Шарън Озбърн
Реванш (10)

9

Джордж приличаше на брат си не само по очите. Беше мотивиран и амбициозен, но се бореше за успех в рамките на фирмата, в която работеше, а не като нарушава правилата и се движи по ръба. Джордж търсеше стабилност и искаше да го приемат добре, защото по природа беше предпазлив и внимателен човек. Имаше и една друга причина, която той не признаваше дори сам пред себе си. Найджъл я бе доловил от пръв поглед, а брат му винаги бе знаел, че съществува, но годината беше 1977, а Джордж беше свенлив, затворен в себе си човек, и за него хомосексуализмът беше нещо, което трябва да се крие, болест, която лекуваш, като отхвърляш съществуването й. Наистина, имаше хора, които излизаха на демонстрации в защита на правата на хомосексуалистите, а в Лондон и Ню Йорк нарастваше възприемчивостта към хомосексуализма, дори към твърдението, че е едва ли не нормално състояние — но това нямаше никакво значение за Джордж. В един свят, в който хората не искаха да повярват, че Елтън Джон и Фреди Мъркюри са обратни, как би могъл тихият, обикновен Джордж да признае, че е такъв?

На Джордж изобщо не му идваше наум, че може би един ден ще може да го признае открито. Не искаше да го прави. Изпълнението на собствените му мечти бе нещо срамно, потайно и той го таеше в себе си. А междувременно се бе съсредоточил върху работата си: да се издигне на следващото ниво, да намери нова ниша клиенти, които ще го направят богат и преуспял, ще му дадат възможност да си създаде собствен свят, в който ще може да скрие същността си.

И тогава се появи Маргарет.

Той знаеше, че ако й беше дал парите, това щеше да й помогне, но от друга страна щеше да ги отдалечи един от друг. И тя вече нямаше да се нуждае от него.

През следващите седмици Маргарет и Джордж прекараха доста време заедно. Тя беше наистина сама в големия град: никога не бе имала много приятели, дори в училище. Той се възхищаваше на духа и независимостта й — курсът по машинопис не беше лесен, но тя нито веднъж не се оплака, а дългите задимени часове в „Черния кон“ й плащаха наема — и той осъзна, че иска да се грижи за нея. Тя беше уязвима, без пари и очакваше дете, но никога не се предаваше, просто продължаваше напред и на Джордж това му харесваше. Ходеха заедно на театър, и това също му харесваше. Харесваше му и това, че може небрежно да спомене „Маргарет“ на колегите в службата. Когато зърна онзи кратък проблясък на облекчение в очите на шефа си Том, Джордж разбра, че си е струвало. Водеше я в елегантни ресторанти и беше щастлив, че го виждат в компанията на това възпитано момиче от висока класа, което учтиво слушаше думите му, смееше се на шегите му, въпреки че понякога, когато го поглеждаше в очите, на лицето й се появяваше изражение, което го тревожеше.

Лятото премина в есен, а те прекарваха все повече и повече време заедно, и това беше приятно. За него особено приятно беше постепенното издуване на корема на Маргарет. Джордж обичаше децата и винаги бе искал да има свои. Когато бебето ритна за пръв път, те бяха на вечеря в един италиански ресторант в Сохо, който и двамата харесваха. Маргарет импулсивно сложи ръка на корема си и каза с блеснал поглед:

— Ела да го пипнеш.

Джордж потръпна от интимността, която му предлагаше тя, но после ръката му легна върху топлия й заоблен корем и той го усети — едно трептящо движение, като от биенето на сърце. Засмя се на глас и възкликна радостно:

— Маргарет, това е прекрасно!

Очите й се напълниха със сълзи.

— Бог да те благослови, Джордж — отвърна тя, а той повече от всякога закопня да я вземе в прегръдките си, да защити нея и нероденото й дете. След като прие факта, че тя смята да го роди, той твърдо реши да ги обича и пази от жестокия, груб свят.

Джордж постепенно придоби усещането, че двамата с Маргарет търсят заедно подслон от бурята. Той можеше да постигне бъдещето, което винаги бе искал.

И в същото време да се грижи за нея.

Когато се случи, те се връщаха от кино. И двамата харесваха филма „Кабаре“ и отидоха да го гледат в малко кино до Лестър Скуеър. Пееха „Елси се връща в Челси“ по целия път обратно към апартамента на Маргарет. Това също бе едно от нещата, заради които Джордж се възхищаваше на Маргарет. Тя живееше в ужасна сграда, цялата само с боксониери, но своята бе направила наистина уютна. Беше го канила на кафе — просто на кафе, нищо повече, разбира се — вече няколко пъти, и той обърна внимание, че тя поддържа жилището си безупречно чисто, подредено и спретнато. На перваза на прозореца няколко мушката добавяха малко цвят към интериора; в кухненската ниша имаше очукано старо радио и няколко буркана за подправки, а на прозореца — саксии с розмарин и босилек. Всичко беше много чисто и това някак странно го успокояваше. Всичко си беше на мястото, всичко беше прибрано където трябва. Тя му каза, че и на нея й харесва така — успокоява я.

Джордж взе чашата с нескафе от ръцете й, погледна очите й, изразителните й скули, хубавата й пепеляворуса коса, и видя колко е уморена.

— Добре ли си? — попита той и се изправи. — Изглеждаш уморена, да си вървя ли?

— Не — отвърна Маргарет и го потупа по рамото. — Обичам да си тук, Джордж. Не си отивай.

Той седна до нея на дивана и си затананика друга мелодия от „Кабаре“.

— Беше хубава вечер, нали? — попита той.

— С теб всички вечери са хубави — промълви сънливо Маргарет и сложи глава на рамото му.

Джордж седеше, без да мърда, взрян в нищото, с изстиващата чаша кафе в ръка, докато разбра, че е дълбоко заспала. И тогава, без да знае защо, а само с чувството, че така трябва, той я взе на ръце и я занесе на леглото й. Тя леко помръдна, докато я слагаше да легне, и клепачите й леко потрепнаха. После легна до нея, като затаи дъх, сложи ръка на корема й и го обгърна целия. В тази невинна поза Джордж и Маргарет прекараха първата си нощ заедно.

След два месеца той й направи предложение. Ожениха се през декември 1977.