Шарън Озбърн
Реванш (23)

22

Списание „Стар“, април 1999, брой 20, стр. 45

Десет въпроса, които задаваме винаги:

РАЗГОВОР СЪС ЗЛАТНИЯ ГЛАС НА ПОПМУЗИКАТА АМБЪР СТОУН, КОЯТО ЗАПИСА СВОЯ ВТОРИ АЛБУМ

1. От какво се вълнувате най-много в момента?

От моя нов албум, „Амбър“! Той е вторият, който записвам. И съм наистина доволна от постигнатото. Надявам се всички да го харесат.

2. А какво не ви радва особено много в момента?

Че трябва да ставам рано, за да уча танците за турнето. Марко, моят хореограф, е истински инквизитор! Заминаваме на осемнайсетмесечно турне в двайсет и три страни. Нямам търпение да се срещна с всички тези хора!

3. Къде живеете?

В момента навсякъде и никъде конкретно. Живея по хотели и пътувам постоянно между Лос Анджелис и Лондон, тъй като водя преговори за участие във филм. Но когато имам възможност, се връщам у дома при майка си. Не искам да се разделям с нея. Тя е изключителна.

4. Кога плакахте за последен път?

Често плача! Но мисля, че за последен път плаках, когато албумът ми „Това съм… АЗ“ стана платинен. Това беше първият ми албум. И за мен това беше изключителна чест.

5. Каква е тайната ви амбиция?

Нямам такава! Обичам да пея! Музиката е моят живот! Щастлива съм, когато пея, без значение къде. На сцената, у дома срещу огледалото, докато се реша. Няма никакво значение!

6. Кога бяхте гола за последен път и с кого?

С Марко, тази сутрин! Той остана при мен в хотела, защото гледахме до късно „Мръсни танци“ за стотен път. Но нищо повече — той не си пада по момичета, ако ме разбирате…

7. Какво не харесвате най-много у себе си?

Че не съм се погрижила в достатъчна степен за хората, които обичам.

8. Къде бихте искали да живеете и защо?

Някъде на брега, на не особено претенциозно място. В действителност не обичам особено много хотелите. Честно казано, предпочитам по-обикновен живот.

9. Кой е вашият герой от истинския живот?

Това беше моят баща.

10. Какво ще правите днес?

Ще репетирам за турнето, ще се срещна с майка си, ще репетирам новите песни, а накрая ще се опитам да поспя малко!

Списание „Стар“, април 1999, брой 20, стр. 68:

Забелязана!

… Да излиза от нощния клуб „Фейсис“ в Сохо, в 5 ч. сутринта: Челси Стоун (на снимката). Сега вече знаем: а) кой е изял всички кексчета, б) къде е била тя през цялото това време — най-вероятно — заключена в избата с каса вино и без достъп до слънчева светлина… хареса ли ви типичният й вид с марка „Челси“ — размазано червило и разтекъл се грим? Това момиче има нужда от помощ.

— Страхотна си, мила — каза Марко и подаде на Амбър хавлиена кърпа. — Честна дума, страхотна си. Учиш се толкова бързо… — той повдигна вежда. — Един ден ще направиш някой мъж истински щастлив.

Амбър се засмя.

— Марко… ти си единственият за мен, знаеш го.

Тя уви кърпата около врата си и отпи голяма глътка вода. Огледа се в дългото огледало на стената на фитнес залата и се намръщи. Марко улови изражението й и каза:

— Какво ти става? Ти си самото съвършенство, скъпа.

— О, боже, ни най-малко — отвърна Амбър с въздишка. — Изглеждам ужасно. Погледни ме само. Още не съм свалила килограмите, които качих по време на почивката, и косата ми е ужасна. Не трябваше да си подстригвам перчема, когато бях в Щатите.

— Перчем ли? — Марко се разсмя. — Хей, Мис Съединени щати, какъв е този „перчем“? Ние тук му казваме „бретон“.

— Помощ! — извика Амбър. Изглеждаше сериозна. — Винаги се опитвам да използвам правилните думи, но е ужасно объркващо, когато не знам къде се намирам. — Тя разтри челото си с ръка. — Дори не знам коя съм. Предполагам, че е от умората.

— Ти си Амбър и се намираш в хотел „Дорчестър“ в Лондон. И си номер едно в класациите за албуми и сингъл тази седмица, сто коя си.

Марко се приближи и я прегърна през великолепните, равно загорели рамене.

— Скъпа, ти работиш много в момента, но бъди сигурна, че си заслужава. Трябва само да се успокоиш и да се съсредоточиш, това е всичко. В този момент ти си най-търсената изпълнителка в света; освен това си великолепна певица, феновете ти боготворят земята, на която стъпваш, и албумът ти е направо изключителен. Това турне ще бъде голяма работа.

Тя отново се намръщи.

— Марко, не ме залъгвай със сладки приказки.

Марко я погледна. Тя беше права. Досега никога не я беше лъгал.

— Е, добре — каза той. — И все пак е вярно. Албумът е достатъчно добър, дори и да не е изключителен. Вярно, ако всичко беше както ни се искаше на нас, щях да те пусна сама на сцената само с една китара и твоя прекрасен глас да свириш пред четиридесет души в някой малък клуб под земята, а аз ще те наблюдавам на чаша вино и ще измервам бармана с поглед. Но иначе не е лошо човек да има твоя проблем, защото това е проблемът на международната известност, скъпа.

Тя кимна с благодарност.

— Ти винаги си прав, Марк. Бог да те благослови.

— Бог да те благослови и теб, дете. Нали няма да ме зарежеш, когато станеш голяма филмова звезда, още по-известна от сега?

Амбър се засмя:

— Да те изоставя ли? Разбира се, че не, Марко. Ти си единственият ми приятел.

Той вдигна очи нагоре в престорено възмущение:

— Лъжкиня.

Но беше вярно. Амбър не бе имала много приятели като малка — Челси беше всичко за нея, а майка й беше изключително придирчива за момиченцата, с които дружи, дори когато живееха в Уейбридж. Те трябваше да са деца на депутати, и то от партията на торите, или дъщери на адвокати, лекари и други уважавани хора. Марко беше единственият човек в нейния живот, който не искаше нищо, освен да бъде с нея. Досега не бе имала такъв приятел.

Запознаха се преди две години — малко преди смъртта на Джордж, и се сближиха през онзи ужасен период, когато работеха заедно върху хореографията за албума на Амбър „Това… съм аз“. Марко беше наполовина шотландец, наполовина италианец, загорял и строен, страхотно красив, но и реалист. Той не говореше небивалици на Амбър, каза й какъв е и никога не злоупотреби с положението си и не я използва, за да израсне в кариерата. Тя отчасти го харесваше толкова много именно заради това; Марко беше завършена личност. Тя не знаеше дали може да каже същото за себе си, поне през по-голямата част от времето.

При това, той беше великолепен хореограф. Амбър беше отглеждана от такава ранна възраст с целта да бъде звезда, че беше работила с всякакви хора — и вече знаеше кой е добър и кой не. Освен това знаеше, че всичко става с много работа, с благоразумие и без никакво главозамайване.

Но понякога се чудеше — това ли е всичко? Така се казваше любимата песен на баща й. Той обичаше Пеги Лий. Майка й беше предопределила този път за целия й живот — а сега, когато това се бе случило, тя се чувстваше странно празна отвътре и не можеше да го сподели с Маргарет. През последните десет-петнайсет години тя бе напълно вманиачена на тази тема.

Но да си звезда се оказа нещо извънредно особено. Хората се отнасят към теб по различен начин, смеят се и на най-тъпите ти шеги и ти дават толкова много неща безплатно или на доверие, че просто няма кога да ги използваш. Амбър беше истински удовлетворена само когато пееше; останалото — интервютата, премиерите, фотосесиите, парфюмът с нейното име, парите… толкова много пари — просто не я интересуваше.

Тя бе най-щастлива, когато, в компанията на най-добрия си приятел, пееше и си акомпанираше сама на китара в претрупания му малък апартамент в Примроуз Хил и седнали на чаша вино, се смееха до безкрай на събитията от деня. Но такива вечери се случваха все по-рядко с наближаването на това чудовищно турне, а вече се обсъждаха и плановете за след турнето — след две години. Луда работа. И тя, Амбър, беше в центъра на тази суетня, работеше безспир и понякога имаше чувството, че това момиче не е тя, че то няма нищо общо с нея.

— Да поръчаме обяд — каза Марко. — После е интервюто за „Мейл“ и още проби на костюмите. Майка ти иска тази вечер да си легнеш рано — нали не си забравила, че утре сутрин летим за Рим за първата репетиция на продукцията?

— Да — отвърна Амбър и разтегна устни в широка усмивка. — Помня, разбира се.

— Между другото, майка ти се обади, докато ти беше долу. Онзи продуцент от Лос Анджелис не се отказва, иска да те види отново. За онзи филм за гимназията ли става дума?

— Казва се „Балът“. — Амбър извъртя очи. Излязоха на терасата на апартамента, където грееше топло пролетно слънце. Тя се загледа над Хайд Парк и нарцисите, които свеждаха цветове под напора на вятъра. — Това е невъзможно. Кой ще иска да ме гледа във филм?

— Доста хора, очевидно. — Марко взе менюто. — Та това е Лио Ръсел и няма нужда от нищо друго.

— И мама мисли така — въздъхна Амбър.

— О-о — възкликна Марко. — Самият сър Лио Ръсел! Най-великият продуцент на света! — Дори той изглеждаше впечатлен и Амбър се подразни.

— На кого му пука за Лио Ръсел — каза тя. — Да поръчаме нещо за обяд. Искам да поговорим за почивката. Попитах мама вчера дали мога да си взема една седмица почивка, и тя определи следващия октомври. Удобно ли е за теб?

— Октомври? — повтори Марко. — Дотогава има много месеци. Всъщност, цели седем. И да нямаш никакво свободно време дотогава? Я, стига, Амбър! Ти си известна, вече можеш да правиш каквото си искаш!

Беше невъзможно да му обясни колко невярно е това твърдение и как майка й вече бе планирала всичко; дори тази единствена седмица през октомври беше голям проблем за Маргарет. Амбър само поклати глава и се усмихна мило:

— Знам, знам, но все пак ще имаме една седмица, обещавам ти! Така или иначе, ако не си почина малко, ще полудея. Забрави това засега. Разкажи ми как мина срещата ти с онзи руснак, балетиста. А?

Марко я прегърна и погледна с усмивка овалното й лице, обрамчено от дълга вълниста кехлибареноруса коса. Той я обожаваше; тя му беше като сестра. Толкова сериозна и в същото време забавна, приятна, истински човек, а не някакъв фалшификат, и той чувстваше, че се налага някой да я защитава от акулите. Понякога се тревожеше за нея. Надяваше се да не я принудят да се промени.

Той я погледна и каза:

— Не искам да те стряскам, скъпа. Но се готви!

Маргарет Стоун седеше на бюрото си в съседната стая на огромния хотелски апартамент и гледаше намръщено. През вратата до нея долиташе смях; от време на време се чуваше как Амбър ахва в престорен ужас от някаква глупост, която Марко несъмнено й разказва. Тя нямаше нищо против него, само дето беше малко лекомислен. Беше чудесно, че Амбър се разбира така добре с хореографа си, но те трябваше да работят, а не да се кикотят.

Маргарет отвори на бюрото огромния бележник, който винаги носеше със себе си. Разтри с пръсти носа си, взряна в напрегнатия график на дъщеря си. По някаква причина такива дни й се струваха много трудни. Слънчеви пролетни дни, в които виждаш усмихнати хора и се чувстваш щастлив дори тук горе. Тя се протегна на стола, огледа се и спря поглед върху парка отвън.

След погребението не се върна повече в „Бей Трий Хаус“. Нито веднъж. Продаде къщата и се премести в малък апартамент в Уейбридж. Каза на всички, че не може да напусне квартала, където бяха израснали децата. А и с Джордж бяха толкова щастливи тук. Но това бяха глупости — тя просто не живееше там. Кариерата на Амбър тръгваше стремглаво нагоре и тя трябваше да е с дъщеря си, не само като неин мениджър — сега, след смъртта на Джордж, но и за да се грижи за нея. Амбър имаше нужда от грижи. А и, ако трябва да бъде честна пред себе си, самата Маргарет имаше нужда от това. От нещо различно, от нещо, върху което да съсредоточи силите и вниманието си.

Защото Джордж й липсваше страшно. В миналото не си бе давала сметка колко много би й липсвал, ако изчезне от живота й. От нея излезе добра вдовица; отиваше й. След вцепенението от смъртта и последвалите разкрития, след тревогите по Челси, която беше толкова зле, и решаването на проблемите с бизнеса, който почти напълно се срина и тя изгуби всичко… Маргарет просто не можеше да мисли за това… и когато всичко приключи, къщата бе изчистена и продадена, Челси — настанена отново в квартирата си, тя разкара Дерек от очите си — просто му каза да се махне веднъж завинаги. Когато всичко свърши, понякога Маргарет се взираше в дневника си в някой слънчев пролетен ден и разбираше колко й липсва съпругът й. Липсваха й кротките му очи и възпитаност чувство за хумор, обичта му към момичетата и усетът му за бизнес. Тя така и не го бе опознала наистина, а сега вече никога нямаше да може.

Силният смях от съседната стая избухна с нова сила и сепна Маргарет от унеса й. Тя се намръщи, но потисна желанието си да отиде и да ги усмири. Химикалката й увисна над седмицата през октомври, която бе зачеркнала по молба на Амбър. Всъщност, Амбър нямаше да излезе в почивка нито тази година, нито следващата, но на Маргарет сърце не й даваше да й го каже, поне засега.

Защото, макар и да не го бе искала, тя имаше за Амбър други планове, за след турнето. Планове, чрез които щеше да я направи звезда за вечни времена, а не само една поп певица с два мимолетни албума. Тя ще бъде рекламното лице на голяма козметична компания, музата на изгряващ моден дизайнер. Ще работи с най-добрите фотографи, ще направи предизвикателни, артистични фотосесии и видеоклипове и всички ще говорят за нея. Ще стане кръстница на нов парфюм — вече бяха избрали името: „Нектар“. Всичко това щеше да поведе нейната талантлива дъщеря към кариера в Холивуд в един ексклузивен пакет: актриса, певица, перфектната марка за млади момичета, за жени и мъже от всички възрасти.

Маргарет бе научила много от Джордж, както и той от нея. Тя беше родена за бизнес, будна, обиграна и целеустремена. Амбър беше основният й капитал, а сега от нея се интересуваше и сър Лио Ръсел. Лио Ръсел — най-големият, най-значимият филмов продуцент в света.

Тя не се замисляше дали Амбър иска това. Дори не й идваше наум, че е възможно да не иска. Амбър беше винаги благодарна, мила и любезна. Страшно й липсваше баща й, да направлява кариерата й и да се грижи за интересите й, и по тази причина Маргарет бе започнала преговори с други хора. За да осигури бъдещето й. В Лос Анджелис.

Амбър ни най-малко не разбираше какво централно място заема сър Лио Ръсел в тези бъдещи планове и в колко важна персона ще се превърне той в живота й съвсем скоро. Но Маргарет разбираше. Той искаше да работи с Амбър; тя му бе нужна направо отчайващо, преди да я докопа конкуренцията — и Маргарет съзнаваше, че тя дърпа конците. Щеше да го накара да почака още малко.

Тя взе химикалката си и започна да пише на мястото, където бе отбелязана свободната седмица. После вдиша рязко през носа и кимна с усмивка. Понякога животът бе труден, но Маргарет трябваше да признае, че това й харесва. Толкова близо до сцената, все едно е наистина на нея. Ако не друго, поне контролираше нещата.