Шарън Озбърн
Реванш (3)

2

— Камила?

Нищо. Маги сложи ръце на кръста си и въздъхна.

— Камила? Тук ли си?

Не я беше чула да се прибира предната вечер, тъй че вероятно изобщо не беше вътре, но Маги вече се бе подвеждала така и преди. Две момичета в миниатюрен, мръсен двустаен апартамент си беше бедствие само по себе си — но когато момичето, което спи в хола, се излежава голо до обяд, непременно трябва да провериш какво е положението. Маги си даде сметка, че се смущава от хората от висшата класа.

Тя почука предпазливо, а после си погледна часовника. Щеше да закъснее за кастинга. Отвори вратата.

Беше по-лошо, отколкото очакваше.

— Камила! — извика Маги. — Какво си…

Снощи беше толкова уморена, че само пропълзя в леглото и не беше чула нито Камила, нито брадатия мъж, който спеше съвсем гол до нея на разтегателния диван. На щампованата с мароканска шарка завивка имаше два презерватива, единият сбръчкан, а другият опънат, със сивкави капчици сперма по тях.

Допреди два месеца Маги изобщо не беше виждала друг човек гол, камо ли презерватив, но съжителството с Камила бързо промени това. Едно време дори не би й дошло наум да си легне вечерта, без да измие чиниите, нито да изпие количествата, с които се наливаше Камила, но дълбоко вътре в себе си тя се боеше да не я помислят за задръстена и затова преглъщаше много повече неща, отколкото си беше представяла, че е възможно.

Камила Шербърн обичаше да казва на Маги, че са еднакви — две момичета, които са избягали от къщи при ярките светлини на Лондон.

— Ние сме тук, за да трупаме житейски опит, скъпа моя — повтаряше Камила, облизваше розовите си като цветна пъпка устни и стискаше здраво Маги за раменете.

Но действителността беше съвсем различна — нещо, което Маги въобще не осъзнаваше. Камила беше дъщеря на богат бизнесмен от Хертфордшир. Родителите й мислеха, че живее в Челси и ходи на курс за секретарки. Те й пращаха пари всяка седмица, горди с това, че са поели инициативата да плащат наема за хубавия апартамент на площад „Онслоу“, в който си мислеха, че живее, и да покриват разходите й за вечери с приятели, както и за някой и друг концерт… Само ако знаеха. Камила въобще не беше ходила в апартамента. Тя харчеше парите за трева, плочи, джем сешъни и бог знае какво още. Плащаше наполовина по-малък наем, за да живее на Хопкин Роуд — най-долнопробната част на Шепърдс Буш, малка странична уличка с високи островърхи къщи, до които никога не стигаше светлина. Беше свят на боксониери, натъпкани със скапани съдби и изпълнени с надежда младоци. Маги живееше там, защото не можеше да си позволи друго.

Техният предприемчив хазяин беше разделил една от по-големите боксониери на две, така че Маги спеше в нещо като коридорче, в което едва се побираше единично легло и скрин, а върху него — висока закачалка, на която тя държеше малкото си дрехи. Тясното като цепнатина прозорче, обърнато към отсрещната тухлена стена, никога не пропускаше светлина. Камила спеше в „хола“ — той беше по-широк и имаше прозорец и малък плот, който го делеше от кухнята. И толкова. Отначало — може би цялата първа нощ — Маги мислеше, че е екзотично. Скоро обаче го намрази.

— Извинявай, скъпа. — Камила надигна глава към нея. Правата й руса коса висеше над лицето, а зениците на огромните й очи бяха разширени, сякаш е още надрусана или пияна, или и двете. — Това е… — Тя млъкна за миг и се изкикоти. После вдигна бавно ръце над главата си и показа с гордост косматите си подмишници, които никога не бръснеше.

— Мамка му, Кийт. Маги, мила, кажи „здрасти“ на Кийт.

— Хей — каза брадатият, изви глава и изгледа Маги изпитателно. — Хей, Маги, приятно ми е да се запознаем.

Маги внимателно прескочи една празна бутилка от вино, обвита с лико в долната част.

— Здрасти, но закъснявам. Нямам време за приказки. — Тя огледа презрително стаята.

— Ще почистя, мила. Честна дума. Извинявай, че е такова бунище. — Камила прокара пръсти през косата си. — Ще се видим ли по-късно?

Тя се протегна към препълнения пепелник и запали наново един фас, после седна в леглото и се протегна с очевидно нехайство към голотата си. Големите й гърди леко се полюшваха, докато разкършваше врат от едната страна на другата. Кийт я гледаше одобрително.

Маги не отвърна. Един ден ще живее в свое жилище и то ще е безупречно, повтори си тя, както правеше всеки ден. Щеше да е чисто, перфектно, истински палат — точно обратното на Хопкин Роуд. Мина покрай двамата на проядения от молци матрак и вонящите мръсни оранжевокафяви кресла, покрай старата, олющена, влажна кухня, където в мивката все още стояха чашите от купона на Камила отпреди четири дни, и затвори вратата зад себе си. Не би могла да доведе никого тук. Не че имаше много приятели в Лондон, но щеше да умре от срам, ако някой види как живее.

Изглежда, Камила смяташе за голям купон да живееш в бардак, да не се бръснеш под мишниците, никога да не миеш чиниите, да се мотаеш по цял ден, уж че „трупаш житейски опит“. Но Маги трябваше да излезе и да си намери работа. А сега, два месеца след пристигането си в Лондон, тя се чудеше дали това изобщо ще се случи някога.

 

 

Всъщност, Лондон изобщо не отговори на очакванията й. Тя се явяваше на абсолютно всеки обявен кастинг и сега й беше смешно при спомена колко наивна е била в началото. Тогава мислеше, че причината е или че й липсва шик, или че е прекалено благоразумна. (Ако беше като Камила, казваше си тя неведнъж с горчивина, щеше да се справи далеч по-добре.)

Безбройни кастинги. Кастинг в „Роял Корт“ или в малки кафе-театри, където твърдяха, че набират актьори за пиеси за „истинския живот“, но там всички говореха за университети, за Шекспир и политика. Маги знаеше, че може да играе и че в актьорската игра няма нищо особено. Можеше и да пее. Обичаше да пее — всъщност, трябваше да се насилва да не пее, докато върви по улиците с тази музикална композиция в главата си. Но всеки път се случваше едно и също. „Хубаво момиче, но просто му липсва нещо“, пренебрежително каза ръководителят на кастинга на режисьора — Маги го чу, докато се промъкваше тихо по пътеката в салона.

Питаше се, ако тогава знаеше това, което знае сега, дали пак щеше да дойде тук? Спомняше си с ужас за първата седмица в Лондон, когато бе отишла на кастинг за римейк на „Коса“ и се бе вкаменила насред претъпканата репетиционна зала, когато разбра, че ще трябва да се съблече. Сега вече беше свикнала е това, до степен на пълно безразличие. Поне в „Коса“ бяха честни: това, което поискаха от нея, беше просто пошло. Имаше кастинги за мюзикъли, които се оказваха най-обикновен стриптийз — там режисьорът казваше небрежно:

— Ъ-ъ-ъ, просто си смъкни малко блузата надолу, мила.

Или пък кастингът за рекламата за пластири срещу мазоли:

— Сега си оближи устните, мила, точно така. А сега си отвори устата, сякаш ще… Нацупи устни. Браво.

Един-два пъти беше получила и работа. Ако можеше да се нарече така. Нещо като статист с реплика — рекламираше новия модел на „Роувър“ на автомобилното шоу и се усмихваше вежливо, докато някакъв дебел, потен бизнесмен небрежно я опипваше по дупето. Посрещаше гостите — мъжете — на официален прием на фармацевтичните компании в хотел „Гросвенър Хаус“, едно от редицата момичета с червени копринени рокли, които им се усмихваха и ги водеха до местата им по масите. Това беше най-доброто от всички предложения.

Мечтите й ставаха все по-дребнави с всеки изминал ден. Само преди два месеца си въобразяваше, че направо ще й дадат главна роля във филм с Робърт Редфорд — просто трябваше да я открият. Сега се смееше на илюзиите си. Днес пак щеше да се яви на конкурс за участие като статистка с реплика в „Суийни“ — избягало от дома си седемнайсетгодишно момиче от северната част на страната, което се оказва на лондонските улици. Ако и с това не може да се справи, тогава как да се надява на друго?

Докато крачеше по напукания тротоар към метрото под изтънялото ноемврийско слънце, Маги се овладя. Беше тръгнала на кастинг в Сохо — място, което обичаше, неизвестно защо, въпреки целия му хаос и порочност. Може би това беше денят, когато нещата ще потръгнат за нея. Да, това беше денят. Тя пое дълбоко въздух, като пренебрегна слабата воня на кучешки лайна и петролни изпарения. Виждаше единствено светлината на слънцето. Погледна надолу към леко нашарените си на ивици, но — както се надяваше — иначе доста равно загорели ръце. Прекара цялата предна нощ в мазане с „Куиктан“, така че сега чаршафите й бяха на петна със странен бисквитен цвят и се налагаше довечера да ги пере отново.

Беше сигурна, че този път ще си струва. Трябваше да е така: бяха й останали само двайсет паунда. Маги разтърси коси, призова онази Маги, която знаеше, че съществува някъде вътре в нея, да се появи и продължи към метрото с развята от вятъра коса и високо вдигната глава.

 

 

— Ти си красиво дете, но не е там работата. — Дейви Карлтън, режисьорът, я измерваше с поглед, сякаш беше парче месо, а в ъгълчетата на устата му се показваше слюнка, понеже дъвчеше дъвка.

— А къде е тогава? — попита Маги, като се опитваше да не допусне отчаянието да проличи прекалено явно в гласа й. В опит да изглежда по-скоро незаинтересована, тя пъхна ръце в джобовете на късите дънкови панталонки, които й бяха казали да облече, и прехвърли тежестта си от единия обут в сандал на висока платформа дълъг крак на другия, застинала на миниатюрната сцена в малкия театър, където се провеждаше кастингът. По-назад на сцената две други момичета чакаха своя шанс да се изявят.

— Виж сега, ти си хубаво момиче — каза Дейви и въздъхна, сякаш от нежелание да разкрие една всеобща истина. — Просто нещо не ти достига.

— Нещо ли? — На Маги вече й бе писнало да чува тези думи. — Какво е това „нещо“?

Дейви махна неопределено с ръка:

— Качеството на звезда. Не знам. Трудно е да се определи. Не си зле, честна дума. Но… просто си като всички останали, скъпа. Нещото ти липсва. — Той я погледна мило. — Разбираш ли?

„Разбираш ли?“ Идеше й да затропа с крака. Естествено, че не разбираше. Освен това не смяташе, че е вярно. Как си позволява този да потъпква мечтата й така?

— Моля да ми дадете още една… — изрече тя бързо и умолително в мрака, но гласът пред нея просто каза:

— Следващият?

На сцената изтича рижо момиче с впити зелени ленени шорти и също толкова впита тениска на ивици, опъната върху едрите й гърди. Токчетата й чаткаха по пода, а усмивката й блестеше в сумрака.

— Здравейте! — извика тя. — Аз съм Шарлът. Страхотно е, че съм тук!

— Номер единайсет? Слезте от сцената — долетя от тъмното отегчен глас. После гласът каза ентусиазирано:

— Здравей, Шарлът!

Маги се измъкна към кулисите, а сдържаните насила сълзи бликнаха по лицето й.

 

 

Пет минути по-късно тя стоеше на една странична уличка в Сохо. Очите й все още бяха замъглени от сълзи, а омразните впити шорти — прилежно сгънати в чантата й. До единайсет часа имаше време. Пред нея се простираше денят, а гладът вече чоплеше стомаха й. Беше останала почти без пари, и понеже бе прекалено горда да поиска нещо от Камила, започна да се храни по-рядко. Знаеше, че кара на празни обороти, но сега наистина се беше хванала за последната сламка. Тя вдигна очи към сивото небе и отгоре закапа ситен дъжд. Това вече беше прекалено. Маги отново заплака, омерзена от самата себе си. Ненавиждаше острата болка от глада, самотата, мръсотията и калта… Нещо привлече погледа й — размекната от дъжда листовка, залепнала за мокрия тротоар. „Разгледайте Англия с автобус“, предлагаше любезно листовката.

Това беше знак. Трябва да се върне у дома… Тялото на Маги се разтърси от ридание. У дома — къде беше това? Със сигурност не Шефилд. Беше говорила няколко пъти с родителите си. Като добра дъщеря им беше написала и няколко писма, на които те не отговориха, прекалено унижени от бягството на детето си, за да проявят интерес. Шефилд не беше нейният дом. А още по-малко пък — Хопкин Роуд… Тя подсмръкна, обхваната от най-силното отчаяние, откакто бе пристигнала в Лондон, и се огледа.

Няколко пъти беше минавала през пазара на Беруик Стрийт и реши да отиде дотам; мястото я ободряваше — плодовете и зеленчуците, натрупани на красиви цветни купчини, ярките цветни светкавици от платове, наредени по витрините, веселите продавачи и театралността на всичко там. Запъти се натам, като си тананикаше „Килър Куийн“, за да се развесели, и да влезе пак в собствения си ритъм, но не се получи. Маги ускори крачка. По дяволите всички, всички до един, тези глупави сноби и идиотски сексисти. Тя ще им даде да разберат! Един ден ще бъде звезда — да, ще бъде! Трябваше й само един пробив. Само един малък пробив, и тогава…

— Хей!

Точно до последната сергия с плодове тя се блъсна в нещо. В някого. Висок, слаб мъж със замечтано изражение, който пушеше пурета на тротоара и си гледаше часовника.

— Ох — възкликна Маги и се хвана за него, за да се задържи на високите си обувки, забравила в смущението си правилната дикция. — Много се извинявам.

Продължаваше да се държи за него. Той я потупа по ръката и тя го пусна.

— Не се извинявай, малката. От цял век не ме е прегръщала млада жена. — Той се усмихна и й помогна да стъпи здраво на краката си. — Май проблемът е в тези обувки, не мислиш ли? Защо трябва прекрасно високо същество като теб да си пъха краката в такива ужасии? Маги погледна към платформите си, които се издигаха на шест сантиметра над земята, усмихна се и подсмръкна:

— Не знам!

— Да не си плакала? — Мъжът я прегърна през раменете, хвърли на земята остатъка от пуретата и пак си погледна часовника.

Маги преглътна.

— Малко.

— О, за бога. Мразя да гледам разплакани жени. Не плачи — каза той съвършено невъзмутимо и пак сложи ръка на раменете й:

 

 

— Усмихни се, съкровище. Аз съм Найджъл.

Косата му леко лилавееше. Маги не беше виждала такова нещо. Вече знаеше достатъчно, за да предположи, че най-вероятно е гей: у дома в Шефилд никой не беше гей — или поне не говореха за това. Това й харесваше в Сохо, е цялата му бутафорност и кичозен блясък: различните хора, които виждаше всеки ден.

— Здравей, Найджъл — каза тя.

— Какво има? — попита Найджъл. — Хайде, кажи на чичо си Найджъл!

— Провалих се — въздъхна Маги.

Стомахът й отново изкъркори и й напомни, че има само петдесет цента и за обяд и за вечеря в този ден.

— Слушай — каза Найджъл и хвърли поглед към улицата. — На колко си години?

— На осемнайсет — отвърна автоматично Маги. Вече беше свикнала да лъже за възрастта си.

— Много добре. А случайно да си търсиш работа?

— Ами… — Маги много внимаваше да не би да си навлече нов кастинг за реклама на бельо или предложение да седне на коляното на режисьора. — Къде?

Найджъл махна с палец към бара зад него.

— Тук. В „Черния кон“. Тъпата Сандра, барманката, избяга снощи с парите от касата, кучката е кучка. И ми трябва нова барманка за три вечери в седмицата.

Той прокара бавно показалец по идеално оформената си вежда и провлачено допълни:

— Някоя, която да не краде от мен, по възможност.

Маги погледна през кривите стъкла на прозорците с черни олющени рамки и видя уютен малък бар. Стените бяха целите в черно-бели снимки, имаше стотици бутилки и един ред сребърни халби, окачени на куки.

— О, ами… — повтори тя. — Не, всъщност. Аз съм…

Тя млъкна насред дума. „Аз съм актриса“, искаше да каже, но си даде сметка, че това ще прозвучи твърде снобско. „Гладна съм. Утре трябва да си платя наема. И не искам да се събличам повече…“

Победена от необходимостта, тя се усмихна на Найджъл.

— Може ли да вляза и да надзърна?

— Разбира се, съкровище — отвърна Найджъл и бутна скърцащата дървена летяща врата. — Добре дошла в „Дерния кон“. Най-хубавия бар в Сохо.