Шарън Озбърн
Реванш (8)

7

Седмица по-късно още нямаше вест от Дерек и Маги бе преминала от състояние на паника в състояние на безчувствено безразличие. Какво да прави сега? Нямаше смисъл повече да ходи на Бийк Стрийт — явно, че той нямаше да се върне вече там. Нито пък щеше да се появи в „Черния кон“, понеже кредиторите му знаеха къде да го търсят. Имаше само още едно място, където можеше да опита. Една майска вечер тя събра кураж и отиде до „Амурс дю Дерек“, за да опита да получи някаква полезна информация оттам. Беше отчаяна и решена на всичко.

Завесата, през която бе зърнала разголени крака в дамски чорапи преди два месеца, сега беше разтворена и тя влезе, щастлива, че е сравнително незабележима с бежовата си жилетка и дънки. Спря за миг, очите й се приспособиха към полумрака. Беше свикнала с цинизма на Сохо — нямаше нищо против него, знаеше, че той е част от блясъка. Но това? Докато очите й поемаха още и още от гледката, отвори уста от ужас. Стоеше там, без да я види никой, и от очите й потекоха сълзи.

Някъде изотзад се носеше плахо кабаретна музика от 60-те, а на миниатюрната сцена мършаво, уморено момиче с провиснала, изрусена до бяло коса танцуваше безмълвно, хванало отпуснатите си гърди с ръце, като ги подрусваше в ритъма на музиката. Пред нея седяха трима мъже. Онзи, който беше най-близо до Маги, с лъскав сив костюм, си бе разкопчал дюкяна и трескаво търкаше късия си дебел пенис, който висеше през ципа му. Очите му бяха изцъклени, а устата — зяпнала. Мъжът до него правеше същото, но по-бавно.

Маги помръдна крака, които бяха залепнали неясно от какво за мръсния под. Това ли беше мечтата на Дерек, онзи кабаретен рай, за който бяха говорили? Нищо чудно, че искаше да направи нещо по-изискано.

С ъгъла на окото си тя долови друго движение; момиче с широк щит от пайети и поднос с напитки в ръцете говореше с дъртак, който бе впил кокалестите си пръсти с нокти на хищник в бедрото й, докато тя слагаше бутилка с шампанско на масата. Момичето се наведе над него и в погледа му се прочете обещание. Дъртакът погледна гърдите й, които се виждаха напълно от този ъгъл, и подписа сметката. Тя прокара пръсти по олисяващото му теме. В този миг Маги осъзна къде се намира — това беше заведение, където те обират до шушка. Тази бутилка сигурно струваше на стареца поне 100 кинта, и на кого му пука дали накрая ще легне с момичето или не? Това беше част от длъжностната характеристика. На масата до него друг посетител — с мазна кожа и зализана черна коса — беше полегнал назад с глава върху ръба на масата, а друго момиче бъркаше в панталоните му с лукаво преднамерено движение и застинало в изкуствена усмивка лице, а с другата ръка тъпчеше банкноти в сутиена си.

Музиката спря и Маги пак раздвижи крака. Обувките й изскърцаха и момичето на сцената вдигна поглед и присви очи срещу светлината. Време беше да тръгва. Внезапно й прилоша. Обърна се и излезе. Неоновият надпис отвън пукаше тихо, момичето с поличката от трева беше осветено само отчасти. Маги се отдалечи от „Амурс дю Дерек“. Вече не й беше забавно. Беше пошло, жалко, отвратително. Тя разбра, че и връзката й с Дерек е била такава; това й се разкри изцяло. Как е могла до такава степен да не го проумее? Без да осъзнава случващото се, тя се наведе над канавката и повърна на тротоара.

Никога не се бе чувствала така ужасно, както в този момент. Беше засрамена, зверски уморена, объркана и поразена от сутрешно прилошаване, което изглежда продължаваше по цял ден. Маги тръгна към станцията на метрото, изпълнена с копнеж да се върне в относителния уют на Хопкин Роуд и да си легне, за да сложи край на този ужасен ден.

Но най-лошото тепърва предстоеше.

Когато влезе вкъщи, Маги веднага разбра, че нещо не е наред. Беше тъмно — нищо обезпокоително, защото Камила никога не си беше у дома по това време — но в самия апартамент витаеше нещо различно, а тя не можеше да разбере какво. Маги застана в средата на стаята, сложи ключовете си на масата и издърпа косата си изпод дръжката на торбата, която носеше през рамо. Отвори прозореца да вземе млякото, което стоеше на перваза.

И тогава видя, подпряна на прашната дървена купа за плодове, бележката от Камила.

Скъпа Маги,

Наистина не е лесно да го кажа в писмо, но трябва да го направя. С Дерек заминаваме заедно. С него наистина си допадаме страхотно. Казах му за бебето — понеже ти очевидно не му беше казала, а реших, че трябва да знае. Още не е готов да се установи, Маги, трябва да го разбереш. Той има такъв потенциал. Смятам, че татко много ще го хареса.

Оставих 10 паунда да оправиш сметките. Надявам се да стигнат.

Благодаря за чудесното време, което прекарахме заедно. Много любов и късмет с бебето.

Надявам се да не се сърдиш:

Камила

Маги не се разплака, поне не веднага. Тя постоя поне няколко минути с лице към прозореца и с бележката в ръка. Без да помръдне. Най-после се раздвижи из тесния апартамент, но едва-едва, като робот. Каза си, че поне всичко най-после й стана ясно.

Леглото на Камила стоеше неоправено насред стаята, с разбъркани и намачкани чаршафи. В средата — две чинии с корички от препечени филийки и използван презерватив.

Маги и сега не се разплака.

Останалата част от жилището бе по-разхвърляна от всякога. Дрехите на Камила бяха пръснати по пода, изтърканият килим беше влажен, навсякъде имаше препълнени пепелници.

Банята представляваше една малка мивка и ваничка метър и двайсет, с врата като на шкаф. Маги надзърна вътре без особен интерес, едва ли не очаквайки те да изскочат оттам. Нещо в мивката привлече погледа й. Дълги тъмноруси косми, залепнали по повърхността; самобръсначката на Маги бе задръстена с тях. Камила най-после си бе обръснала подмишниците.

И тогава Маги се разплака. Тя се сви на пода под мивката и се разрида, надавайки вопли на гняв и отчаяние, обвила раменете си с ръце, като се люлееше напред-назад. Нещо в нея се бе прекършило.

Ето докъде я доведе глупавата й хипи мечта… Беше съвсем сама тук. Не можеше да се обади на родителите си — не ги беше виждала, нито бе говорила с тях, откакто замина, с изключение на единствения път, когато им се обади; само изпращаше по някоя картичка, за да ги уведоми, че е още жива. Те продължаваха да изпитват ужас от постъпката й: но честно казано, изобщо не й пукаше какво мислят.

Във вонящата, мизерна боксониера — без приятели, без пари, бременна — тя си спомни момичето, което беше там у дома, в Шефилд, подлудена от мечти за слава и богатство, разкошни дрехи, романтични преживявания, а в главата й звучеше рокендрол. Боже, каква идиотка!

Най-накрая си легна и прекара нощта в сърцераздирателни ридания.

Когато се събуди следващата сутрин, слънцето грееше през сивите найлонови пердета. Прозорецът беше отворен и от долния етаж се носеше мелодия — нещо глупаво, „Тайгър Фийт“ на „Мъд“, и въпреки нежеланието си Маги остана в леглото, заслушана и взряна в синьото небе. Тогава взе решение.

Нямаше да плаче повече.

Нямаше вече да бъде жертва.

Тя стана от леглото, намъкна дълъг, развлечен кафтан и отиде до магазина на ъгъла. Ранното слънце приличаше меко и топлеше врата й. Купи белина, гумени ръкавици, четки, домакински гъби… Замъкна всичко обратно в квартирата, пусна радиото, направи си чай, върза косата си на опашка и се залови за работа.

Тази сутрин Маги направо изблиза стаите. Изстърга, изми и избърса всичко от горе до долу, докато светна като ново и от Дерек и Камила не остана и следа. Дори не й прилоша — всъщност, не се бе чувствала така добре от много време. Прибра дрехите на бившата си съквартирантка в торби и изчисти всички следи, останали от Дерек — не че бяха много. Изнесе торбите долу и ги хвърли в контейнера отпред; после почука на долната врата и помоли Рита, съседката, за помощ.

— Матрака ли ще хвърляш? — попита Рита. — Не го ли искаш вече?

— Не, по дяволите, не го искам — отвърна Маги мрачно и ясно долови шефилдския си акцент за пръв път от месеци. — Не искам да го виждам повече.

Понесоха матрака на Камила надолу по тъмното мръсно стълбище и го хвърлиха в контейнера. Маги благодари на Рита, върна се в апартамента, тръшна вратата, влезе в банята и отряза красивата си дълга коса. Оформи я внимателно на черта, и когато се погледна в лъсналото чисто огледало, кимна удовлетворена, виждайки резултата от това, което бе научила в салона „При Тони“ в Шефилд. Нито за миг не се поколеба, не се разплака заради действията си, нито за това, което й се беше случило. Взе палтото и чековата си книжка и благодари на щастливата си звезда за това, че бе успяла да спести малко пари. Отиваше да пазарува.

Когато Маги дойде на работа вечерта, Найджъл си глътна езика. Замечтаното, дългокосо момиче с бохемски вид, което носеше дълги ризи и клоширани поли, беше изчезнало.

На нейно място се бе появила спретната, уверена млада жена със сива плисирана пола и сако с колан.

— Ето те и теб — каза Найджъл, защото се бе разтревожил за нея. — Къде си ходила, скъпа?

— В „Питмънс“, на Оксфорд Стрийт — каза Маги с равен глас. — Записах се на курс по машинопис.

— Моля?

— Беше време да осъзная действителността — обясни Маги и тръшна чантата си на бара. — Аз не съм актриса. Но не съм и нищожество. Просто съм никоя — поправи се тя. — Очаквам дете и имам нужда от хубава работа, за да си стъпя на краката, преди да дойде бебето.

Найджъл пое цялата информация, кимна и попита най-спокойно:

— Ами Дерек? Още ли го няма?

— Дерек изчезна, Найджъл — каза Маги. — И няма да се върне, всички знаем това много добре. Както казах, беше време да осъзная действителността. Правя промени в живота си. — Тя го погледна, сякаш го виждаше за първи път.

— Какво си сторила с моята малка Маги? — попита Найджъл.

— Вече съм Маргарет — отвърна тя твърдо.

— Маргарет ли?

— Маги си отиде. Завинаги.

Настана мълчание. Тя го гледаше безизразно. Найджъл въздъхна, вдигна очи към небето и каза:

— Ами, Маргарет… Един човек пита за теб. Чака те вече от един час. Не изглежда зле. Малко задръстен, ако питаш мен. По-скоро прилича на счетоводител.

„А най̀ ми прилича на неосъзнат хомо“, добави полугласно, но Маргарет не го чу.

Отиде до масата на непознатия — вървеше, като се опитваше да си глътне корема, а токчетата й чаткаха отчетливо по пода.

— Здравейте — изрече с колебание в гласа. — Аз съм Маги… Маргарет. Търсили сте ме.

Беше симпатичен мъж — гладко избръснат, спретнат, със сив костюм, светлосиня риза и тъмна вратовръзка. Нищо ярко; добре комбинирано. Малко оплешивял, но късо подстриган и добре облечен. Лицето му беше красиво, като на звезда от сутрешно представление. Ухаеше на афтършейв — съвсем лек, само лен и нещо по-тръпчиво. Беше от висока класа.

— Маргарет Майкълс? — Мъжът се изправи почтително и й подаде ръка. — Аз съм Джордж Стоун, братът на Дерек. Може ли да поговорим?