Шарън Озбърн
Реванш (28)

27

СЕСТРАТА НА АМБЪР СТОУН В СРАМНА АФЕРА С КОКАИН

СЕСТРАТА НА АКТРИСАТА Я НАРИЧА „БЕЗЛИЧНА“

Челси Стоун вероятно е най-известната от хрониката „Къде са те сега?“ — днес никой не си спомня, не имаше време, когато голямата сестра на Амбър бе звездата. Преди десетина години именно тя бе любимката на всички с ролята си на бунтарката гимназистка в „Деветте живота на Рокси“ — спомняте ли си? Хората, които я помнят, ще се ужасят от вида на бившата звезда на снимките от вчера сутринта, след като смъркала цяла нощ една след друга магистралки кокаин и накрая предложила да продаде малко на нашия репортер. Подпухнала и наддала доста от времето, когато за кратко бе на върха на славата, Челси все още се смита за звезда. „Амбър е певица, а не актриса — обяснила тя завалено. — Не е лоша, но е толкова безлична — само блудкави романтични комедии, една след друга. Това не е актьорска игра.“

Като доказателство, че наистина е стигнала дъното, бившата старлетка (горе вляво) извадила от джоба си малка торбичка и предложила на нашия репортер да си поделят дрогата срещу известна сума в брой. (Той отказал и предал снимките на „Скотланд Ярд“.)

СЕСТРИТЕ СТОУН ВЪВ ВОЙНА!

АМБЪР ОТВРЪЩА НА УДАРА: „НАРКОМАНКА“ ЧЕЛСИ: „ТЯ ЗАВИЖДА“

Една от най-успелите британски звезди, Амбър Стоун, бе принудена да направи изявление за по-голямата си сестра, Челси Стоун, която наскоро се забърка в афера с кокаин и си навлече обвинения за притежание на наркотици и хулиганство.

„Обичам сестра си, но не мога да й помогна, докато тя самата не си помогне — написа вчера тя на страницата си в социалната мрежа. — От години се опитваме да я подкрепяме, откакто за малко не изгуби живота си, шофирайки в пияно състояние, през нощта, когато почина обичният ми баща. Мисля, че има сериозни проблеми и само тя може да ги реши, като признае зависимостта си и потърси медицинска и психологическа помощ. Когато го направи, аз ще я подкрепя.“

Снимките веднага станаха хит номер едно по целия свят; седмицата беше слаба, понеже беше август. Амбър отново бе в класацията с новия си филм и славата й растеше главоломно. Челси бе паднала толкова ниско. Вече никой дори не си спомняше, че някога е била известна, а още по-малко, че е сестра на Амбър Стоун.

Бяха открили телефонния й номер и от вестниците звъняха безспирно. Никой от приятелите не й се обади; изглежда, нямаше такива. Челси се сви на дивана и лежа цял ден, загледана нещастно в отсрещната стена и заслушана в шума, идващ откъм фотографите, които се блъскаха пред вратата й на Лаброук Гроув и от време на време подвикваха името й.

Значи това е да стигнеш дъното.

Тя не знаеше какво да прави. Все още бе на успокоителни заради катастрофата. Имаше нужда от тях, но те влияеха на алкохола и на всичко друго. Последните няколко години бяха като мъгла. Тя харчеше наследството си за наркотици и пиене до късни нощи с непознати. Не й оставаше нищо, нищо конкретно за живота й. Оказа се такава идиотка, сега го виждаше ясно… но, за бога, как бе стигнала дотук? Защо?

А най-ужасното от всичко бяха думите на Амбър. Знаеше, че е обидила сестра си с твърдения, в които дори не вярваше, но как само бе реагирала Амбър — студено и спокойно, толкова типично за нея! Челси неколкократно опита да й се обади, но без успех. Амбър наистина полагаше усилия да се дистанцира, да постави нещо повече от океан и континент помежду им. Сякаш вече дори не бяха роднини.

Подсмърчайки, Челси вдигна телефона. Знаеше, че трябва да се обади. Но не беше особено въодушевена.

— Мамо?

Гласът на Маргарет се чуваше ясно, въпреки че говореше от студиото в Ел Ей, но Челси долавяше тревогата в тона й.

— Как си, мила? Не ми звучиш добре.

Обля я вълна от мъка.

— О, мамо! Тук е ужасно, навсякъде е пълно с фотографи… Обаждам се да ти кажа колко съжалявам, че се забърках в тази история с наркотиците и другите глупости.

— Челси — каза остро гласът отсреща. — Ти ли си?

— Мамо? — Челси се изправи и седна. — Да, просто казах… Как си ти?

— О! — Маргарет изсумтя. — Помислих, че е Амбър. Ти си значи. И щастлива ли си? А?

— О, мамо, изслушай ме, моля те — припряно каза Челси. — Ще потърся помощ. Вече говорих с…

— Не, ти ме изслушай, мило момиче — гласът на Маргарет премина в съскащ шепот. — Аз съм на снимачната площадка и чакам сестра ти да излезе от гримьорната. Тя сега снима нов филм и твоите глупости ни най-малко не й помагат. Защо го направи, Челси? Просто не разбирам. — Маргарет цъкна с език. — Защо си такава?

Стиснала телефона под мишница, Челси обгърна тялото си с ръце и се и се залюля напред-назад.

— Съжалявам, мамо… Постъпих страшно глупаво. Аз… не знам. Всичко ми се струва толкова ужасно. Защо животът ми тръгна така? — Гласът й пресекна. — Просто съм толкова…

— Нямам време за това — отсече Маргарет. — Откакто умря баща ти, се показваш само по нощните барове с разголени гърди. — Маргарет повиши тон. Челси отдавна не я бе чувала да губи хладнокръвието си. — Вечно си пияна. Държиш се като… пачавра! Разнасят те по всички вестници. Дори тук. Почнаха да питат Амбър дали и тя не е имала някога проблеми с наркотиците. — Гласът й вече звучеше почти истерично. — Представяш ли си? Амбър! Сякаш би могла!

„Да. Боже, тя е толкова скучна.“ Челси затвори очи.

— Майко, моля те, чуй ме. Не исках да кажа това за Амбър, просто не бях на себе си… Искам да говоря с нея.

— Не, повече не искам да те слушам, Челси. Тя ти купи кола, а ти какво направи в замяна?

Челси зяпна от изненада.

— Тя ли плати колата?

В гласа на Маргарет се прокрадна мрачно задоволство.

— Да, мила моя. Все някога трябваше да го научиш, нали? Няма никакво наследство. Ваша ти не ни остави никакви пари, когато се самоуби! Всичко е от Амбър. Тя плаща всичките ти глупости през цялото това време, а ти как й се отплащаш? — Маргарет направо съскаше, като чайник, пълен с пара. — Отплащаш й се, като влачиш името й из калта! Ти… ало? Ало? Челси, чуваш ли ме? Ало?

Но линията прекъсна.

Щом остави слушалката — там, на хиляди мили от Лондон, на снимачната площадка в Бърбанк — Маргарет изпита дълбоко чувство за вина. Осъзна, че е била прекалено сурова с Челси.

Маргарет мразеше да не е права. Разбираше, че си го изкарва на Челси за неща, за които тя не е виновна. Не беше виновна, че се е родила тогава, или че всеки път, когато я погледнеше, виждаше в нея нещо от единствения мъж, когото беше обичала. А Челси не знаеше нищо за това.

Наоколо сценичните работници разнасяха декори и подготвяха нова сцена в съседното помещение, докато чакаха Амбър. Маргарет излезе от огромната сцена навън под яркото небе и белотата на подобните на хангари сгради я заслепи след здрача вътре. Спомни си нощта, когато намери Джордж, увиснал от куката на тавана, и примигна, сякаш се мъчеше да не припадне там, на място. Спомни си и бележката, която беше оставил Джордж и която тя не показа на никого.

Моля те, моля те, кажи на скъпата ми Челси, че вината не е нейна. Трябваше да го направя. Сега вече знам със сигурност. Не мога да лъжа повече. Кажи на моите момичета, че ги обичам.

„Моля те“. Маргарет преглътна и изглади една невидима гънка на полата си.

Тя никога не мислеше за Джордж, освен ако не се налагаше. Беше тренирала мисълта си да го забрави, доколкото е възможно, и отговаряше на въпросите за покойния си съпруг с механична любезност, което означаваше, че не ангажира мисълта си с това какво се бе случило в нощта на смъртта му, нито с факта, че както преди, така и сега тя в действителност не приемаше неговата същност.

Да намериш трупа на съпруга си само по себе си е ужасно. Не по-малко ужасно е да откриеш, че е бил на ръба на банкрута — но на това отгоре да разбереш, че е бил гей… Истината беше, че Маргарет никога не осъзна чувствата си по този въпрос. Толкова дълго бе полагала усилия да постигне максимално възможното, да потиска истинските си чувства и да отхвърля всичко, което не се вписва в плановете й.

Тя не говореше и с Дерек, освен ако не беше абсолютно наложително. Изхвърляше от съзнанието си и всички хубави спомени с Джордж. А сега разбра, че е направила точно същото и с Челси.

Тя взе телефона и набра номера на Челси. Обичаше голямата си дъщеря — разбира се, че я обичаше въпреки всичко, а освен това Челси бе преживяла много. Изглежда, бе дошло време да загърбят миналото. „Номерът не може да бъде избран — каза гласът на оператора. — Моля, опитайте отново по-късно. Номерът не може да бъде избран.“

Тя продължаваше да звъни и на мобилния, и на стационарния на Челси.

Но никой не отговаряше.

Когато Маргарет се свърза с телефонната компания няколко часа по-късно, защото вече наистина се бе разтревожила, я информираха, че номерът е закрит. От мобилния оператор казаха същото: договорът с тях е прекратен и номерът е закрит. Челси бе напуснала апартамента и бе заминала — кой знае къде! Но всъщност, въпреки че се опитваше да положи повече усилия в търсенето, Маргарет по-скоро не искаше да знае какво ще прави дъщеря й оттук нататък.

 

 

За Челси разговорът бе твърде труден.

Това беше дъното. Тук и сега. Бе съвсем очевидно.

Тя затвори телефона, а в ушите й още звучеше кресливият глас на майка й. Обгърна се още по-плътно с ръце, а сълзите вече се стичаха свободно по лицето й.

През всички тези години е била издържана от по-малката си сестра. Челси често говореше с презрение за това как сестра й се е продала, а се оказа, че е живяла от спечеленото от нея, докато тя, Челси, лежеше в леглото, спеше с непознати, дебелееше и подпухваше с всеки изминат ден… Беше се превърнала в гадна свиня. Мразеше се.

А същевременно животът й беше субсидиран от сестра й, която не искаше да говори с нея и която плащаше сметките й, понеже искаше да е сигурна, че черната овца в семейството няма да свърши в някоя канавка. Това би бил невероятен край на трагичната история на Челси Стоун, но пък не би отивал особено на Амбър, нали така?

Челси стана и огледа малкия апартамент, в който живееше нещастния си скапан живот вече от години, и кимна бавно.

Време е за промяна.

Може би наистина е трябвало да стигне до дъното, за да си възвърне гордостта. Тя мина бързо през стаите и започна да събира само най-необходимото, като остави всичко, което може да е било купено с парите на Амбър.

После затвори вратата след себе си, слезе долу в занемареното фоайе с протрит килим и мръсни следи по старите, прокъсани тапети. На входната врата спря. Навън бяха фотографите, чуваше ги как жужат злонамерено като гнездо оси. Какво да направи?

Тя почука на вратата на съседката от първия етаж.

— Джоун — каза тя на изпълнената с подозрение старина, която най-сетне отвори. — Джоун, имам нужда от голяма услуга.

Джоун поклати глава:

— Пак ли си загуби ключовете, миличка?

— Не — отвърна Челси и примигна. Не биваше да плаче. — Нищо подобно. — Тя метна голямата чанта през рамото си. — Трябва да изляза от сградата. Но фотографите са навън.

— Забелязах — мрачно каза Джоун. — Какво си направила пак?

— Нищо, нищо — каза припряно Челси. После погледна Джоун право в очите. — Ами, поредната беля, струва ми се. Но поне никой не е пострадал. Просто… — пое си дълбоко дъх — … заминавам за известно време и не искам да видят, че съм тръгнала. Трябва да изляза оттук.

Тя преглътна мъчително.

Джоун внимателно се вгледа в лицето й. Челси беше истински кошмар за съседите — шумна, скандалджийка, страшно разхвърляна. Понякога я намираше заспала пиянски сън на мръсните стълби, а веднъж дори на прага й. Водеше в дома си всякакви хора, от кол и въже. Джоун беше ужасена.

Но всъщност харесваше Челси. Просто ей така. За–щото тя можеше да се смее от сърце и беше забавна, не гледаше на Джоун отвисоко и когато говореше с нея, в гласа й никога не звучеше онази нотка „приказвам на дъртачка“. Носеше й понички, пиеха заедно чай и разпитваше Джоун за младостта й като хористка в Уест Енд.

Да, тя я харесваше. Челси дори й напомняше за самата нея като млада.

— Влез — каза Джоун, без да сваля очи от обляното й в сълзи лице, все още красиво, макар и бледо и подпухнало. Тя потупа Челси по рамото.

— В задния двор има врата, която води почти направо до метрото. Разбра ли?

— О, благодаря ти, Джоун! — Челси я прегърна. — Мамка му, ти си направо царица. Ще ти се отплатя някой ден, обещавам.

— Не ругай — каза Джоун и се освободи от прегръдката й. — И не се тревожи, мила. Просто се оправяй! — Тя я потупа по бузата. — Ти си добро момиче, нали?

— Да. — Челси се усмихна за първи път от много време насам. Преметна чантата си през рамо и изчезна към двора.

Когато излезе на Ладброук Гроув, Челси взе такси до един офис в Сохо, близо до Голдън Скуеър, целият от стъкло и бетон, където я насочиха към най-горния етаж.

— Здравей, скъпа — каза човекът отсреща и тръгна към нея. — Разбрах, че си имала неприятности. Какво мога да направя за теб?

Челси знаеше как да изиграе дадена сцена добре.

— Здравей, чичо Дерек — каза тя. — Любимата ти племенница има нужда от услуга.

Дерек мълчеше, просто я гледаше усмихнат и си играеше със златните си копчета за ръкавели.

— Така ли? — каза най-после. — Разкажи ми. Ще направя абсолютно всичко за теб, Челси. Знаеш го.

Челси преглътна.

— Имам нужда от работа. Независимо каква. Трябва да започна да се издържам сама. Искам татко да се гордее с мен.

Дерек я наблюдаваше внимателно.

— Той винаги се е гордял с теб, мила моя — каза той. — Винаги, до ден-днешен.