Шарън Озбърн
Реванш (22)

21

Амбър се огледа в мрачната викторианска църква, като се опитваше да не се разплаче отново. Никога не си бе представяла погребението на баща си, но бе сигурна, че баща й не би одобрил това. Тамянът, огромният хор, стотиците опечалени. Звездите се изреждаха да говорят колко много са обичали Джордж Стоун, което се превеждаше така: колко много пари им бе донесъл Джордж Стоун.

Тя изпусна накъсана въздишка; гърлото й се бе свило, очите й бяха възпалени от плач. Имаше нещо сбъркано в това да седят тук, в тази църква — специално избрана от Маргарет и разположена на няколко километра от тяхната къща: най-близката до тях църква бе счетена за прекалено грозна, прекалено модерна, прекалено схлупена. Сбъркано, защото това беше погребението на баща й. Сбъркано, защото Челси седеше в другия край на пейката, натъртена и насинена, с ужасен вид и облегната на патерици, и плачеше сърцераздирателно.

Сбъркано беше и това, че майка й не й бе позволила да я види, че й бе казала да я остави на мира, защото не е много добре. Амбър искаше да остане в болницата при сестра си, да й помага през първите дни след катастрофата, но беше твърдо отблъсната. И от звукозаписната компания се държаха странно. Вчера най-накрая бяха изплюли камъчето: как било най-добре засега да страни от сестра си, нямало да е добра реклама да я свързват с нея, тя била — съвсем буквално — истинска катастрофа.

— Но тя ми със сестра! — Амбър направо не можеше да повярва. Двете с Маргарет бяха на среща с тях в техния офис, сграда от стъкло и метал, която гледаше назад към „Карнаби Стрийт“.

Бледна и уморена, изтощена от плач, Амбър не разбираше защо, по дяволите, е необходима такава среща. Погребението беше на следващия ден, не трябваше ли да планират него? Но в момента майка й работеше на свръхобороти и Амбър, вечният помирител, го отдаде на мъката й. Тя знаеше, че Маргарет е корава и че се справя със самоубийството на съпруга си по единствения начин, по който можеше.

— Знаем, че обичаш сестра си — беше казал успокоително Джералд, директорът на „Ей енд Ар“. — Но, Амбър, ние имаме много големи планове за теб след дебютния албум — световно турне, рекламни стоки, парфюм, точно предначертана кариера. Нали разбираш?

Амбър без малко да се разсмее. Беше почти в истерия. Баща й бе мъртъв от четири дни, още не го бяха погребали, а те седят тук, кроят планове и обсъждат рекламни трикове? Парфюм? Боже, какви ги дрънкат и защо майка й въобще им обръща внимание в такъв момент?

Кога Амбър беше приела всичко това за нормално, да не взема решения сама? През годините беше свикнала да живее в позлатена клетка. Други хора й казваха какво да прави и тя го правеше, понеже обичаше хората около нея да са щастливи, обичаше майка си и баща си и обичаше да пее. Тя самата бе истински щастлива само когато пееше.

Сега, като погледнеше назад в миналото, не можеше да си спомни някакъв точно определен момент, в който се бе обърнала и казала: „Да, ако обичате, бих искала да стана световноизвестна поп певица“. Но докато баща й беше жив, всичко беше наред. Той й вдъхваше сигурност и увереност в кариерата й и тя свикваше с мисълта за такава кариера все повече и повече.

Джордж беше толкова спокоен и мъдър; той й носеше усещането, че всичко ще бъде наред.

А сто, че си бе отишъл и тя не можеше да осмисли света без него. Нещата се променяха твърде бързо, от нейно име се вземаха решения за кариерата й и през по-голямата част от времето тя не разбираше за какво говорят.

Сега Амбър седеше сред тях, онемяла от скръб. Джералд не млъкваше, а майка й, облечена цялата в черно, кимаше сериозно.

— Ние искаме съвсем ясно да заявим на публиката коя си ти. Ти си нещо ново и свежо, Амбър. Не си свързана с нищо друго в семейството си. Например с поведението на сестра си през последната година — и самоубийството на баща ти…

— Беше нещастен случай — твърдо заяви Маргарет.

Втрещена, Амбър погледна майка си и възкликна:

— Майко, това е самоубийство!

— Бих предпочела да не използваш тази дума, когато говориш за случая — каза почти спокойно Маргарет на дъщеря си. — Защото ти може да си мислиш каквото си искаш, но и аз знам какво мисля.

Амбър не можеше да спори с нея пред всички, нали? Тя не разбираше нищо от това, което се случваше наоколо. За по-малко от седмица се бе променил целият свят, нищо вече нямаше да е същото. Тя погледна сестра си, седнала в края на пътеката, точно когато викарият поднови опелото, но Челси държеше главата си наведена и Амбър не виждаше лицето й. И така, Амбър седеше неподвижна с чувството, че е сам-сама в целия свят.

До нея Маргарет полагаше неимоверни усилия да седи изправена и да не се тревожи прекалено дали червилото й не е избледняло. Беше толкова важно да изглежда добре, да изглежда подходящо. Беше важно службата да мине добре, така че, когато хората говорят за Джордж Стоун оттук нататък, да си спомнят хубавите неща: успеха, клиентите, парите, любящите съпруга и дъщери, красивия дом — а не лошите неща. Това беше много важно, не само за нея, но и за Челси и най-вече за кариерата на Амбър, както и за паметта на самия Джордж.

Нещастието донякъде я бе изненадало.

Тя смътно подразбираше от малкото неща, които Джордж споменаваше от време на време, че бизнесът не върви толкова добре, колкото преди. Някъде по пътя бе изгубил искрата, която го задвижваше, бе започнал да взема кредити, за да покрие загубите, и в комбинация с рецесията и прекаленото разрастване фирмата пострада тежко…

О, Маргарет бе открила страшно много неща, докато преглеждаше вещите на мъжа си в неговата бърлога. Къщата бе ипотекирана до последната керемида. Фирмата буквално бе фалирала.

Имаше и друго…

Маргарет не беше сигурна, докато не откри доказателства, дали въобще бе разбрала някога, че Джордж е гей. Като толкова много неща в живота й, тя бе избрала да не знае и това беше удобно, много удобно и за нея и за Джордж. Но ако трябваше да бъде абсолютно честна пред себе си, знаеше ли го наистина? Не можеше да каже: въпреки цялото си лустро, Маргарет беше малко наивна. Тя се бе затворила в пашкула на живота в предградието след периода, който бе преживяла в Сохо, и си бе казала, че това е точно каквото иска. Но това, което откри в бюрото на Джордж, й говореше друго.

Дневници, в които той точно изброяваше какво бе правил, къде и с кого. Порно книжки с описания на секс между мъже, които тя дори не можеше да разбере. Списания и снимки на това, което правят тези мъже един с друг — тя въобще не можеше да ги възприеме. Особено като се има предвид, че това идваше от Джордж… Тя знаеше, че не бяха близки така, както са близки други двойки. Отдавна се бяха съгласили, че физическата близост не е за тях. Но тя считаше, че се разбират добре, че се обичат посвоему.

Застанала насред бърлогата, докато отвън монотонно барабанеше есенният дъжд, с доказателството за тайния свят на съпруга си в ръце — хомо порно, ипотеки, дневници, писма — Маргарет се разплака. Тя почувства как лицето й се разпада в странна гримаса. Не бе плакала, откакто Амбър беше бебе. Беше прекарала живота си в усилие да контролира емоциите си.

— Само този път — прошепна тя и се преви върху бюрото, разтърсвана от все по-силни ридания, отдавайки се на скръбта си: скръб по света, който бе изгубила, по съпруга, който й бе дал всичко, което тя си мислеше, че желае.

Съпругът, който, както се оказа, тя всъщност изобщо не познаваше.

Маргарет се изправи, избърса сълзите си и се качи горе да вземе черни чували за смет. След унищожаването на доказателствата животът можеше да продължи. И макар във финансово отношение нещата да не изглеждаха розови, тя имаше решение, и то беше в малката й дъщеря.

Маргарет бе работила упорито и бе пожертвала твърде много, за да свърши там, откъдето бе тръгнала. Трябваше да се вземат някои трудни решения — особено за Челси — но тя нямаше избор.

Нищо не биваше да попречи на успеха на Амбър. Нищо. Тя спря в основата на стълбите, които водеха към фоайето, и кимна като за клетва в тази ужасна стая, където откри мъжа си, увиснал от тавана и неговата тайна. Закле се пред Джордж. Пред себе си, пред Челси и Амбър.

Службата беше към края си. Маргарет погледна покрай Дерек към Челси. Тя седеше откъм пътеката; Маргарет се надяваше да успее да стигне без проблеми до гроба на баща си. Нямаше да направи добро впечатление, ако се препъне или изпадне в истерия.

Амбър беше добре. Амбър винаги беше добре. Но Челен… Маргарет прехапа устни от напрежение. Беше се уморила да се тревожи за по-голямата си дъщеря. Разбираше, че двете се отдалечават една от друга и че тя не може да спре процеса. Измина много време от периода преди „Деветте живота на Рокси“, когато Челси слушаше майка си и правеше каквото й каже тя. Маргарет вече от години не можеше да я контролира. И ето какво стана, помисли си Маргарет гневно. Типично за Челси; нощта, в която се случва нещастието с баща й, тя взема колата и за малко не се убива.

Маргарет знаеше, че Челси е била в къщата същата нощ, защото в бележката пишеше: „Кажи на Челси, че вината не е нейна“, и разбираше, че нещо се е случило — все пак тя бе взела колата на баща си! Но реши да не казва нищо. Нека ситуацията се поуталожи, и то възможно най-скоро. Колкото по-малко отрицателни публикации за Амбър, толкова по-добре. Скоро ще каже всичко на Челси, обеща си тя. Когато всичко утихне. Да, наистина, беше важно тя да не обвинява себе си. Маргарет скоро щеше да й каже.

 

 

Челси бе сключила договор със себе си да не се разпадне на погребението и да се погрижи за себе си, когато се върне в квартирата си и остане сама. Едно голямо чисто уиски и две от предписаните й успокоителни, вместо едно. Уискито ще е в памет на баща й. Беше го убила и това бе толкова сигурно, сякаш го бе удушила, със собствените си ръце. Тя преглътна и сълзите й рукнаха отново. Беше го изпратила в канала; той се бе самоубил от срам… Челси ще се върне в квартирата си и ще почете паметта му с едно хубаво уиски „Талискър“ — Джордж й го бе подарил за Коледа.

Челси съществуваше благодарение на уискито и хапчетата. Тя знаеше, че изглежда ужасно, но не й пукаше. Вече не я интересуваше какво ще стане с нея.

 

 

Службата свърши. Опечалените се разпръснаха, а семейството бе откарано до гробището за частно погребение в затворен кръг, само четиримата. Тя, майка и, чичо Дерек и Амбър. Челси едва вървеше, но беше решена да стигне до гроба с патериците и да изпрати татко си в земята, за да осъзнае какво е направила, мащаба на своето зло.

Амбър опита да й помогне, докато вървяха бавно по равната чакълена пътека под слабото октомврийско слънце, но Челси я отблъсна. По лицето й се стичаха сълзи от горест и усилия. Тя искаше да се справи сама.

След погребението, когато викарият и погребалният агент застанаха на почтително разстояние, четиримата се наредиха мълчаливо около гроба: Маргарет и Дерек от едната страна, а Амбър и Челси — от другата. Маргарет ровеше из чантата си за огледало. Дерек стисна ръката й и попита:

— Добре ли си, мила? Не си ми казала нито дума.

Маргарет не желаеше да говори с него — не и с Дерек, не и днес.

— Не, не съм добре — отвърна тя остро. — Естествено, че не съм.

— Той беше добър човек, независимо от това, че имаше свои малки тайни — каза тихо Дерек.

— За какви тайни говориш?

— Ами-и-и… — На Дерек му беше неловко. — Зная, например че беше затруднен финансово.

— Казвал ли ти е нещо по този въпрос?

— Да, някои неща. Виж, Маги, ако ти трябва заем или нещо друго, каквото и да е — само кажи.

— Не бих се докоснала до парите ти, Дерек. — Тя изпитваше ужас. — Не съм работила през всички тези години, за да търся накрая помощ от… от такива като теб.

— Маги, знам, че е тежко. Знам, че сигурно не е било лесно да живееш с Джордж и с неговите… да кажем, скрити навици. Но…

Маргарет впери в него сухите си гневни очи и изсъска:

— Ти си знаел тайната на Джордж през цялото време? И не си ми казал? Проклет да си, Дерек!

Дерек беше смаян.

— Искаш да кажеш, че ти не си знаела? Боже, Маги!

— Маргарет! — каза тя малко прекалено силно и момичетата от другата страна на гроба вдигнаха поглед. Лицата им бяха изпълнени с мъка.

— Маргарет! Вече никой не ме нарича Маги, Дерек! Абсолютно никой!

Амбър използва момента, докато майка й и Дерек си разменяха шепнешком гневни реплики, и прегърна сестра си. Стисна я леко за рамото, но Челси се намръщи и се отдръпна. Амбър я погледна и по лицето й се стече една сълза.

Тя каза тихо:

— О, Челс. Всичко е толкова объркано. Нали знаеш, че те обичам?

Челси не отговори, но Амбър настояваше:

— Искам да кажа, че съзнавам колко неловки бяха нашите отношения през последните няколко години. Някога бяхме толкова близки!

Тя се прокашля.

— А вече въобще не се виждаме. Знам, че беше много заета със сериала и разни други неща — добави припряно. Не искаше да звучи обвинително. — Но имам чувството, че някои хора искат да ни разделят!

Челси слушаше ли я въобще?

— Трябва да се държим една за друга.

Амбър замълча, после повтори:

— Обичам те! — Но гласът й прозвуча нещастен и жалък, дори в собствените й уши.

И тогава Челси проговори:

— Аз съм голям карък и не бива да общуваш с мен.

Амбър се обърна към сестра си, зелените й очи потърсиха лицето й. Но устата на Челси беше стисната в тънка линия. Тя изглеждаше непреклонна. Далечна, дори някак безразлична.

— Казвам го за твое добро, Амбър. — И тя бавно закуцука към изхода.

Амбър гледаше невярващо след нея, а очите й пареха от сълзи.

Амбър още не го разбираше, но всичко се беше променило.

С Челси нямаше да се видят през следващите десет години.