Шарън Озбърн
Реванш (31)

30

Челси изчака, докато мине кастингът, преди да сподели с когото и да било.

— Не е кой знае какво — каза тя на Гарет след десетина дни в клуба. — Тези неща се правят всеки ден, както знаеш. Надали ще ми дадат ролята.

— Ако направят подобна глупост, ще са луди. — Гарет беше напълно сериозен. — Абсолютно луди… Ти си изключителна, Челси! — Той потри радостно ръце и я погледна. — Не искаш ли ролята?

Челси разтри очите си с ръка.

— Разбира се, че я искам.

Намираха се в нейния офис, в една обикновена сряда вечер, когато бе по-спокойно. Тя размести някакви листове по бюрото си. — Просто съм уморена. Пък и стана късно.

— Но това ще е…

— Да, направо ще е страхотно, но не мисля, че ще се случи. А и аз съм доволна от живота си, какъвто е.

— Така ли? Искаш да правиш това до края на живота си?

Беше два часа през нощта. Те се взираха безмълвни в мрачния затъмнен офис. През дебелия под се чуваше стържещата музика от клуба. Беше време да затварят. Челси притисна пръсти към челото си. Не искаше дори да си мисли колко силно желае ролята. Тони беше прекрасен образ. Сериалът имаше всички данни да стане хит. А и дори само това, че през последните два месеца бе потопила пръстите на краката си в атмосферата от преди, беше страхотно.

Челси изчака, докато мине кастингът, преди да сподели с когото и да било.

— Не е кой знае какво — каза тя на Гарет след десетина дни в клуба. — Тези неща се правят всеки ден, както знаеш. Надали ще ми дадат ролята.

— Ако направят подобна глупост, ще са луди. — Гарет беше напълно сериозен. — Абсолютно луди… Ти си изключителна, Челси! — Той потри радостно ръце и я погледна. — Не искаш ли ролята?

Челси разтри очите си с ръка.

— Разбира се, че я искам.

Намираха се в нейния офис, в една обикновена сряда вечер, когато бе по-спокойно. Тя размести някакви листове по бюрото си. — Просто съм уморена. Пък и стана късно.

— Но това ще е…

— Да, направо ще е страхотно, но не мисля, че ще се случи. А и аз съм доволна от живота си, какъвто е.

— Така ли? Искаш да правиш това до края на живота си?

Беше два часа през нощта. Те се взираха безмълвни в мрачния затъмнен офис. През дебелия под се чуваше стържещата музика от клуба. Беше време да затварят. Челси притисна пръсти към челото си. Не искаше дори да си мисли колко силно желае ролята. Тони беше прекрасен образ. Сериалът имаше всички данни да стане хит. А и дори само това, че през последните два месеца бе потопила пръстите на краката си в атмосферата от преди, беше страхотно.

Тя обичаше клуба, но нещо в него я изтощаваше. Трябваше да го признае; вероятно имаше неща, които й се изплъзваха, но напоследък работата тук я депресираше. Човек има граница, до която може да приеме дъртаците, които се слагат на девойки, а нейната вече беше прехвърлена. Трябваше й промяна. Ако не се случи нещо ново…

Внезапно някой заблъска по вратата и вътре влетя Океана, една от танцьорките.

— О, боже, ужас, Челси! — Тя изтича до бюрото, стиснала ръце в пълна истерия. — Ела бързо! Господи, случи се нещо страшно!

— Какво става? — Челси веднага скочи на крака.

— Мая пострада — там, в задната стая… Не знам какво стана, беше с някакъв клиент, а сега е много зле…

— Мая ли? — Това беше другата рускиня, и тя като Океана само на деветнайсет. Челси и Гарет хукнаха към вратата.

Нямаше как да притичат пред сцената, както им се искаше, но вървяха бързо, да не би някой да забележи, че се случва нещо необичайно.

Океана ги поведе към една от задните стаи.

„Рокси“ не беше публичен дом — Челси бе непреклонна по този въпрос. Но заради бизнеса тя си затваряше очите за това, което се случва в отделените със завеси сепарета в задната част на клуба. Това бяха усамотени кабини, където клиентите водеха момичетата за частно изпълнение — танц в скута на клиента; именно от това клубът изкарваше най-много пари. Ако се случваше и нещо друго, тя не искаше да знае.

Челси дръпна завесата на най-близката до вратата кабина. Вътре на пост стоеше Джоно, един от биячите в клуба. Той кимна.

— О, мамка му — каза тихо тя и погледна надолу.

— Гадост — добави Гарет.

И двамата направо се давеха от вонята. На пода лежеше Мая, цялата в повърнато. Беше бледа, кожата й блестеше сребристобяла в сумрака. Червеният й костюм с пайети беше разкъсан. Още беше с бикините, но без горнището. Отстрани висеше малък триъгълник скъсан плат, покрит с повърнато. Очите й бяха празни, коремът — хлътнал. Беше се напикала и общата миризма от повърнатото, урината и още нещо, неясно какво, беше направо непоносима.

— Какво е станало? — попита Челси. — Какво е яло това момиче, по дяволите? — Не можеше да откъсне поглед от Мая. Тя приличаше на привидение, направо си изглеждаше умряла.

Не го казвай. Тя си прочисти гърлото и се опита да се съсредоточи в обясненията на Океана.

Мая влязла в кабината с клиент. Океана не знаеше какво точно се е случило, но беше сигурна, че са взели спийдбол. Този беше редовен клиент и беше карал и преди момичетата да го правят. Океана танцувала в съседната кабина и чула странен шум; явно в този момент Мая получила пристъп и припаднала. Клиентът изчезнал, преди Океана да влезе при Мая. Естествено, че е изчезнал. Върнал се е при жена си в Пенджи.

— Мамка му — повтори Челси. — Има ли пулс?

Джоно отвърна:

— Преди имаше, но сега вече не знам.

— Ще помоля учтиво клиентите да си тръгнат. И без друго вече е след работно време. А ти — обърна се тя към Гарет — се оправи с това. Веднага извикай някого.

Гарет кимна:

— Няма проблем, скъпа.

Челси потупа Океана по рамото. Тези двете наистина бяха съвсем млади.

Мая изглеждаше дори още по-малка, както лежеше на пода. Челси осъзна, че дори не знае откъде са и дали имат семейства. Напоследък беше толкова заета с „Рокси“ и с „Неделния клуб“. Дали не бе пропуснала важните неща?

— Ще се оправи — промълви тихо Челси, но гласът й звучеше несигурно. Не можеше да откъсне поглед от кокалестата купчина на пода.

Тя се вгледа в лицето на Мая и видя, че бузата й, която бе останала в сянка, е жестоко насинена. Устата й беше разбита и кървеше; красивите плътни устни се бяха свили в гротескна гримаса. Мая бе напълно неподвижна.

Спокойно, сякаш не я очакваше нищо важно и оставаше само да вземе такси до вкъщи, Челси тръгна из клуба, като разменяше реплики с клиентите и ги подканваше да си тръгват с комбинация от чар и завоалирани закани. За по-малко от пет минути кубът се изпразни и когато се върна в кабината, Челси видя, че Гарет и Джоно са още там.

— Остана ли някой? — попита Гарет. Челси поклати глава. Застанала до Мая, Океана плачеше тихо.

— Мъртва е — каза Гарет.

— Какво?

— Да, Челс. От известно време.

— Идва ли линейка?

Гарет прехвърли поглед към Джоно:

— Не сме викали, ако това имаш предвид.

— Това имам предвид, естествено! Мамка му! — избухна Челси. — Тя е…

— Вече мъртва — каза Джоно. — Няма какво повече да се направи, Челси, мила, повярвай ми.

— Но все пак трябва да повикаме…

Към нея се приближи Гарет:

— Челси, помисли си.

Тя поклати неразбиращо глава:

— Какви ги говориш?

— Ще обвинят нас тримата — Гарет махна към себе си, Джоно и Океана, която трепереше в ъгъла, — че не сме направили нищо да я спасим.

Океана я погледна умолително:

— Визата ми… ще ме върнат обратно…

— Да знаеш, мила — каза твърдо Джоно — общината ще ти затвори заведението като стой, та гледай.

— Да — потвърди Гарет. — А може да затворят и другите заведения на чичо ти, не бих се учудил.

— Сто процента — каза Джоно. — Търсят му цаката от години.

Стомахът на Челси се сви още повече, след като споменаха чичо й. Дерек й бе помогнал, когато никой друг не искаше. Нямаше как да го прецака сега. Не можеше. Тя затвори клепачи и пред очите й проблеснаха видения с образа на Мая… засъхналата кръв по устата, повърнатото по тялото, локвата мръсотия около нея. Синините… ужасната неподвижност. Как бе допуснала да се случи това? Как ще го обясни на Дерек, на… на…

Сякаш бе прочел мислите й, Гарет изрече бавно:

— А и тази роля, която се надяваш да получиш…

Челси зяпна и каза с прегракнал глас:

— Майната й на ролята. — Но всъщност не мислеше така.

Внезапно осъзна, че се намира на кръстопът, и знаеше, че сега ще трябва да тръгне нанякъде и да се довери на инстинкта си, че е избрала правилната посока.

Искаше й се проблесващите пред очите й образи на Мая да изчезнат. Тя се прокашля.

— Добре, какво да правим тогава?

— Познавам един, който познава разни хора — каза Джоно без капка емоция в гласа.

— Който ще се отърве от… — Челси нямаше сили да погледне отново мъртвото момиче, нито да довърши изречението.

— Да, ще се отърве от тялото. Ще му се обадя и той ще дойде. — Сякаш ставаше дума за чувал с боклук. Той взе телефона и започна да набира някакъв номер с дебелите си като салами пръсти. Челси го гледаше. До нея Океана зарида отново, раменете й се тресяха.

Челси искаше да я прегърне, но не можеше да мръдне от мястото си. Не можеше. Насили се да погледне надолу още веднъж, към крехката малка купчинка на пода. Мая вече посиняваше, а вонята на повърнато ставаше по-доловима и кисела. В ушите на Челси все по-силно и по-силно звучеше музиката от близката тонколона.

Тя затвори очи за миг. Но знаеше, че гледката никога няма да я напусне. Още една картина, която щеше да стане част от кошмарите й.

 

 

Отърваха се от момичето. Челси остана в офиса, без да задава въпроси. Така и не разбра какво са направили. Когато Джоно влезе при нея два часа по-късно — вече беше почти сутрин, тя му подаде три хиляди в брой. Той поклати глава.

— Нямам нужда от подкуп, мила.

Тя пъхна парите в ръката му.

— Искам да ги вземеш. Не спори с мен.

— Ти си добро момиче, Челси — каза той. — Просто лош късмет, това е! Няма нужда да ме умилостивяваш. На никого няма да кажа. Нито пък Мики. Той ми дължи много.

Тя даде същата сума и на Океана, която я гледаше невиждащо. Зачервените й очи бяха пълни със сълзи.

— Съжалявам, че видя това. Тя ти беше приятелка — не знам какво друго можехме да направим.

Океана взе парите, без да протестира. Сгъна ги и ги пъхна под тънкото си потниче, сякаш го бе правила стотици пъти. После каза:

— Не я познавах добре. Но беше сладка. Това ще помогне. Благодаря. — После се обърна и си тръгна.

Челси остана седнала в офиса, загледана в нищото, в продължение на часове.

Когато телефонът звънна, тя се сепна ужасно. Звънът разкъса грубо кошмарната тишина.

— Ало? С Челси Стоун ли говоря?

— Д-да… — Челси прекара лепкавата си ръка през челото си; беше вече седем часа, а тя не бе мигнала.

Гласът звучеше с изисканото произношение на човек, завършил образованието си в скъпо частно училите: гладък и равен.

— Челси, извинявам се за ранното обаждане, но се готвя да летя за Ел Ей и исках да поговорим, преди да тръгна.

— Кой се обажда? — попита раздразнено тя.

— Извинете, аз съм Тристан Джоунс. Просто исках да…

— О, здравейте — прекъсна го тя и се опита да запази някакъв остатъчен разум в гласа си и да не звучи като съвсем подивяла.

— Вижте… Исках да ви го кажа лично. Ще получите ролята.

— Моля?

— Ролята на Тони. В „Съдби“. Получавате я. Много съм доволен, както и останалите. Бяхте страхотна и ще се получи великолепно, Челси.

Тя измери с поглед влажното мазе. Само един малък процеп гледаше към странична уличка в Сохо. Отвън се дочуваше тракането на боклукчийски камион, работниците мятаха вътре чувалите със смет. Време за разчистване. Ново начало…

Тя преглътна и примигна, за да отпъди от погледа си образа на Мая.

— Боже, Тристан! — каза тя, сякаш току-що се бе събудила и нямаше никакви други планове, освен да излезе да потича за здраве. — Страхотно. Много ви благодаря. Няма да ви разочаровам. Това е фантастично!

Тя остави слушалката. Под мишниците й се стичаха струйки студена пот. Гадеше й се. Спомни си за снощи, за кръстопътя. Едно момиче бе мъртво. И тя бе покрила случая. Но на кого му пукаше? Тя ли бе взела това решение? Щеше ли наистина да се измъкне безнаказано?

Челси не вярваше в покаянието. Нямаше право. Беше стигнала до кръстопът и снощи избра накъде да продължи. Изборът й бе правилен, знаеше го. Заслужаваше да получи шанс. И трябваше да се възползва от него. В тази битка тя беше сама срещу целия свят. Може би винаги е било така, откакто бе малко момиче. Амбър винаги е била любимката, а тя, Челен — лошото дете, което майката мразеше и което бе убило баща си… Да, Челси знаеше, че е сама на света.

Забрави всичко и продължавай нататък! Това се бе случвало и преди — с баща й, с катастрофата, с пиенето и наркотиците. Това трябваше да направи и сега. Нищо не биваше да я спира.