Шарън Озбърн
Реванш (57)

56

Беше първият й ден в студиото. И за първи път от много време Амбър нямаше търпение да започне работа.

Все още живееше на хотел. Казваше си, че й е удобно, защото е близо до студиото, до баровете и кафенетата във Вилидж, но не беше вярно… Беше й удобно, защото Мат живееше само на няколко преки оттам. Беше първата седмица от Новата година, тя беше в Ню Йорк вече месец и всичко се случваше по-бързо, отколкото си го бе представяла. Договорът за албума бе подписан; нейният агент Дан беше бесен. Знаеше кога Амбър Стоун е сериозна, а този път тя определено не се шегуваше.

— Момиче, ти направо захвърляш кариерата си на вятъра. Не го ли разбираш?

Тя чуваше как гласът му ечи в подобния на пещера ъглов офис, за който той настояваше; оттам имаше изглед към целия град. Чу как обувките му „Гучи“ изтракаха върху стъкления плот, когато вдигна крака на масата, чу звука на въртящия стол за хиляда долара, когато се завъртя към прозореца, и почукването на пръстите му по неговото „Блекбери“ — явно проверяваше за пропуснати обаждания и съобщения, докато говореше с нея.

— Не искам такава кариера в киното, каквато ти искаш от мен, Дан — каза тя. — Няма да играя ролята на ничия сестра. — Чувстваше, че това е особено неподходящо за нея. — Следващата стъпка е да играя нечия майка, и тогава ще трябва да се застрелям.

— Правиш от мухата… — започна Дан.

— Не — тихо, но твърдо го прекъсна Амбър. — Ти ме караш да правя неща, които не желая. Не е твоя вината, че вече не искам да участвам в това.

Край с оплешивяващите и меки като тесто шефове на студията със задължителния фейслифт, край на настървените, изпълнителни директори с костюми „Прада“ и агенти с усмивки като на бяла акула, край на наперените момиченца със силиконови гърди, които ти сервират в бара и ресторанта и внимателно гледат с кого си — дали не могат да се възползват и да пробият в киното?

Тя приключи с този период. Не се заблуждаваше. Знаеше, че и музикалният бранш не е идеален. Но не зависеше толкова от външния вид, колкото киното. А и в тази индустрия все още работеха хора, които обичаха музиката.

Амбър знаеше, че в тази посока ще има само една възможност, и затова всичко трябваше да е перфектно. Тя подбра добре дрехите си. Дънки и хубаво, закачливо сако, грижливо избрани аксесоари — искаше хем да личи, че е обърнала внимание на облеклото си, хем да не е прекалено ярко и впечатляващо… Взе сивата си чанта „Мълбъри Бейзуотър“, която се разгъваше като куфарче за ноти, и тъкмо тръгна към вратата, когато звънна хотелският телефон.

За малко да не отговори, но нещо я накара да се върне; може би има промяна в графика за записите?

— Ало? — припряно каза тя.

— Амбър? Ти ли си? — Сърцето й пропусна един удар — добре познаваше този дрезгав глас, от който бликаше любопитна комбинация от сексуалност и сарказъм…

— Челси? — каза тя. — Здравей. Как си?

Не си бяха говорили от сцената в хотела в Бевърли Хилс. Амбър си бе сменила номера, за да не я открият.

— Добре съм, горе-долу. Слушай, можеш ли да говориш?

— Как ме намери?

— Говоря с най-различни хора вече десет дни. И ти открих следите.

Тя като че ли беше останала без дъх.

— И така, можеш ли да говориш?

— По-скоро не… — Амбър си погледна часовника. Вече трябваше да е в студиото, точно в десет. — Бях тръгнала за някъде. Важно ли е?

— Може и така да се каже. — Челси се изкашля.

— Сега в Ел Ей е осем часът, Челси — защо си будна толкова рано?

— Исках да те хвана, преди да излезеш — отвърна тя. — Кажи „здрасти“ на Сали.

— Здравей, Амбър! — чу се наперен глас, който трептеше по линията на хиляди километри разстояние. — Как я караш?

— На високоговорител ли сте ме включили? — попита озадачено Амбър. — Сали ли? Сали, на Лио? Какво искате, момичета?

Настъпи кратко мълчание.

— Кажи й. — Тя чу шепота на Сали и усети как настръхва. Изплаши се, без да знае защо.

— Имаме нужда от помощта ти, сестричке — каза Челси накрая. — Трябва да заковем Лио, веднъж завинаги. И ти си единствената, която може да ни помогне.

Отначало Амбър отказа. Само повтаряше:

— Не ме интересува. Не искам да ми разказвате за какво става дума. Защо да зарежа всичко тук, в Ню Йорк, и да се връщам, за да ви помагам? След всичко, което се случи?

— Аз бих могла да ти кажа същото — апострофира я Челси. — В крайна сметка, Амбър, не би ли казала, че си ми длъжница?

Амбър млъкна, поразена отново от мащаба на действията си — как само с няколко изречения бе съсипала живота на сестра си и колко погълната е била от мисълта за отплата… А това не беше ли същото? Не се ли занимаваха отново с един мъж, който просто не заслужаваше тяхното внимание?

Сякаш бе прочела мислите й, Челси каза:

— Слушай, няма как да сме сигурни какво има на записа и затова имаме нужда от теб, да го вземеш. Знаем в какво състояние я е оставил, след като е приключил с нея. А ти харесваше Мария. Беше хубаво дете. — Тя замълча. — Само на петнайсет. Не заслужаваше това.

„Ти пък откъде знаеш? Не си била там!“, помисли си Амбър, но нямаше защо да й се противопоставя. Каквото и да се е случило, било е ужасно. Тя сложи ръка на сърцето си. Това беше ужасно. Ужасно. Горката Мария. Горката Тина.

— А и… — Челси замълча, после добави небрежно: — Знаеш ли, това не е добре и за теб. Практически ти си живяла там по това време. Трябва да си сигурна, че ако това излезе наяве, няма да е свързано с теб по някакъв начин.

— Наясно си, че не съм знаела нищо за това — каза Амбър спокойно, но сърцето й биеше лудо.

— Аз го знам, Сали също — каза Челси така, сякаш Амбър го е намекнала и е хвърлила съмнение върху самата себе си. — Но хората не го знаят! Ще си помислят: ти си била там през цялото това време, как така не си попитала защо е заминала? Не си подозирала нищо? Имам предвид… какво, за бога, си мислила? Така ще си кажат.

Какво си е мислила ли? Добър въпрос. Как, по дяволите, не е прозряла за толкова време какъв е Лио… Амбър отново се замисли за Маргарет, която сега беше в Лондон. Как е възможно тя да не е разбрала какъв е той? Тя трябваше да е майка, а не импресарио… Безпредметно е сега да я вини. Амбър поклати глава. Време беше да вземе нещата в свои ръце, вместо да обвинява други хора. Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Добре, ще дойда!

Челси подсвирна от облекчение.

— Прекрасно. Кога?

— Колкото може по-скоро! — Искаше да приключи с това. — Ще взема самолета днес.

— Ами записите и другите ти ангажименти? — Челси се престори на загрижена. Прозвуча толкова фалшиво, че Амбър прехапа устни. За малко да й каже да си гледа работата.

— Ще се освободя от тях. — Сега не можеше да мисли за Мат. — Ще измисля нещо. Но това е за последно, Челси. Наистина.

— Да, да — каза Челси тържествуващо. — Страхотно. Хванахме го. И ще го притиснем в ъгъла. Ще си плати за всичко.

Амбър затвори и бавно остави чантата. Ще си плати… за какво? — запита се тя. Не смяташе, че се забъркват в това, за да отмъстят за Мария. Не, онези двете преследваха свои цели.

Тя започна да си стяга багажа и междувременно се обади в студиото. Мат сигурно вече се чудеше защо още я няма. Ще си помисли, че е несериозна. Но тя нямаше друг избор; разбираше го ясно. И определено нямаше да му каже какво се случва всъщност.

Амбър отиваше в Ел Ей, макар че с цялото си сърце искаше да остане в Ню Йорк…