Шарън Озбърн
Реванш (4)

3

Макар че никога не би си го признала, след няколко седмици Маги откри, че работата като барманка всъщност доста й харесва. Да работи в „Черния кон“ за нея означаваше отказ от мечтата й, но поне си плащаше сметките и й оставаше време да ходи на кастинги. Не си беше представяла, че може да й хареса да работи зад бара, и част от нея беше ужасена — за това ли беше дошла в Лондон? Да сервира напитки?

Но от друга страна, тази работа я измъкна от бардака, който всъщност представляваше боксониерата, където живееха с Камила, носеше й пари — и за нейна изненада, й стана интересно. Редовните клиенти на „Черния кон“ бяха наистина странна група. Някои й напомняха за алкохолиците, които беше виждала в „Дукът на Йорк“, където ходеше баща й в Шефилд — с червени носове и дълги бели косми, щръкнали от ушите, вонящи на спарено и готвено. Но другите й бяха интересни: актьори, които се бореха за оцеляване, всичките с дълги бакенбарди и черни пуловери с поло яки, които идваха след кастинг да удавят мъката, или преди представление, да се напомпат малко. Тя се запозна с второразредни художници, пристигнали току-що от Слейд и Челси, които се палеха безспирно за това колко мразят работата на другите и колко презират сладникавите портретистчета, които окачваха произведенията си в Хайд Парк всяка неделя. (Маги отиде до Хайд Парк един неделен следобед и видя картините — пастелни цветове, пейзажи с дървета и езера и варосани къщи. Сториха й се извънредно приятни, но благоразумно пазеше мнението си за себе си).

Идваха и стриптийзьорки, които се надяваха да започнат работа в долнопробните „театри“, пръснати на всяка крачка из Сохо, с ярък театрален грим и фалшиви усмивки, изрисувани като лицата им, но те винаги се държаха добре с Маги, която от своя страна ги гледаше отвисоко. Идваха също и собственикът на близкия магазин за италиански специалитети, на чиито витрини висяха огромни салами, а вътре миришеше на чесън и босилек, и собственикът на магазина за еврейски деликатеси, който продаваше сандвичи със солено говеждо. Идваха и продавачи на сергии, да си починат от търговията с подправки и билки, преоценени плочи и платове. И винаги имаше по някой гангстер, със зализана назад коса, перфектно скроен костюм с огромна яка на ризата, извадена върху реверите, и обърнати назад огромни маншети, закопчани със скъпи копчета за ръкавели, който размахваше престорено небрежно пачки пари.

Нямаше нищо общо с Шефилд, но Маги започваше да се влюбва в Сохо; за нея „Черният кон“ беше истинският му център. Беше нещо като дом — дом, какъвто не бе имала преди. Найджъл беше внимателен, както и редовните клиенти. Те я разпитваха за кастингите, съчувстваха й при провалите, които следваха с безпощадна последователност. Закачаха се, флиртуваха с нея, оплакваха се, когато забравяше поръчките им, приветстваха бавно нарастващото й самочувствие и се радваха на малкото й царство зад бара: как полира плота, пренарежда чашите, бърше праха от бутилките, поддържа всичко блестящо и чисто, както не можеше да го прави в апартамента.

Може би един ден, казваше си тя, някой ще я забележи зад бара, ще види таланта й и ще й даде шанс. Тя се утешаваше с тази мисъл: разбира се, че така щеше да се случи! Ще я забележат, като Лана Търнър през хиляда деветстотин и трийсета в заведението „Шуаб“ на Сънсет Булевард в Холивуд.

Досега единствените предложения за работа, които получаваше, бяха да се присъедини към редиците на стриптийзьорките и проститутките, които се тълпяха около баровете в Сохо, като „Черния кон“. Но Маги отказваше да използва страхотното си тяло по този начин. По-добре да умре от глад на улицата.

Всъщност, тя си падаше малко пуританка. Редовните клиенти я наричаха Принцеса Маргарет. Опитваха — все по-обезсърчени — да я заговорят, с оня простоват говор, така типичен за „Черния кон“, но скоро разбраха, че с нея няма да стигнат доникъде, и спряха.

— Маги може — каза Найджъл една вечер, под одобрителните възгласи на клиентите на бара, — но Маги никога не би…

Всичко приключи онази вечер, когато в бара влезе Дерек Стоун.

Първото, което забеляза, бяха очите му.

Второто, което Маги забеляза в Дерек Стоун, когато той нахлу в „Черния кон“ една студена февруарска вечер, беше, че той крие нещо. Вечно бягаше от нещо или от някого — такъв беше Дерек Стоун. И тя трябваше да го осъзнае още тогава, в онзи първи миг.

Той се престори, че не е така, но начинът, по който отвори вратата в мразовитата вечер, вкара вътре мръсен, студен лондонски въздух и се втурна в топлината на бара с такъв шум и трясък, че Маги стреснато вдигна поглед натам, го издаде. Тя тъкмо се опитваше да научи наизуст няколко реплики за кастинг на другия ден — за филм от типа на „Карай да върви“, но доста по-несполучлив, където й бяха казали да отиде с възможно най-оскъдния бански, който има.

Вратата се тресна и редовните клиенти вдигнаха погледи. После пак се захванаха с питиетата си, а Дерек се зае да се пооправи. Паниката, изписана на лицето му, изчезна и тъмносините му очи заблестяха насреща й.

— Здравей! Ти си нова тук, нали? — изрече той и леко разтърси рамене, за да може гладкото вълнено сако да легне плътно по гърба му. Хвърли бърз поглед към вратата, да провери за нещо или за някого — Маги не беше сигурна. После се приближи към нея с онази своя невероятна усмивка и започна да си оправя копчетата на ръкавелите.

— Работя тук от три месеца. — Понякога наученото на уроците по дикция бе като манна небесна за Маги, а понякога звучеше като Сибил Фолти от сериала „Фолти Тауърс“. Тя чу собствения си глас, превзет и тънък.

— Не съм те виждал досега — отбеляза Дерек. После прокара длан по металния лост, който опасваше бара и я погледна право в лицето. — Иначе щях да те помня.

— Без съмнение — каза Маги и отметна малко несигурно коса, защото не искаше да откъсва поглед от него. Дерек Стоун не приличаше на никой от хората, които бе виждала до този момент. Елегантно облечен — може би препалено елегантно, както много от мъжете наоколо. От горното му джобче стърчеше светлосиня носна кърпичка, а сред космите по гърдите му се гушеше тежка златна верижка е медальон. Прищя й се да се изсмее и да го подкачи, както правеше с другите. Но в него имаше нещо. Например потта по челото му, сякаш бе тичал. Вечната му усмивка, късо подстриганата гъста черна коса. И прекрасните му сини очи. Очи, които пробягваха по нея от лицето до кръста и пак нагоре, както беше застанала зад бара.

— Да не си тичал? — попита Маги с високомерен тон.

Дерек откъсна с мъка очи от гърдите на Маги, хванати уютно в прилепналата дънкова риза с джобове, които служеха само за да ги подчертаят, и отвърна:

— Просто трябва да се скрия тук за малко. Зад ъгъла стои един човек, който ми е вдигнал мерника.

— Защо?

Дерек смотолеви:

— Ами, мисли, че съм го преметнал в една сделка.

— Каква сделка?

— Едно малко недоразумение с няколко персийски килима — вдигна вежди той.

Откъм другия край на бара се чу как Найджъл изсумтя. Дерек продължи откровено:

— Бягах през половин Сохо, докато стигна дотук. — Усмихна се на Маги. — Щях да бягам още по-бързо, ако знаех какво ще видя, като вляза през вратата. Откъде си, впрочем?

— Шефилд — отвърна Маги.

Той се засмя, но не злобно.

— И какво те доведе в Лондон?

— Ще стана звезда — отвърна Маги. После се нацупи: — Може да ми се смееш, но наистина ще стана.

— Няма да ти се смея — обеща Дерек. — Каква звезда? Актриса? Танцьорка? Певица?

— Няма значение, всъщност — отвърна Маги. — Все едно. Просто искам да успея. Да успея истински. — Тя се боеше да му го признае, без да знае защо. Но Дерек я погледна с разбиране, сякаш тя, Маги Майкълс, беше човек, а не само едно девойче с хубави гърди и дълги крака, както вече бе свикнала да гледат на нея.

— Мисля, че ще си направо страхотна на сцената — каза Дерек. — Аз имам око за това кой го носи в себе си. Ти го имаш, бейби.

— Откъде знаеш? — попита строго Маги, неспособна да се сдържи.

— О — каза небрежно Дерек. — Аз имам театър. Ей тук, зад ъгъла.

— Театър ли? — Найджъл се изсмя високо от другия край на бара. — Плува ли корабче? Сигурен съм, че актрисите му танцуват с пискюли на гърдите.

Маги, местейки поглед от единия към другия, видя как Дерек хвърли на Найджъл един поглед, изпълнен с — какво? — забавление и възмущение. Дерек му намигна.

— Как е, Найджъл?

— Не е зле, любима — отвърна му Найджъл с усмивка. — Радвам се да видя прекрасното ти лице отново тук, сред нас. Остави персонала ми на мира. Веднага.

— Няма проблем — каза Дерек. После се обърна към Маги и попита: — Как се казваш?

— Маги — отвърна тя.

— Аз съм Дерек. — Той я хвана за ръката и добави: — А ти си най-прекрасното момиче, което съм виждал от много време насам.

— Стига си се лигавил — каза натъртено Маги, имитирайки Кенет Уилямс, доколкото беше възможно, и той се разсмя почти радостно.

— Освен това е и забавна. — Очите му се спряха на гърдите й. — Маги, значи, а?

— Наистина ли имаш театър? — Маги се опита да не й проличи колко много я интересува.

— О, да, да — отвърна небрежно Дерек.

— И как се казва?

— „Амурс дю Дерек“ — каза Дерек и кимна сериозно.

Маги не знаеше какво означава това. Прозвуча й като „Аморздоо Дерек“, но не искаше да излезе необразована и да й проличи, че не разбира, и каза учтиво:

— Много хубаво.

— На френски е — обясни Дерек. — Нали разбираш. Малко по-изискано. А догодина ще отворя нов, пак тук, зад ъгъла. Не вярвай на вестниците. Бизнесът процъфтява.

— Да — кимна Маги, за да покаже, че разбира. — Впечатляващо. — Тя улови погледа на Найджъл. — Да ти предложа нещо за пиене? — попита тя, стараейки се да прозвучи делово.

— Разбира се, скъпа — отвърна Дерек. — Добре е като за начало. — Той се усмихна и й намигна.

За пръв път, откакто пристигна в Лондон, а всъщност и за пръв път в живота си, Маги Майкълс се изчерви, а в гърдите й се надигна прилив на желание, който обагри страните й в червено. Дерек видя това и се засмя тихо.

Найджъл обърна страницата на лондонския „Ивнинг нюз“ и изсумтя.

— Още една падна под влака — каза той на Греъм, един от редовните клиенти актьори, който гледаше мрачно в халбата си.

— Хм, какво? — каза Греъм.

— Това — отвърна Найджъл и кимна мрачно към Маги, която подаваше на Дерек чаша, наведена през бара така, че ръката й докосваше неговата, а очите й искряха. — Този е голям проблем. — Той се усмихна. — Но не мога да не го харесвам.

 

 

Същата нощ, сама в своята половина на боксониерата, с възглавница върху ухото, за да не чува как Камила и двама от нейните приятели богаташчета се кикотят с нарастваща истерия, докато пушат марихуана, Маги се усмихна в тъмното. Апартаментът беше по-отвратителен от всякога. Някой бе повръщал в тоалетната, носеше се тежка миризма на прегорели филийки, фасове и вкиснато авокадо, любимата храна на Камила — и както обикновено, беше страшно студено. На следващия ден я очакваха още потискащи кастинги и тя знаеше, че няма да й дадат роля. Знаеше го. Но някак си нямаше нищо против.

Тя се замисли за Дерек, като се ухили глупаво сама на себе си. Знаеше, че е мошеник, както казваше Найджъл. Лукав, противен, но неустоимо привлекателен. Найджъл дори я предупреди да се пази от него.

— Дерек е чаровен и дълбоко в себе си е добър, но не му вярвай — каза й той на вратата, след като затвориха, докато Маги мяташе торбата си през рамо. — Малката Маги може горчиво да съжалява, скъпа. — И я погледна изключително сериозно.

— Не съм дете, Найджъл — заяви тя.

— Напротив, дете си — тържествено възрази Найджъл. — Понякога се чудя дали постъпих правилно, като те наех. — Той забеляза посърналото й лице и продължи: — Ти си невинна, Маги, мила. Не си създадена за това. — Махна с ръка към бара. — Мошениците, гаднярите, които по цял ден говорят глупости — самата простотия, Големият дим. Ти трябва да живееш в малка хубава къщурка някъде на село, със сламен покрив и рози пред вратата.

— Мразя сламени покриви — отвърна рязко Маги. — В тях се въдят мишки. Искам да живея в голяма модерна къща с хубави радиатори. И с вътрешен гараж за спортната ми кола.

Найджъл се разсмя и я прегърна през раменете.

— Няма да получиш това от Дерек, скъпа. Повярвай ми.

Но тя не си спомняше това сега. Помнеше единствено докосването на Дерек, очите му, които галеха тялото й, и изражението му — изненадващо мило; гледаше я и се смееше на думите й. Той беше харизматичен, това е то. Ходеше на интересни места и беше част от мечтата й за по-добър живот. Но не, каза си Маги твърдо, Дерек Стоун е истинска напаст. Без никакво съмнение. После се усмихна отново, сгуши се под грубите чаршафи и се помъчи да не обръща внимание на скърцащите звуци от съседната стая.