Шарън Озбърн
Реванш (15)

14

Семейство Стоун още живееше в „Бей Трий Хаус“, но тя се бе променила доста, откакто я купиха. Сега имаше гараж, басейн в задния двор, а над кухнята направиха надстройка за още една спалня с баня. Входната порта се отваряше с бутон, а веднъж седмично за градината идваше да се погрижи градинар. Всичко бе направено с изключителен вкус: Маргарет беше вманиачена на тази тема. Нито следа от нещо, което можеше да бъде възприето като „вулгарно“ или „кичозно“. Не, не и у тях. Тя наскоро пребоядиса къщата, понеже двамата с Джордж считаха, че има нужда от освежаване. Беше важно да вървят в крак с модата.

Тази събота следобед, след кастинга, Маргарет беше сама в къщата. Джордж беше в града; напоследък като че ли прекарваше по-голямата част от времето си в работа. Дори стана дума, че може да наеме апартамент някъде покрай „Риджънт Стрийт“, за да не остава да спи в офиса.

Момичетата бяха отишли на гости у приятелката си Ема, която живееше на тяхната улица. В този крайградски квартал с много зеленина те имаха множество подходящи приятели — деца, чиито родители носеха блейзъри, говореха превзето и ходеха на опера. Джордж и Маргарет обичаха това. Както и рокзвездите и известните хора: откакто Джон Ленън и Ерик Клептън се бяха преместили в Уейбридж през 70–те, кварталът придоби друг статут и стана истински престижен. Тук живееха много богати хора и на Джордж и Маргарет това също им харесваше. Беше добре за бизнеса. Позволяваше на Джордж да споменава нехайно: О, ние с него сме съседи, когато говореше с някой служител от звукозаписно студио.

Всичко беше част от правилния имидж. Понякога Маргарет си мислеше, че не бива да изпитва чувството, че всичко това е само игра. През целия си живот бяха работили, за да го постигнат; тя бе неотлъчно край мъжа си — бяха го постигнали заедно. Тогава защо се чувстваше така, сякаш играе театър?

Тази събота Маргарет бе сама и чистеше, понеже това винаги я успокояваше. Беше се изтерзала от събитията по време на кастинга сутринта, изумена до крайност от това, че Амбър не бе получила ролята. Знаеше, че ще се обадят от учтивост, а и от уважение към Джордж, но също така знаеше със сигурност, че няма да дадат ролята на Амбър. А и как само се държа Челси!

Маргарет застина с четката за прах в ръка и огледа съвършено чистия хол, като дишаше тежко. Понякога й идваше много. Просто й идваше много.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, вдишвайки миризмата на препарата за полиране на мебели, на лилиите в огромната стъклена ваза върху рояла до френския прозорец, през който се влизаше в зимната градина. Тази стая представляваше обяснението и причината, поради които всичко това си струваше. Тя погали току-що почистената повърхност на стъклената холна масичка и прегледа списанията, които винаги държеше отгоре: „Дом и градина“, „Живот на село“, „Радио и телевизия“ и „Харпърс енд Куийн“. Стените бяха облепени с тапети от „Лора Ашли“ в нежно синьо, с кремави стилизирани лилии с декоративна лента по средата; диваните бяха кремави, е красиви декоративни възглавници в синьо и бежово; тежките завеси бяха от синя брокатена коприна и стигаха до пода. На полицата над камината стояха снимки на момичетата в сребърни рамки и няколко от подходящи семейни тържества: тържеството изненада за четиридесетия рожден ден на Джордж, първия учебен ден на Амбър в гимназията — всички направени е изискан вкус.

Но нямаше сватбени снимки. Маргарет не считаше, че висшето общество в „Уейбридж“ трябва да знае, че приемът се е състоял в опушен вонящ бар, а тя е била бременна в шестия месец от друг мъж — всъщност, от брата на младоженеца…

Маргарет отново си пое дъх. По някаква причина топката в стомаха й не искаше да изчезне. Имаше нужда от питие. „Щастливият час“ за нея започваше в шест, когато Джордж се връщаше от работа, но напоследък той рядко си идваше преди осем и половина, а понякога въобще не се прибираше у дома, така че за Маргарет „щастливият час“ вече започваше вее по-рано — отначало в пет и половина, после в пет… Беше още едва три, но тя умираше за един джин е тоник.

Долу вече наистина нямаше нищо повече за чистене; дори Маргарет трябваше да признае, че всичко е съвършено чисто. Тя излезе от хола, вее още е четката в ръка, и се опита да се съсредоточи върху мекия, безупречен килим, извитите, гладки бели резбовани перила — нещо, каквото и да било, което да попречи на онова чувство да се върне…

Ще се качи в стаята си.

Знаеше какво ще се случи там.

Това бе единственото й истинско спасение.

Тя поспря на последното стъпало и се зачуди дали да не надникне в стаите на дъщерите си и да подреди набързо, но понякога просто нямаше сили. Това беше единствената част от къщата, която тя не почистваше всяка седмица: искаше децата сами да поемат отговорността за това. Въпреки адреса, на който живееха, те нямаше да станат принцеси, когато пораснат; щяха да са работещи, отговорни, възпитани и учтиви.

Щяха винаги да са въздържани, като майка си, която бе постигнала това е много труд.

Маргарет надникна през вратата в стаята на Амбър и се усмихна. Всичко беше в тон: тя лично бе избрала нежните розови завеси на розички, дивана и възглавниците от „Маркс енд Спенсър“. Имаше дори малка възглавничка е форма на сърце, в подходящ цвят, която стоеше върху леглото. Бюро от „Хабитат“, подредена купчина книги и кутия за писма от ракита: Амбър винаги пишеше благодарствени писма. На стената, до редицата картички е мечета, висеше плакат е любимата група на Амбър, „Тейк Дет“. Всичко си беше на мястото. Амбър беше добро момиче.

Съседната врата беше стаята на Челси. Маргарет я отвори и леко се намръщи още преди да погледне вътре. Постоянно позволяваше на по-голямата си дъщеря да я ядосва и не знаеше как да предотврати това. Както винаги, вътре цареше пълно безредие. Двуетажното легло, за което Челси ги моли до припадък, просто й създаваше повече работа. Два комплекта чаршафи за смяна и две легла за оправяне. Навсякъде имаше разхвърляни касети и дискове с музика, извадени от кутийките. Не може ли просто да ги прибира? Огромни тромави ботуши от „Док Мартенс“, поне четири различни чифта, които заемаха половината под. От скрина висяха черни чорапогащи, а по стените — плакати на мъже със странен вид: с гримирани очи и разголени гърди, окачени съвсем близо до плакат с ранна снимка на Мерилин Монро — пищна и красива, показала се наполовина от един прозорец в Ню Йорк. И още плочи и дискове с музика, на купчини до вратата. Джордж беше купил на Челси грамофон — твърдеше, че това е единственият начин да слушаш музика. Тя беше във възторг от тази идея. Прекарваше часове, легнала на горното легло с тетрадка в ръце — драскаше рисунки на цветя, записваше мислите си, мечтаеше. Това направо вбесяваше Маргарет.

Днес нямаше сили за стаята на Челси. Маргарет затвори внимателно вратата.

После мина покрай спалнята на Джордж и отиде в своята. Двамата от години спяха в отделни стаи. И с основание: той ставаше за работа много рано и не искаше да я безпокои. Баните им също бяха отделни; нали в къщата имаше достатъчно място за това, а и не им трябваха безкраен брой стаи за гости — никакви роднини не посещаваха семейство Стоун, така че защо не?

Маргарет затвори вратата след себе си и седна на леглото. Имаше телевизор в стаята си. Този лукс беше отскоро. Имаше и видео, да си пуска касети с упражнения сутрин и да поддържа формата си. Тя прехвърли каналите един по един, но не даваха нищо интересно. Взе купчина клюкарски списания, които държеше тайно в стаята си, включително и „Сън“, откъдето се информираше за събитията в света на звездите, клюките, живота на известните хора, оттам научаваше кой изгрява и кой залязва. Това винаги е бил най-големият й талант — способността да казва на Джордж кой ще стане звезда. И сега, години по-късно, тя все още го правеше. Но днес щеше да ги прочете от край до край; нямаше какво друго да прави.

Тишината в къщата бе оглушителна. Маргарет стана и отвори вратата на вградения гардероб. Щеше да го направи. На вратата имаше голямо огледало в цял ръст. Тя хвърли поглед към прозореца — само дървета.

Беше почти на трийсет и две. Понякога й ставаше смешно. Наистина, чувстваше се все още млада, сякаш целият живот е пред нея. И изведнъж я връхлиташе действителността. Не. Тя беше госпожа Маргарет Стоун, омъжена, с две деца, и водеше идеалния живот в Уейбридж. Защо трябва да е нещастна? Защо се чувства като в капан?

Маргарет се разсъблече бавно. Роклята с ниска талия от „Лора Ашли“ — долу. Скъпите морскосини обувки — долу. Застана само по скъпото си дантелено бельо за благоприлични съпруги. Съблече и него и се насили да се огледа внимателно в огледалото, без да трепне, взирайки се във всяко петънце, във всеки дребен дефект.

Грижеше се добре за себе си. Коремът й още бе плосък и стегнат: правеше упражнения, за да го поддържа. Имаше няколко стрии и гърдите й бяха леко поувиснали, но с изключение на това можеше да се каже, че е все още във формата, в която беше, когато избяга в Лондон преди толкова много години — шестнайсетгодишна, изпълнена с мечти да стане звезда.

Касетофонът беше до нея. Тя натисна бутона и от него се понесе „Килър Куийн“.

Съвсем бавно Маргарет бръкна навътре в гардероба и измъкна една стара рокличка за парти, къса и блестяща, нашарена на ивици е пайети. Бяха я купили е Дерек в Камдън през 1976-а за някакъв купон, на който трябваше да отидат в един ъндърграунд клуб на Хануей Стрийт, до Оксфорд Стрийт. Беше направо скандална, но пък каква нощ изкараха…

Роклята още се закопчаваше съвсем лесно върху голото й тяло. Тя изрови и обувките на високи платформи, които вървяха с роклята: цели осем сантиметра, с червени и сини каишки. Приближи се до тоалетката. Дишаше тежко, ръцете й трепереха от нетърпение, сърцето й биеше силно, а очите й блестяха от възбуда. Сложи си яркосини сенки с аркансил, каквито харесваше някога — не днешните убити бежови и кафяви цветове, които носеше всеки ден, много туш за мигли и яркорозов блясък за устни.

И накрая, последният детайл: от дъното на гардероба извади дълга руса перука, с която покри своята късо подстригана платиненоруса коса.

Музиката се смени. Сега пееха „Бед Къмпани“ — „Не мога да се наситя“. Маргарет нагласи перуката и отстъпи назад да се огледа, като ритмично потропваше с крак.

И се усмихна. С истинска усмивка.

Тя вече не беше Маргарет Стоун. Превърна се в Маги Майкълс. И целият свят беше в краката й.

Маги чувстваше как музиката пулсира в тялото й. Това беше музиката, която тя чуваше в главата си, музиката, която щеше да стане фон на живота, който трябваше да изживее… Докосна с пръсти ключицата си, гладката кожа, после плъзна надолу длани към гърдите си и стисна вече втвърдените зърна. С една ръка повдигна леко късата рокля, погали извивката на все още стегнатия си ханш и отново се усмихна на себе си в огледалото, като видя, че шията и гърдите й поруменяват. После плъзна ръка между бедрата си, докосна твърдите косъмчета и започна да мастурбира, като стискаше гърдите си с другата ръка. Прехапа устни, когато удоволствието завладя тялото и… натисна по-силно с пръст и го задвижи по-бързо, задъхана от удоволствие, усещайки, че е жива. Смъкна надолу бикините си и те се свлякоха около обувките. Разтвори крака и пъхна пръсти навътре, затвори очи, отпусна глава назад, а дългата руса перука галеше раменете и гърба й. Тя отвори очи, загледа отражението си в огледалото и продължи да мастурбира — това се бе превърнало вече в навик, в срамно удоволствие за Маги и тя се изумяваше колко лесно беше да си достави удоволствие сама. После свърши с тих вик, а музиката се вихреше около нея. Стисна се с две ръце между краката, докато тялото й още потръпваше от оргазма.

— Мамо!

Входната врата се тресна и Маги подскочи.

— Мамо! Върнахме се!

Чу се тропот — Челси си изхлузи обувките, на пода тропнаха чанти. Спокойно — понеже знаеше, че паниката само губи време — тя свали рокличката с пайети и перуката, изрита настрани обувките и си облече бельото, преди отново да сложи предишната рокля. После натика всичко в гардероба — щеше да подреди по-късно, сега нямаше време. Погледна се в огледалото и сръчно изтри грима от лицето си с памук и колд крем. Спря касетофона, обу предишните обувки, прокара пръсти през косата си и облиза блясъка от устните си.

— Мамо, къде си? — извика отново Челси.

— Ема има кученце! — обади се Амбър. — Мамо, толкова е сладко. Може ли и ние да си вземем? Мамо?

Тя хвърли поглед в огледалото. Маги беше изчезнала.

— Тук съм — извика Маргарет. — Сега слизам.

Тя взе четката за прах от леглото и излезе, като внимателно затвори вратата на спалнята след себе си.