Глен Купър
Дупка в тъканта (23)

23.

Джон се загърна в миризливото си наметало и тръгна да разузнае двореца на Борджия заедно с Лука, Антонио и Саймън. Пиацата отпред бе задръстена със сергии и хора, мъчещи се да припечелят няколко монети, продавайки храна и всякакви вехтории на придворните на краля.

Саймън, който бе винаги гладен, купи няколко кифли и ги раздаде, за да има какво да дъвчат, докато обикалят.

— Трябва да си приказваме помежду си, за да не изглеждаме подозрително — рече Лука.

— За какво? — попита Антонио.

— Не ми хрумва нищо — обади се Саймън. — Вече две седмици не правим нищо друго, освен да си приказваме.

Джон хвана бика за рогата.

— Не видях никакви жени около дома на Джузепе. Няма ли дама в живота си?

Саймън се замисли.

— Освен някоя стара икономка или шивачка, не съм виждал други. Със сигурност не и дама, която да краси нечия спалня.

— Аз също не съм виждал — добави Лука.

— Веднъж ми каза, че е твърде стар за жени — вметна Антонио. — Предпочита кучетата си. Те искат по-малко и предлагат повече на един старец.

— Ами ти, Антонио? — попита Джон. — Приличаш ми на кавалер, любимец на жените.

— Аз съм боец, а не кавалер, сеньор. Живея на пътя. Ползвам от време на време услугите на някоя курва, но нямам нито времето, нито парите да издържам жена. Може би някой ден животът ми ще се промени, ако господарят ни постигне целите си.

— И аз знам коя ще бъде — закачливо подхвърли Лука.

— Коя? — наежи се Антонио.

— Кралицата на Борджия, ето коя. Катерина Сфорца. Виждал съм го как направо си настъпва езика, когато файтонът й минава наблизо.

— Е, красавица е — каза Антонио.

— Мечтай си — засмя се Саймън. — Кажи ми, Джон, какво представлява Емили?

— Несравнимо по-умна е от мен, красавица, забавна, силна психически и физически. Изумителна жена. Надявам се да имате шанса да я срещнете.

Саймън го потупа по рамото.

— Звучи страхотно.

— Ще го кажа по друг начин — додаде Джон. — Бих я последвал до Ада и обратно.

Дворецът на Борджия изглеждаше изключително добре защитен. Стените бяха високи и когато надникна през главната порта, Джон видя, че са също и дебели. Стражите патрулираха зад бойниците с мускети, а външната и вътрешната решетка на портата явно можеха да се спуснат за секунди и да блокират главния вход. Според преценката му щеше да е нужен силен и продължителен артилерийски огън за пробиването на стените и значителни, добре въоръжени сили за проникване вътре и постигане на победа.

След огледа се върнаха в палацото на Гарибалди и седнаха да хапнат с херцога.

— Значи не сте оптимист — отбеляза Гарибалди.

— Не виждам как грубата сила би могла да постигне успех — каза Джон. — Можете да разположите обикновени оръдия да стрелят от упор, стига да успеете да ги изкарате на позиция, без да влезете в схватка с противника. Ще се нуждаете и от достатъчно време да пробиете стената, ето защо шансовете ви за завземане на двореца са съмнителни.

— Ами твоите пеещи оръдия? — намеси се Саймън.

— Да, бихме могли да направим няколко, стига да имате добра леярна и качествено желязо, но те не биха предложили особено преимущество. Имат по-голяма далекобойност и са по-точни, но към двореца няма пряка видимост от голямо разстояние, нито някакви възвишения. Може и да успеете да направите няколко попадения, но те ще бъдат наслуки.

Гарибалди разряза един плод.

— Трябва да отсечем главата на змията. Трябва ни Борджия. Благородниците и армията му ще преминат на моя страна, след като той бъде неутрализиран. Знам го.

Джон отпи от пивото си. Главата му още го цепеше от снощното бренди и при липсата на модерни болкоуспокояващи единственият изход от махмурлука бе на принципа „клин клин избива“.

— Ако сте сигурен в това, Джузепе, защо не опитате покушение, подобно на снощния опит срещу вас?

— Твърде добре го охраняват. Най-доверените му съветници и благородници никога не остават наистина насаме с него. Винаги е заобиколен от стоманен пръстен. Дори с жена не би легнал, ако в будоара му няма стражи. Няма да хапне нито залък, без да опитат храната му. Изкарал е толкова дълго благодарение на безкрайната си предпазливост. Не се доверява на никого. Макиавели му беше най-приближен, но него вече го няма и изчезването му само ще го направи още по-предпазлив.

Джон изведнъж се усмихна на безразсъдната идея, която цъфна в измъчената му глава.

— А защо не използваме троянски кон?

Гарибалди поклати глава.

— Съмнявам се, че би направил глупостта да вкара дървен кон в двореца си — насмешливо рече той. — Пък и много добре познава древната история.

— Нямам предвид дървен кон. А себе си.

 

 

Ковачницата бе разположена в края на малка уличка в северните покрайнини на Милано и след нея започваха поля, покрити с висока трева. Джон чакаше отвън, докато Антонио разговаряше с ковача. Лука и Саймън останаха с Гарибалди в дома му да работят върху останалата логистика. След като уговорката беше направена, Антонио повика Джон.

— Франко е приятел — каза Антонио и тупна дребния як мъж по блестящото от пот голо рамо. — Ще ни помогне.

Ковачът се поколеба, когато Джон протегна ръка, но след лекото побутване на Антонио я стисна приятелски и с изумление.

— Направо не мога да повярвам — възкликна той на италиански.

— Покажи му какво ти трябва — подкани Антонио Джон.

Гарибалди бе дал на Джон един от безценните си листа хартия и молив от въглен и той бе направил няколко скици на проекта си.

Тримата се приближиха до пещта за повече светлина. Ковачницата бе далеч по-малка от онази на Уилям, но щеше да свърши работа. Десетината голи до кръста работници душеха въздуха, докато Джон минаваше покрай тях, след което се престориха, че си гледат работата.

Джон показа на Франко чертежите си, докато Антонио превеждаше. Ковачът като че ли моментално схвана идеята.

— Как го наричаш? — попита Франко.

— Ръчна граната — отвърна Джон.

— Прилича на бомба за хвърляне — рече Антонио. — Но къде е фитилът?

— А, точно там е важното — изтъкна Джон. — Няма фитил и няма нужда от запалване, което означава, че врагът няма да знае какво му се готви и няма да има време да те спре. Не сте ли виждали подобно нещо?

Двамата поклатиха глави.

— Е, вече видяхте — рече Джон.

— Ще проработи ли? — усъмни се Антонио.

Джон се усмихна.

— Да направим няколко и да видим.

Ковачът трябваше да излее десетки кухи овални контейнери, достатъчно малки, за да се поберат в дланта. Всеки контейнер щеше да бъде напълнен през отвор в единия край с барут и малки парчета метал.

— Ето как ще ги взривим — обясни Джон, сочейки напречното сечение. — Слагаш половин диск от желязо върху барута и отгоре му закрепваш кремък. После пъхаш желязна пръчица в отвора, така че да притиска кремъка и да стърчи малко. Трябва да пасне добре, за да не изпадне, но да не е прекалено стегната, за да може да се движи. Ще науча хората как да мятат в спирала. Когато пръчицата се удари в нещо твърдо, като земя или стена, кремъкът ще даде искра, ще запали барута и ще елиминира няколко противници едновременно.

Франко и Антонио проведоха възбудена дискусия на италиански, съпътствана с много жестикулиране. Джон ги слушаше известно време, но накрая му писна и ги прекъсна.

— Е? Какво мисли той?

Антонио сви рамене.

— В общи линии е ядосан, че идеята не му е хрумнала досега.

 

 

Докато Франко работеше, Джон убиваше времето, като мереше с крачки двора на Гарибалди, упражняваше се с новия кремъчен пистолет, който му бяха дали, пиеше онова, което се вадеше от избата. Дори успя да избръсне четината си с подострено парче стомана. Вечеряше в компанията на Гарибалди и двамата разговаряха за всевъзможни неща до малките часове.

След ден и половина от ковачницата пристигна бъчва. Вкараха я в двора и Джон внимателно извади железните овали от сламените им подложки и ги огледа.

— Покажете ми как действат — каза Гарибалди.

— Тук?

— Защо не? Ако счупите някое стъкло, ще го сменим.

Мълвата за изпробването на новото оръжие на Джон бързо се разпространи и на двора се събра малка група — Лука, Саймън и Антонио, както и неколцина войници.

Джон избра най-отдалечения от прозорците ъгъл на двора и каза на всички да се дръпнат назад. Взе наслуки една граната и я претегли в ръка, след което я хвърли в съвършена спирала със стърчащата пръчица напред. Желязото се завъртя във въздуха, падна на земята точно там, където се целеше, и експлодира изненадващо ефективно, като пръсна не един, а няколко прозореца с ударната вълна и посипа двора с шрапнели, някои от които паднаха смущаващо близо до Джон.

— Исусе! — възкликна силно впечатленият Джон. — Получило се е по-добре, отколкото очаквах.

— Мътните да ме вземат — добави Саймън.

— Браво! — извика Гарибалди. — Чудесна работа, Джон. Страховит снаряд. Научете хората как да ги използват.

— По-добре да използваме учебни гранати — предложи Джон. — Иначе някой може да пострада.

Той предпазливо извади запалката на една граната и изсипа барута.

— Добре, кой ще опита пръв?

Саймън излезе напред и Джон му показа как да хвърля гранатата в стегната спирала. При първия опит тя прелетя цели три стъпки, преди да падне на земята, предизвиквайки истеричния смях на останалите.

— Много смешно — промърмори изчервеният Саймън. — Да видим вие как ще се представите.

След още няколко опита той схвана техниката и Джон продължи с Антонио, който се справи бързо, и Лука, който имаше известни затруднения. Преди да се оттеглят за заслужено питие, всички войници бяха станали сравнително добри в мятането. Джон избра две гранати за личния си арсенал и ги напъха в джобовете си.

На следващата сутрин задействаха плана. Лука бе пратен в двореца на Борджия да съобщи изумителната новина на краля. Съвременен човек, при това жив и със значителни умения, се появил като по чудо в Британия. Заловен от италиански шпиони, той бил прехвърлен в Милано, за да може Борджия да го разпита и използва.

Гарибалди щеше да води делегацията, която да представи Джон на краля. Антонио и Саймън щяха да влязат в ролята на стражи наред с подбрани хора на Гарибалди. Неговата милиция, наброяваща около петстотин души, щеше да се раздели на четири отряда и да атакува двореца от четирите посоки на света, когато видят червено знаме да се развява над бойниците.

Джон се качи в първата карета, извади въже изпод наметалото си и се обърна към Гарибалди.

— Искате ли да вържете ръцете ми?

— Защо не? — съгласи се Гарибалди. — Добър детайл. Уви, пръстите ми едва ли са достатъчно пъргави за тази задача.

— Спокойно. Аз ще го направя.

В двореца кортежът беше пуснат и спря в просторния двор, покрит с калдъръм. Гарибалди слезе, а Саймън и Антонио направиха представление, като грубо измъкнаха Джон от каретата. Капитанът на кралската гвардия, едър мъж с презрителна усмивка, отиде при Гарибалди и настоя хората му да оставят оръжията си, преди да влязат в двореца.

— Това пък защо? — учуди се Гарибалди.

— Херцог Макиавели е бил нападнат и унищожен. Това доста изнерви краля.

— Да, чух тъжната новина. Но защо действията на някакви нощни скиталци да са причина кралят да няма доверие на мен и хората ми?

Капитанът сви рамене.

— Такава е заповедта — просто рече той.

Гарибалди нареди на хората си да предадат оръжията и те оставиха сабите и пистолетите си, след което изтърпяха допълнителното унижение да бъдат претърсени от капитана. Както и очакваха, никой не претърси вързания Джон. Когато капитанът остана доволен, Джон, обграден от хората на Гарибалди, последва кралската гвардия в двореца.

Щом влязоха в първата приемна зала, Джон разгледа внимателно уникалното помещение. За разлика от двореца на Хенри в Хемптън Корт и на Максимилиан в Париж, този беше украсен великолепно. На всички стени бяха окачени огромни платна, великолепни картини, изпълнени с красота и ужас, всички в един и същи стил и най-вероятно нарисувани от една и съща ръка.

Следващата зала също бе пълна с маслени картини, както и онази след нея. Огромни мускулести мъже пируваха, ловуваха и пиеха. Знойни жени с пламнали бузи и оголени гърди и задници. Елени, хрътки и галопиращи коне. Водопади, гори и планини, някои явно нарисувани по памет, защото много от пейзажите бяха окъпани от слънчеви лъчи. А също и мрачни мотиви. Тъмни платна с раздрана плът и отсечени глави. Изцъклени, пълни с ужас очи. Препълнени стаи на разложението с гризачи и птици, пируващи с живо месо. А последната картина над входа към тронната зала на Борджия бе може би най-вълнуващата от всички — множество деца, водени от крилатия Сатана към ръба на отвесна скала над разярено море.

Двата празни трона бяха поставени до стена с голям гоблен, изобразяващ зверове от джунглата, вероятно изработен от същия художник, който бе нарисувал картините. Над гоблена имаше висока галерия. Стражите на Борджия заеха защитна позиция между групата на Гарибалди и троновете. Всички в залата зачакаха пристигането на краля.

Не след дълго се появи Лука сред тълпа придворни, облечени в ренесансови роби, които застанаха до стената. Лука кимна на Гарибалди, че всичко е наред, и Джон забеляза как старецът видимо се отпусна.

След тях влезе някаква величествена жена и по заплененото изражение на Антонио Джон разбра, че това трябва да е кралицата, Катерина Сфорца. Косата й бе на фини къдрици, дълга и червеникава, спускаща се по тънката шия и тесните рамене. Чертите й бяха дребни и изящни, почти като на кукла. Докато вървеше, тя гледаше право напред, а роклята й от изумруденозелено кадифе се влачеше по пода. Кралицата седна на единия трон, вдигна глава и благоволи да погледне присъстващите. Сбърчи чело в сдържано любопитство при вида на Джон, а той я шокира, като й отвърна с намигане.

Един млад мъж с черна козя брадичка и дълги мустаци явно забеляза закачката и се изкиска. Беше се облегнал небрежно на стената, подсмихваше се дяволито и пляскаше беззвучно с ръце. Кралицата го изгледа свирепо, но той изобщо не се смути, а също й намигна и прокара длан по гъстата си буйна коса.

Гарибалди се наведе към Джон и му прошепна на английски:

— Той е художникът. Талантът му позволява да се държи непристойно.

Минаха още няколко минути и внезапно всички погледи се насочиха към галерията, където някакъв мъж бавно приближи перилата.

— Кралят се държи на разстояние — прошепна Гарибалди. — Наистина е много предпазлив.

Чезаре Борджия бе може би най-младият мъж в залата, но макар да бе умрял едва на трийсет и две, той управляваше в Ада толкова отдавна, че се държеше като много по-стар монарх. Стоеше с вирната глава, допрял пръстите на ръцете си, сякаш бе потънал в размисъл. Художникът бе красив, но не и Борджия. Имаше лице като палачинка, а очите му бяха толкова близко едно до друго, че му придаваха вид на ястреб.

Кралят погледна с любопитство Джон и се обърна към Гарибалди на италиански.

— Любезни ми херцоже. Сутринта получих съобщението ви и то събуди интереса ми. Това ли е вашият трофей?

— Да, Ваше величество.

— Има ли си име?

— Джон Кемп.

— Англичанин ли е?

— Не, американец.

— Нима? Те са много редки. Познавах много живи мъже, когато бях жив, разбира се, но никога не съм виждал американец приживе.

Кралят се разсмя на собствената си шега и множеството прилежно се включи във веселбата.

— Говори ли италиански? — попита Борджия.

— За съжаление, не. Ако имате въпроси към него, мога да превеждам.

— Определено имам въпроси. Дори споделих с кралица Катерина, че гърдите ми направо се пръскат от въпроси. Нали, скъпа?

Катерина проточи шия и с кисела физиономия потвърди, че е точно така.

— Е, добре тогава — каза Борджия. — Нека да обясни как се е появил тук.

Джон даде стандартния си отговор и докато Гарибалди превеждаше, той местеше поглед от кралицата към краля и обратно. Антонио му бе разказал изпълнените с обрати житейски пътища на изтънчената миланска благородница Сфорца и Чезаре Борджия, незаконния син на папа Александър VI. Катерина била омъжена на крехката четиринайсетгодишна възраст за мъж, който според слуховете бил син на папа Сикст VI. Младоженците процъфтявали във висшето общество на Рим по време на понтификата на Сикст и Катерина се прочула като най-елегантната и красива жена в града. Бляскавият й живот обаче се сринал, когато Сикст умрял през 1484 г. и съпругът й изгубил могъщата му опора. При последвалия хаос в Рим той бил убит, а тя и децата й били взети като пленници от съперничеща фамилия. През последвалите години тя крояла планове за отмъщение. С няколко стратегически женитби децата й заели важни позиции и Катерина смазала враговете си. Простото премахване на противниците й не я задоволявало и тя ги подлагала на невероятни изтезания, преди да ги убие, и се погрижила съпругите и децата им да бъдат сполетени от същата участ. Дори новородените били подлагани на мъчения от безмилостната й ръка.

Единственият противник, с когото не могла да се справи, бил Чезаре Борджия, който по време на понтификата на баща си използвал положението си на кардинал и командващ папската армия, за да си основе собствена италианска държава в Романя с коварство и жестокост, които впечатлили съвременника му Николо Макиавели и го вдъхновили да опише характера и деянията му в трактата си „Владетелят“. Девизът на Чезаре бил Aut’Caesar, aut nihil, „или Цезар, или нищо“, и устремното му желание да завладява и властва му послужило добре както приживе, така и след смъртта му.

Пътищата на Чезаре и Катерина се пресекли през 1499 г., когато Борджия в стремежа си да се наложи в Романя заграбил имотите й във Форли. Макар че вдовицата разполагала с армия от опитни рицари и войници.

Чезаре подложил на денонощен артилерийски обстрел крепостта й, докато не спечелил и тя не станала негова пленница. Той й се подигравал и я заплювал, но тайно се възхищавал на решителността й и я оставил жива.

Двамата умрели в рамките на две години, намерили се в Ада и създали здрава връзка, която се запазила и до днес. Враговете приживе станали съюзници след смъртта си.

Борджия попита какви умения притежава Джон Кемп и Гарибалди отговори, че пленникът му владее изкуството на правене на оръжия. След това описа решаващата роля на пеещите оръдия на Джон за разгрома на иберийския флот. Докато говореше, Джон бавно и потайно разхлаби възлите на китките си.

— Може ли да направи такива оръдия и за нас? — поинтересува се Борджия.

— Бих казал, че да — отвърна Гарибалди.

— Е, защо не го попитате направо? — настоя кралят.

— Разбира се — с открито лице заяви Джон, след като чу превода. — За мен ще е чест да помогна на един малоумен задник да гръмне друг малоумен задник.

Саймън едва потисна смеха си, а Гарибалди замаза оскърблението и просто каза на краля, че американецът ще съдейства с готовност. Художникът явно също разбираше английски, защото скри усмивката си с длан.

— Питайте го колко време ще му е нужно — каза Борджия. — Бих искал да разполагам с тях скоро за кампанията ни срещу англичаните.

Гарибалди преведе и в отговор Джон тихо му съобщи, че ръцете му са свободни. Художникът го чу и се вцепени.

— Казва, че може да стане бързо — заяви Гарибалди. — И добави, че желае да демонстрира способностите си пред Ваше величество.

Думите му бяха сигналът за действие. Хората на Гарибалди бръкнаха под туниките си и дръпнаха вървите, които държаха две ръчни гранати, висящи до собствените им топки. Постъпката им бе толкова абсурдна, а предметите в ръцете им така непознати, че капитанът на гвардията, подчинените му и всички в залата не реагираха по абсолютно никакъв начин.

Кралят се канеше да отвори уста, когато десетина гранати полетяха нагоре към галерията. Джон остави своите да висят и прегърна Гарибалди през раменете, за да го дръпне назад и да го обърне с гръб към взривовете. Не беше сигурен като стареца, че стратегията с обезглавяването ще проработи или поне че ще проработи достатъчно бързо. Войниците си бяха войници и действаха инстинктивно. Ако шрапнелите не улучеха някои от другарите му, вражеските мускети и саби можеха да го направят.

Приготви се за действие.

И тогава нещо се случи, или по-скоро не се случи. Гранатите отскочиха безобидно от стените на галерията и паднаха обратно в залата, където пак не експлодираха.

После Борджия добави още сюрреализъм в момента, като се облегна на парапета и се разсмя гръмко и неудържимо.

— Кажете ми, къде е огънят, къде е тътенът, къде е яростта? — изрева той.

Джон пусна Гарибалди и се обърна към монарха. Катерина седеше неподвижно на трона, замръзнала от уплаха и объркване — няколко гранати се търкаляха безполезно в краката й. Гарибалди успя да запази спокойствие, за да преведе шепнешком думите на краля в ухото на Джон.

Борджия продължи с тирадата си.

— Ти си долен плъх, Джузепе Гарибалди. Ти си нечиста пяна в локва. Противно насекомо. Опълчваш се срещу мен? Искаш да ме свалиш от трона? Да не си мислеше, че няма да разкрия мръсните ти кроежи? Макиавели призоваваше за предпазливост. Казваше ми: „Херцогът може да ви бъде полезен. Потвърдете подозренията си, преди да предприемете действия срещу него“. И затова чаках. Внедрих шпионин сред хората ти. От него научих за предателството. Неговата ръка изпразни барута от бомбите ти и ги направи безполезни.

— Кой? Кой ме е предал? — извика Гарибалди.

— Този човек! — посочи Борджия. — Лука Пена.

Лука несъмнено знаеше, че този момент ще настъпи, но въпреки това изглеждаше потресен. Първата му реакция бе да забие поглед в краката си, но после събра смелост да отвърне на пълните с омраза погледи на Гарибалди и другарите му.

— Ще те унищожа! — закани се Антонио. — Мислех те за свой приятел.

— Аз служа на краля — отвърна Лука. — Това е всичко, което имам да кажа.

— Копеле — изруга Саймън.

— Ще бъдеш възнаграден богато за службата си, Лука — каза Борджия. — Капитане, задръжте тези разбойници и ги хвърлете в тъмницата. Ще прекараме приятен следобед в трошене на кости и разкъсване на плът.

— Пригответе се за бой — прошепна Джон на Гарибалди.

— Чудесна идея — отвърна старият воин.

Джон погледна към галерията и заговори на английски на неразбиращия Борджия, като бавно бръкна в джобовете на наметалото си.

— Казваш, че никога не си срещал американец, а определено не си срещал зелена барета, но ще ти кажа едно нещо. Зелената барета никога не пада без бой и винаги има резервен план. Лука, на теб искам да ти кажа само едно — ходи да се шибаш.

С тези думи той извади ръцете си от джобовете, стиснал гранатите. Преди войниците на краля да успеят да реагират, запрати едната граната към галерията. Тя прелетя точно над главата на Борджия и улучи стената зад него.

Разнесе се оглушителна експлозия и галерията избухна в огнена топка. Парчета от главата на краля се посипаха върху всички в залата.

Катерина скочи на крака и закрещя истерично.

Джон се завъртя, прехвърли втората граната в дясната си ръка и погледна Лука, който още стоеше до стената сред потресените придворни на Борджия.

Лицето на Лука бе етюд на ужас и примирение. Дори да искаше да побегне, нещо сякаш го държеше на място. За разлика от него красивият художник, който стоеше наблизо, се хвърли устремно като спринтьор на старт, просна се по корем и се плъзна напред по пода.

Джон направи най-силното си и бързо хвърляне от времето, когато беше футболист. Гранатата се понесе в стегната спирала и улучи Лука в челото, точно над основата на носа.

Експлозията пръсна главата му и осакати придворните около него.

Кралските гвардейци най-сетне се задействаха. Някои вдигнаха мускети, други се втурнаха напред със сабите си. Сачма от мускет профуча покрай ухото на Джон, докато тичаше към войниците. Подкоси един и нанесе смазващ удар в носа на друг. Взе сабята на един от повалените и я метна на Гарибалди, който изведнъж забрави за артрита си и се нахвърли срещу врага като енергичния войник, който е бил някога.

В залата се разрази ръкопашен бой. Лишени от оръжия, неколцина от хората на Гарибалди паднаха, но Антонио и Саймън успяха да обезоръжат противниците си и се добраха до сабите им, които моментално влязоха в употреба. Джон продължи да поваля войниците на краля с удари и ритници, но замръзна, когато някой опря дуло в тила му. Канеше се да опита завъртане и отбиване, което в най-добрия случай имаше шанс петдесет на петдесет за успех, когато чу стон и допирът изчезна. Обърна се и видя как капитанът на гвардията се свлича, пронизан от сабя.

Художникът му се усмихна, извади сабята от тялото и се нахвърли върху друг войник. Джон взе пистолета на капитана и простреля мъжа, който беше притиснал Гарибалди.

Задъхан, Гарибалди огледа положението и направи опит да излезе на глава с останалите противници.

— Кралят вече го няма! — извика той. — Да престанем да се бием и да се обединим. Косъм няма да падне от главата на всеки, който остави оръжието си и се присъедини към каузата ми. Всички вие сте мои братя. Да създадем заедно един по-добър свят.

Думите му имаха незабавен ефект, сякаш събудиха хората от някакъв трескав сън. Войниците на Борджия се изправиха и избърсаха леещата се по челата им пот, след което впериха погледи в окървавените тела на краля, благородниците и капитана си.

Един по един хвърлиха оръжия и със затаен дъх зачакаха да видят дали Гарибалди не ги е излъгал, но той също захвърли сабята си, за да потвърди обещанието си.

В залата се възцари тишина, ако не се брояха стоновете на ранените. Дори изпадналата в истерия кралица млъкна, но отново изпищя, когато един от войниците на Гарибалди пристъпи към нея с вдигната сабя, като сипеше обвинения за ролята й в ужасния режим на Борджия.

Антонио се хвърли напред и го просна на земята. Зашлеви го здравата и заяви, че обещанието на Гарибалди се отнася за всички, особено за една дама. Войникът се извини и измънка, че гневът го е заслепил.

Запъхтяният Джон се обърна към Гарибалди.

— Целта постигната ли е?

— Благодарение на теб, да. Ти си много находчив човек, Джон.

— Нямам друг избор. Има една дама, която разчита на мен да се прибере у дома.

— В такъв случай да не се излежаваме на лаврите си. Предстои ни работа за вършене.

Антонио приближи до треперещата Катерина. По бузата й имаше кръв на Борджия и тя замръзна неподвижно, когато той бавно вдигна палец да я избърше.

— Вие ме спасихте — рече тя. — Благодаря ви.

— На вашите услуги, мадонна.

— Как се казвате?

— Антонио ди Констанцо.

— Не зная каква ще е участта ми, но ако господарят ви наистина ме пощади, бих искала да ви опозная по-добре, Антонио.

Младият мъж се изчерви.

— Ще направя всичко по силите си да оцелея в предстоящите изпитания, мадонна, и ще се върна в Милано, за да ви позволя да го направите.

Джон отиде до красивия млад мъж с непокорната коса и извика Саймън за преводач.

— Благодари му от мое име, че ми спаси живота.

— Говоря малко английски, сеньор. За мен бе удоволствие, макар да съм ви ядосан.

— Това пък защо?

— Съсипахте някои от платната ми с цялата тази кръв.

— Съжалявам, нямаше как да се избегне.

— Бих искал да дойда с вас.

— Не знаете нищо за мен.

— Чух да казвате, че правите това заради дама. Това ми харесва. Чух и какво иска херцог Гарибалди. Той е добър човек.

— А вие работехте за кучи син. Защо?

— Връзката между художника и благодетеля може да бъде… ами, трудна. Човек трябва да преглътне някои неприятни неща в името на изкуството.

— Е, не съм експерт, но бих казал, че сте адски добър художник.

Гарибалди ги чу и приближи с накуцване, отново налегнат от артрита си.

— Не знаеш ли кой е този човек, Джон?

— Не, току-що се запознахме.

— Позволи ми да ти го представя подобаващо. Той е виден художник, Караваджо.

— Господи — промълви Джон. — Вие пък какво правите тук?

— Дълга история — отвърна Караваджо и очите му проблеснаха дяволито.

Гарибалди тупна двамата по гърбовете.

— Чака ни път до Франкия и ще имате предостатъчно време за дълги истории.