Глен Купър
Дупка в тъканта (29)

29.

Французите и германците определено се сражаваха здравата. Беше пладне и мъглата се бе разсеяла почти напълно. Очакваше, че ще види битката с очите си, когато се качи на по-високо. Войската на Гарибалди щеше да удари немския фланг западно от Дранси, а Джон щеше да поведе отряда си в германския лагер при Севран. Гарибалди бе взел шест от новите оръдия и десетки от своите, оставяйки останалото си въоръжение на запад срещу англичаните, ако и когато се върнат.

При Дранси Гарибалди спря колоната и даде знак на Джон да се приближи. Беше дошло време двете групи да се разделят.

— Сбогом, приятелю — рече Гарибалди. — Моля се да намерите своята дама и искрено се надявам двамата да се върнете на Земята и да живеете в мир и любов.

— Благодаря, Джузепе. За мен беше чест да се запозная с вас. Грижете се за себе си.

И това беше всичко. Двамата бяха войници в сърцата си, а войниците винаги владеят чувствата си.

Джон се отдели с Антонио, Саймън, Караваджо и отряд от петдесет мъже. Препуснаха с всички сили, без да щадят конете. На половината път до Севран теренът започна да се издига и отрядът спря за момент, за да погледне към сблъсъка в далечината при Дранси.

— Не мога да преценя кой печели — поклати глава Антонио.

— Виж там — посочи Саймън. — Нашата армия е на позиция и чака да довърши германците. После ще се насочат към Париж и ще нахранят гилотината с Максимилиан.

— Италия и Франкия обединени под лидерството на Гарибалди — гордо изтъкна Караваджо. — И си мисля, че това е само началото.

— Хайде — подкани Джон. — Нямаме време за речи.

Петнайсет минути по-късно се промъкваха нагоре по залесения хълм над немския лагер, от който Джон беше видял Емили. Когато стигнаха върха, слязоха от конете, спънаха ги и изпълзяха до равен участък, където дърветата растяха по-нарядко.

Забеляза го моментално. Нещо не беше наред. Никак не беше наред.

Лагерът още си беше там, същият като предишния път, но имаше и нещо друго. Нещо, което подейства на Джон като ритник в корема.

На север и изток от лагера, на около километър от позицията им, имаше огромна армия, много по-голяма от френската и немската, взети заедно.

— Кои са онези, по дяволите? — промърмори Джон.

Антонио вдигна далекогледа си и тихо подсвирна.

— Проблем, и още как.

— Още немци ли? — попита Джон.

— По-лошо — отвърна Антонио. — Виждаш ли онези знамена? Руснаци.

Саймън изпълзя до тях.

— Лукав тип е Барбароса — подхвърли той. — Явно е сключил сделка с царя.

— Познат ли ми е? — попита Джон, докато обръщаше далекогледа обратно към немския лагер и се опитваше да открие фургона на Емили.

— Името му е Сталин — каза Саймън.

Джон дръпна око от далекогледа и поклати глава.

— Господи. Лошите новини май нямат край.

Караваджо изпълзя до него.

— Какво ще правим сега? — попита той. — Ако влезем в лагера, ще вдигнат тревога и руснаците ще дойдат.

Джон откри фургона на Емили. До вратата имаше стража, но самата тя не се виждаше никъде.

— Дайте ми време да помисля — каза той, изправи се и се върна в гората.

Ново забавяне беше недопустимо. Емили бе толкова близко, че ако нямаше препятствия, за няколко минути можеше да стигне до нея и да я вземе в обятията си. Но да влезе в лагера с хората си щеше да завърши зле за всички. Знаеше го. Имаше само една възможност, само една и когато се убеди напълно в това, той извика приятелите си.

— Какво искаш да направим? — попита го Караваджо.

— Поведете останалите и препускайте по-бързо, отколкото сте препускали някога.

 

 

Джон остана сам на хълма часове наред в следобеда, като се взираше толкова напрегнато през далекогледа, че главата започна да го цепи. Дори и да беше във фургона, Емили не се показваше навън. Руската армия си оставаше като цяло на място, но в лагера им непрекъснато пристигаха или потегляха конници в посока към битката между французите и германците. Можеше само да предположи, че германците пазят руснаците като резерва, ако имат проблем с побеждаването на французите. Или може би на Барбароса бе хрумнала същата идея като на Гарибалди — да разбие французите и след това да превземе Париж с помощта на руснаците.

Чу тропот на копита да приближава бързо отзад и се скри зад едно голямо дърво. Появи се Антонио, следван от Саймън и Караваджо.

— Успяхте ли? — попита Джон, като излезе от скривалището си.

— Чуй — каза Саймън.

Не след дълго до ушите му достигна скърцането на колела на тежки лафети и това бе най-сладката музика, която бе чувал някога. После на хълма се изкачи Гарибалди и Джон му помогна да слезе от коня.

— Гледам, че не можеш да живееш без мен — каза старецът и го тупна по рамото. — Е, покажи ми проклетите руснаци.

Джон го заведе на поляната, помогна му да легне по корем и му даде далекогледа.

— Лошо, много лошо — изсумтя Гарибалди. — Чудя се какво ли е обещал Барбароса на царя. Надявах се да сключа сделка със Сталин в бъдеще, когато съм консолидирал повече мощ.

— Бъдещето е днес — изтъкна Джон. — Радвам се, че успяхте да качите оръдията на хълма.

— Впрегнахме още коне, но дори с тях едва ги извлачихме. Време е да видим дали новите оръдия наистина стрелят толкова надалеч, колкото твърдиш.

— Мисля, че ще останете впечатлен. Какви са шансовете руснаците да са разработили подобна или по-добра артилерия?

— Ако го бяха направили, щях да чуя слухове.

— Дано да сте прав.

Дузината оръдия трябваше да се нагъчкат, за да се поберат на тясното открито пространство, и Джон никога не би допуснал подобно нещо, но ако Гарибалди беше прав за въоръжението на руснаците, намираха се далеч от обхвата на обикновената артилерия.

Джон лично зареди дванайсетте цеви с барут и сложи специалните снаряди. С помощта на артилеристите насочи оръдията и ги повдигна под нужния ъгъл, след което се посъветва с Гарибалди.

— Джузепе, когато дадете заповед, ще направя пробен изстрел, за да видя как се справяме с точността и разстоянието. По-добре по-далеч, отколкото някой снаряд да падне в немския лагер.

Гарибалди докосна шапката си.

— Стреляйте по ваша преценка, сър.

Джон поднесе факлата към първото оръдие и затаи дъх, докато барутът не се възпламени. С проблясък и разтърсващ гърмеж оръдието изригна. Три секунди по-късно снарядът падна по външната периферия на скупчената руска войска. През далекогледа Джон видя как войниците падат или се разбягват в паника.

— Добър изстрел! — извика Караваджо. — Да боядисаме френската трева с руска кръв.

Джон нареди бърза настройка в прицелването и нареди на разчетите да стрелят. Дузина смъртоносни снаряди се врязаха в масата войници. Нямаше къде да бягат, нямаше къде да се скрият. Оръдията бяха презаредени и втори залп разкъса редиците.

Джон насочи далекогледа си към германския лагер. Там също цареше тревога. Мъжете се катереха по колите в опит да видят какво се случва около тях, някои впрягаха коне във всичко, което има колела. После едрият мъж, който предишния ден бе мъкнал Емили до и от палатката, се появи на вратата на фургона и се огледа.

Джон даде сигнал на хората си и отиде при Гарибалди.

— Имаме достатъчно снаряди да държим руснаците заети за известно време. Слизам сега, преди да са се окопитили и да се опитат да я преместят.

— Успех. Искам да ви поздравя двамата с Емили, преди да се сбогуваме отново.

Джон яхна коня си, Антонио, Саймън и Караваджо също скочиха на седлата и четиримата се усмихнаха един на друг.

— Не е нужно да го правите, нали знаете — рече Джон. — Това е моята война.

— Твоята война е и наша — отвърна Антонио. — Действаме заедно.

— За нищо на света не бих го пропуснал — обади се Саймън.

— Аз имам само едно малко желание в замяна — каза Караваджо с дяволит проблясък в очите. — Искам да целуна още веднъж жива жена. Само една целувка от устните на твоята дама и ще бъда възнаграден за това, че рискувам главата си.

— Е, можеш да я помолиш лично, но ще се погрижа да те представя в добра светлина — обеща Джон.

 

 

Химлер беше изпаднал в паника.

Приживе се беше издигнал високо в редиците на СС, но не бе войник. В Ада си беше спечелил благоразположението на краля с уменията си на организатор и политик, но в действителност Барбароса никога не се доверяваше изцяло на човек, който не въртеше меча си в битка. Онази сутрин, когато лично яхна коня си да поведе войската срещу французите, кралят се беше подиграл на канцлера си, който изглеждаше още по-дребен от височината на седлото.

— Не гледай толкова разтревожено, канцлер — бе подхвърлил. — Сталин е зад теб и чака в резерва. Аз ще съм отпред и ще пердаша французите. Ще бъдеш в безопасност като бебе в пелени.

Но ето че сега изобщо не се чувстваше в безопасност. Кой стреляше по руснаците? Нима французите имаха втора армия, която сега ги атакуваше по фланга? Да нареди ли на останалите в лагера войници да останат на място? Ако не, коя посока им гарантираше спасение и коя гибел? Дали просто да не събере личната си гвардия и да избяга? Парализиран от нерешителност, той се щураше от фургон на фургон, без да предприема нищо.

Страхът прониза сърцето му като кинжал, когато един от хората му извика, че отряд конници приближава от близкия хълм.

— Кои са те? — остро попита той.

— Не мога да преценя — отвърна войникът. — Не носят знаме.

— Организирайте защитна линия! — нареди Химлер. — И пратете вестоносци при краля. Кажете му, че сме атакувани. Кажете му да прати войници.

Стоеше до богато украсения фургон на краля и изведнъж му просветна, че мястото е зле избрано. Далеч по-добре бе да се скрие в обикновен фургон и когато се огледа за подходящ, погледът му спря върху онзи, където държаха Емили. Личните му петима телохранители го бяха следвали неотлъчно и сега той им нареди да се разположат достатъчно близо до фургона, за да могат да защитават при нужда входа, но не чак толкова, че да привличат вниманието към него.

Опита да отвори вратата и когато откри, че е заключена, заблъска по нея.

— Кой е? — обади се отвътре Андреас.

— Канцлер Химлер, глупако! Отваряй!

— Какво става? — попита завързаната с верига за леглото Емили.

— Атака — изръмжа зачервеният Химлер и седна на един дървен стол. — Всичко е под контрол.

— Изобщо не ми прилича да е под контрол.

— Затваряй си устата.

Макар и уплашена, тя скри страха си зад ледена усмивка.

— Струва ми се, че си дошъл, за да се криеш под полите ми.

— Казах да млъкваш!

Джон препускаше презглава, насочил коня право към периметъра на германския лагер. По отряда му откриха безреден огън с мускети и свалиха двама от хората му. Все още имаха по няколко ръчни гранати и достатъчно муниции за пистолетите, но когато поеха надолу по склона, Джон нареди да стрелят само от упор — не искаше да рискува Емили да бъде улучена от някой заблуден куршум или шрапнел. Затова отрядът влетя в лагера с извадени саби, съпровождан от грохота на италианските оръдия.

Някои германци побягнаха, но други решиха да дадат отпор и не след дълго Джон и спътниците му съсичаха вратове, рамене и ръце. С приближаването към центъра на лагера, където бе фургонът на Емили, съпротивата стана по-силна и ожесточена.

— Внимавай! — изкрещя Саймън и Джон в последния момент видя как някакъв войник се хвърля от покрива на един фургон. Мъжът успя да го хване през кръста и да го свали от коня.

Кракът на Джон се закачи в стремето и конят продължи да го влачи няколко метра, преди да успее да се освободи. Германецът рязко се изправи с нож в ръка.

Саймън скочи от коня си и се втурна да помогне, но за няколкото секунди, които му бяха нужни да стигне дотам, Джон успя да счупи китката на нападателя и да забие собствения му нож в гърлото му. Конят на Джон се беше запилял някъде, но фургонът на Емили не беше далеч и той предпочете да остане на крака сред лабиринта от палатки, огньове и бараки.

Караваджо и Антонио също се спешиха и го следваха плътно, докато останалият отряд се зае да се разправи със защитниците и стрелците. Джон се затича като обезумял напред, сечеше всичко, което му се изпречваше, твърдо решен да стигне до фургона й.

Накрая колата се появи пред него.

— Тази ли е? — извика Антонио.

— Да — отвърна Джон. — Третата след онази голямата, изрисуваната. Сигурен съм.

И сякаш за да потвърдят думите му, петима яки войници с каменни лица заеха позиция при вратата на фургона и насочиха напред късите си мускети.

— Залегни! — нареди Джон и се просна по корем. Залпът изсвистя над главата му. Джон се обърна да види дали някой не е бил улучен. Саймън още бе прав. Лявата му ръка бе окървавена, но той продължи напред, разгневен от болката.

— Мразя шибаните германци! — изрева и се хвърли към петимата войници със сабя в здравата си ръка.

Джон, Антонио и Караваджо го последваха и стражите бяха премазани и съсечени.

Джон забута и задърпа вратата, но тя не помръдваше. Накрая я блъсна с рамо и дървото се разцепи.

Беше вътре.

Завесите бяха спуснати и му трябваха няколко мига, докато очите му свикнат със слабата светлина.

Някакъв гигант препречваше пътя му, но той я видя на леглото, закопчана с верига на китката. До нея седеше дребен мъж с мустаци, опрял пистолет в главата й.

Дори лицето й да беше последното нещо, което Джон щеше да види, той нямаше нищо против.

Времето спря.

Всичко замръзна.

Гърмежите на оръдията и бойните викове наоколо замлъкнаха.

Те бяха единствените човешки същества в този безумен свят.

И тогава тя се усмихна — прекрасна, лъчезарна усмивка, първото подобие на слънчева светлина, откакто беше пристигнал в Ада.

— Джон! Това си ти!

— Съжалявам, че се забавих толкова.

Андреас пристъпи заплашително напред. Антонио влезе във фургона и изруга, когато видя патовата ситуация.

— Приятелчетата ти говорят ли английски? — попита Джон.

— Аз говоря — отвърна Химлер. — Нито крачка повече, или ще я застрелям.

— Леко, мой човек — рече Джон. — Никой по никого няма да стреля, ясно?

— Още един жив? — удиви се Химлер. — Изключително интересно. Кажете ми името си.

— Джон Кемп.

— Свалете сабята, господин Кемп. И кажете на приятеля ви зад вас да стори същото.

Джон хвърли сабята си на пода и каза на Антонио да последва примера му. Младият мъж измърмори, но се подчини.

— Добре — поде Джон. — Знаеш името ми. Сега ми кажи своето, за да можем да си поговорим като мъже, става ли?

— Аз съм Хайнрих Химлер.

— Майтапиш се.

— Не се майтапи — обади се Емили.

— Тъкмо си мислех, че не мога да мразя това място повече — въздъхна Джон. — А кой е този здравеняк? Някакъв нацист гигант ли?

— Името му е Андреас — обясни Емили. — Беше добър с мен. Моля те, не го наранявай.

— Би ли му казала да се дръпне?

Емили заговори на немски.

— Андреас, това е мой приятел, Джон. Дошъл е много отдалеч, за да ме види. Моля те, остави го да ми помогне.

Преди Андреас да успее да отговори, Химлер рязко му заповяда в името на крал Фридрих да не й обръща внимание.

Андреас изглеждаше объркан. Той прокара смутено длан по голата си глава.

— Моля те, Андреас — настоя Емили. — Знам, че не искаш да пострадам. В теб има твърде много добро.

Огромният мъж сви рамене и сякаш се смали. Въпреки че Химлер ядосано му нареждаше да остане на място, той наведе глава и се затътри към вратата.

— Антонио — извика Джон. — Кажи на останалите да не го закачат.

Той пристъпи напред и Химлер му извика да спре.

— Още една крачка и ще й пръсна главата.

— Не искаш да го направиш — каза с мек тон Джон. — Хайде да намерим начин всички да излязат победители от това положение.

Ръката на Химлер се тресеше. На Джон не му харесваше как пръстът му играе върху спусъка.

— Не сте в положение да преговаряте — заяви Химлер. — Настоявам да излезете веднага и повече да не се връщате.

— Добре, добре. Спокойно. Ще направя точно това, което искаш. Но трябва да кажа само едно нещо на Емили, преди да изляза. Става ли?

— Казвайте го по-бързо и се махайте.

— Емили. Обичам те много. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Искам да направиш само едно нещо за мен.

— Всичко.

— Крав мага — бързо каза Джон и затаи дъх.

Тя сви устни и чертите й се изопнаха.

Свободната й ръка се стрелна нагоре към пистолета на Химлер и го отби от слепоочието.

Пръстът на дребосъка инстинктивно дръпна спусъка и пистолетът стреля в тавана с оглушителен гръм.

В същия миг Джон се хвърли напред.

Мускулите на Химлер се отпуснаха, когато Джон го заклещи в душеща хватка.

— Добре ли си? — попита той Емили.

Тя трепереше.

— Да.

— Сигурна ли си, че това е онзи Хайнрих Химлер?

— Същият.

— Добре тогава.

Джон рязко стегна мощния си бицепс и си помогна с другата ръка, за да усили хватката. Първо очите на Химлер се изцъклиха, сякаш искаха да изскочат от орбитите, после шията му изхрущя. Джон отпусна хватката си и Химлер се свлече на пода, като потръпваше. Очите му се взираха с ужас нагоре.

— Крав мага — каза Джон. — Чуваш ли, Хайнрих. На иврит това означава „да ти го начукам“.

Седна до Емили и погледна окованата й китка.

— Има ли ключ за това нещо?

— У Андреас е.

Антонио, Саймън и Караваджо вече бяха във фургона. Джон помоли Антонио да донесе ключа.

— Ти дойде за мен — промълви развълнувано тя, прегърна го и зарови нос във врата му.

— Разбира се, че ще дойда. Получи ли съобщението ми?

— Старецът така и не успя да каже нещо повече от трийсет TeV. Разбрах, че някой идва. Не знаех кой. Как успя?

— Невероятна история, но ще я оставя за по-нататък. Да се махаме оттук.

Джон взе ключа от Антонио и я освободи. Тя го прегърна с двете си ръце и го целуна нежно.

— Емили, искам да ти представя трима от най-добрите мъже, които съм познавал някога — каза Джон. — Това са Антонио ди Констанцо, Саймън Райт и Микеланджело Меризи да Караваджо.

Тримата се поклониха.

— Много ви благодаря, че помогнахте на Джон да ме освободи — каза тя, стана и целуна всеки от тях по бузата.

— Джон — с грейнало лице рече Караваджо. — Надявах се за нещо повече от бузата.

— Обещах му истинска целувка — обясни Джон на Емили.

Тя се разсмя и му лепна влажна целувка по устните.

— Нали не е онзи Караваджо? — попита шепнешком.

— Разбира се, че е онзи Караваджо — отвърна художникът, наслаждавайки се на целувката. — Толкова сте прекрасна, точно както каза Джон.

Отвън отрядът се събираше. Битката беше приключила, германците бяха разбити. Артилерийската стрелба бе спряла. Италианците нададоха ликуващи викове, когато видяха Емили.

Антонио ги подкани да побързат, преди руснаците да се изсипят в лагера или Барбароса да се върне.

Емили отиде при скръбно гледащия Андреас и му благодари, че е бил такъв кавалер.

— Ще ми липсваш — прошепна той.

— Моля те, пази се — каза му тя и се надигна на пръсти да го целуне леко по бузата. — Ще си мисля за теб.

— Радвам се — засия евнухът. — Ти си единствената, която ще си мисли за Андреас, а аз ще си мисля вечно за теб.

Доведоха кон и Джон скочи на седлото.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Виждаш ли онзи хълм? — посочи Джон. — Горе има един много специален човек, с когото искам да те запозная.