалите краля? Подобни неща трябва да продължават, нали?

Райналд поклати тъжно глава.

— Днешната демонстрация не целеше да прати послание само на вас. Тя бе и послание, че Химлер е онзи, към когото кралят се обръща за съвет. Ако елиминирам Химлер, Фридрих ще премахне мен, сигурен съм в това. Сигурно ще ме сложи в същата машина. Пък и не мога да се приближа до краля достатъчно, за да му посегна. Телохранителите му Ханс и Йохан не се отделят от него нито за минута вече сто години, денем и нощем. Докато единият спи, другият бди. Боя се, че съдбата ми е решена. Очакват ме вечна болка и мъки.

Емили направи нещо. Постъпката й бе напълно инстинктивна, без никаква умисъл. Под изумения поглед на Йойо тя стана от леглото, отиде до Райналд и без да обръща внимание на миризмата му, нежно го целуна по бузата. Ефектът бе моментален. Той вдигна очи към нея, докосна целунатото място и се разрида.

— За първи път откакто се помня, не знам какво да направя — изплака Райналд. — Чувствам се абсолютно безсилен.

— Грешите — възрази тя. — Знаете много добре какво трябва да направите. Трябва да събудите доброто у себе си. Може да сте вършили зли дела приживе, но виждам, че сте направили и много добрини. Сега трябва да сторите едно добро и да ни помогнете да избягаме.

 

 

Андреас отключи вратата и влезе с каната вино, която бяха поискали Емили и Йойо. Беше нощ и пламъкът на свещта танцуваше на полъха от отворените прозорци.

— Да ви налея ли? — попита той.

Емили кимна и евнухът напълни двата бокала, но Йойо го изненада, като извади и трети.

— Кой ще пие две вина? — изкиска се той.

— За теб е — каза Емили. — Искаме да ни правиш компания.

— Аз? Андреас?

— Да, разбира се. Двете с Йойо решихме, че щом така или иначе ще останем дълго тук, няма да е зле да се опознаем по-добре.

— Ще пия с вас — съгласи се Андреас и седна по турски на пода. Посегна към бокала и изпи цялото му съдържание на няколко големи глътки.

— Мисля, че няма да откаже още — каза Йойо на френски.

— Значи ще получи още — отвърна Емили.

Евнухът започна да пие втората си чаша.

Емили го попита дали работата в замъка му харесва.

Той отвърна, че му харесва, особено жените, за които се грижи. Били по-мили с него от мъжете, които му се подигравали и го препъвали, докато минавал покрай тях.

За колко жени се грижи?

Известно време той мърмореше под нос имена и пресмяташе на пръсти. За трийсет.

С какво се е занимавал, когато е бил жив?

Бил прислужник, което му се стори забавно, защото и сега прислужваше, но на жени.

Андреас понечи да стане и Емили бързо помоли Йойо да измисли още въпроси.

— Не знам. Попитай го дали му липсват топките му.

— Няма да го питам такива неща.

Както се надигаше, той седна отново и се прозя.

— Сега Андреас трябва да върви. Трябва да провери другите си жени. Ще ги питам защо никога не ми дават от виното си.

— Няма закъде да бързаш — с мек тон рече Емили. — Изглеждаш ми много уморен. Защо не се изтегнеш и не подремнеш малко?

— Много ми се спи — призна той и се опъна на дъските на пода. — Май ще подремна малко.

Няколко секунди по-късно хъркането му изпълни стаята. Йойо го побутна с крак, а Емили се опита да го събуди с разтърсване на рамото, но безуспешно.

— Прахът на Райналд подейства — каза Емили, докато откачаше големия железен ключ от колана на евнуха. — Да тръгваме.

Взеха единствената свещ, заключиха евнуха в стаята и се промъкнаха надолу по стълбите. Когато излязоха, духнаха свещта и потънаха в сенките.

Към тях приближаваха пиянски гласове и двете се скриха зад някакви бъчви. Гласовете ставаха по-силни и разгорещени и беше ясно, че назрява сбиване. Явно мъжете бяха извадили оръжия, защото се чу звън на стомана в стомана. Няколко фигури изтичаха покрай тях, след което се разнесе писък. Наизлизаха още мъже и когато ги подминаха, Емили дръпна Йойо и двете се втурнаха към главния двор. За ужас на Емили тримата набучени мъже още стенеха в ужасната рамка.

Нечия ръка легна на рамото й. Стресната, Емили я отби с удар от крав мага и се приготви да нанесе ритник с извъртане, когато осъзна, че това е Райналд, облечен в монашеска роба с качулка.

— Всичко ли мина добре? — попита той.

— Спи като бебе — отвърна Емили.

— Може би е толкова близо до бебето, колкото е възможно в тази забравена от Бога земя.

Даде знак на жените да го последват до конюшнята. Волската каруца, която Емили бе видяла сутринта, беше там, разпрегната и натоварена с празни чували.

— Скрийте се тук — каза Райналд. — По зазоряване каруцарят ще потегли на юг. Изчакайте го да спре и избягайте. Не мога да ви предложа повече от тази помощ. Ще трябва да се оправяте сами с опасностите, с които несъмнено ще се сблъскате. До Британия ли ще се опитате да стигнете?

— Ще се опитам — потвърди Емили.

— В такъв случай ви кажа: с Бога напред, Емили. Може би дори тук сте все още под Неговата закрила. Не зная.

— Вие ще бъдете ли в безопасност? — попита тя.

— И това не зная. Кралят ще побеснее.

Тя го целуна отново, след което Йойо пристъпи и направи същото.

— Благодаря — каза Емили.

— Аз трябва да ви благодаря — отвърна той, трогнат до сълзи. — Вие пречистихте онова, което е останало от душата ми.