Шарън Озбърн
Реванш (30)

29

Челси бе от онези хора, които се потапяха напълно в това, което вършат, независимо дали е актьорско майсторство, пиянство или управление на стриптийз клуб. Харесваше й новият живот. А Дерек само стоеше отстрани и гледаше изумен как Челси води клуба към нови висоти. Опита се да я накара да поеме и други клубове, но тя не искаше.

— Наистина съм добра в това, но трябва да придобия още опит — обясни му тя. — Може би, някой ден.

Но всъщност тя просто обичаше конкретно този клуб, харесваше й как го бе префасонирала по свой начин. Беше боядисан на розови и бели ивици, с дизайнерски полилеи и пикантни постери на някогашни стриптийз звезди, с великолепни менюта за напитки и коктейли във формата на женско тяло. Искаше да внушава чувството, че клиентът се намира в стар френски будоар — и се надяваше да е успяла. Но не искаше да надхвърля границата на възможностите си, а и част от нея се чудеше дали ще се занимава с това до края на живота си. Само една малка част — но тя я обичаше, за–щото единственото нещо, което все още караше Челси да потръпва, беше актьорската игра, и тя все още не бе готова да се откаже от нея завинаги.

И все пак, успехът на „Рокси“ силно я гъделичкаше. Харесваше й да е сред изпълнителите, обичаше сцената късно през нощта. Нае си апартамент в Сохо. Беше страхотно да върви през тихите улици рано сутрин, когато продавачите започват да нареждат сергиите, а небето се обагря в розово и синьо; обичаше да гледа събуждането на града. Спеше през деня и работеше през нощта. Това й беше много удобно.

Започна да завързва и приятелства. Гарет, заместник-управителят, когото нае, тъкмо се бе разделил с интимния си приятел и му трябваше компания за дълги нощни запивки. Челси бе повече от щастлива да запълни тази липса. Понякога към тях се присъединяваха някои от момичетата и барманите в клуба. Знаеха къде се намират разни по-забутани барове, в малките улички от другата страна на Хануей Стрийт или отвъд Бийк Стрийт.

Освен това съществуваше и клуб „Феникс“, бар за актьори и музиканти, който представляваше задимено мазе, цялото в пощенски картички от различни вариетета, разположено под театър „Феникс“, на Чаринг Крос Роуд. Там имаха достъп само хора, обвързани по някакъв начин с актьорската професия или с музиката, пиенето беше евтино, беше отворено цяла нощ и посетителите винаги бяха невероятни. Човек можеше да си поприказва с някои много интересни хора. Не приличаше по нищо на „Граучо“ или „Сохо Хаус“, винаги пълни с изроди, които смъркат кокаин и се фръцкат с последната си реклама за скъпа кола.

Челси презираше всичко това. Във „Феникс“ влизаха само хора, които си изкарваха прехраната от музика, филмово изкуство или танци. Не беше важно колко пари печелиш, нито какви връзки имаш. Тя обичаше това място.

Там беше в анонимност — никой не се интересуваше от нейните неприятности с таблоидите, нито от известната й сестра. Напротив. Там тя бе наравно с актьорите, разменяше с хората мнения и идеи за нови шоупрограми и се разтоварваше сред приятели от тежкия работен ден, чувствайки се у дома си в един свят, който познаваше и където я приемаха. Беше прекрасно да си е отново у дома.

 

 

Гарет първи го предложи. Бяха във „Феникс“ една късна съботна вечер — по-скоро ранна неделна утрин.

— Ей — каза той и махна на Челси, която пушеше яростно и си говореше в ъгъла с Конър — актьор, по когото си падаше. — Челси, я ела тук! Тоя няма да спи с теб, затова го зарежи! Искам да ти кажа нещо.

Челси се извини, бузите й пламнаха, а Конър се обърна отново към Сара, елегантната му партньорка в новия мюзикъл.

— Какво? — изсъска тя. — За бога, Гарет, ти си такъв педал! Аз просто… — А после разбра, че Гарет говори с някого, и добави: — Здравей, Вики, как си?

— Благодаря, добре — отвърна Вики и я целуна по бузата. — Само че…

— Скъпа, Вики има нужда от място, където да репетират новото шоу, което поставя. Имат номер в някакво вариете наблизо след две седмици! — Гарет се палеше лесно, когато беше пиян.

— Да — кимна Вики. Тя танцуваше в стриптийз заведения; освен това пееше и знаеше някои наистина гадни истории. Артистичният й псевдоним беше Маргерит. Беше родена в Рочдейл и не цепеше басма никому.

— Трябва ни място, където да репетираме, защото не можем да ходим в бара преди програмата.

— Ами, няма проблем да използвате клуба. Не работим в неделя. Заповядайте. Какъв е номерът?

— Кабаретна програма — обясни Вики. — Най-различни работи! Джасмин прави нейния номер с коледните лампички. Трябва да видиш къде ги крие, за да повярваш. — Тя извъртя очи нагоре.

— Майтапиш се — възкликна Челси.

— Ни най-малко — отвърна Вики и обърна остатъка от водката с тоник. — А Конър… — тя махна с ръка към красивия актьор, който все още говореше оживено със Сара — … Конър Великолепни разказва вицове. Трупата ни е от осем души. Аз се събличам и пея, имам нова програма с пискюли с цветовете на американското знаме. Страхотна работа.

— Жестоко! — възкликна Челси. — Може да дойда да погледам.

— Може и ти да участваш, ако искаш — предложи Вики. — Това е най-малкото, което можем да направим.

— А, не — отсече Челси. — Вече не играя.

Вики я погледна изумена и каза:

— Луда работа. Помисли си пак. Бихме се радвали да си част от трупата.

Челси учтиво, но твърдо поклати глава в знак на отказ.

— Не, не. Стига толкова — отвърна тя, макар и да не го мислеше. — Не е за мен това.

И с това скромно начало „Неделният клуб“, както го нарекоха, се превърна в институция, в място, където се събират актьори. След като свършеше програмата в кабарето, те се прехвърляха в „Рокси“ в неделя, просто защото там се забавляваха повече от всякога. Разказваха си вицове, репетираха, пееха стари кабаретни песни — просто един за друг. Не се афишираха, но хората започваха да говорят, а между тях се появи привличане още от самото начало.

Програмата на Вики и Конър беше в доста свободен формат, сякаш се намираха зад кулисите, и единственият декор беше раздърпана кадифена завеса, окачена наопаки. Всичко беше неофициално и завесата определено допринасяше за това.

Отначало играеха за себе си. Вики написа няколко песни, а новият интимен приятел на Гарет, пианистът Макс, им акомпанираше. Понякога гаджетата на изпълнителите идваха да гледат. Те седяха възпитано на раираните дивани, а горе на сцената актьорите играеха около пилоните, на които предната вечер бяха танцували момичета.

Отначало Челси само гледаше, седнала отзад с кръстосани ръце, пиеше водка с лимонов сок и сода и се усмихваше доволно. Но един ден Вики я накара да се качи на сцената.

— Хайде, Челси — нареди тя. — Та това е клубът на Рокси, искаме да те чуем. Какво ще ни изиграеш?

Челси скръсти ръце още по-упорито и се засмя, а всички от групата се обърнаха към нея и започнаха да я умоляват на висок глас.

— Няма начин — отсече тя, клатейки отрицателно глава. — В никакъв случай. Вие си продължавайте.

— А, не — тропна с крак Вики. — Минаха вече четири месеца, а аз знам, че си по-добра от повечето от нас. Съжалявам, момчета. — Тя погледна към останалите. — Хайде, качвай се.

Тази вечер тълпата зяпачи беше по-голяма от обикновено. Те започнаха бавно да ръкопляскат и накрая тя нямаше избор, стана и тръгна с бавна крачка към сцената.

— Не съм подготвила нищо… Не знам какво да изпълня — прошепна на Вики, докато се качваше. Вики само поклати глава с усмивка.

Челси се качи на сцената. Странно, досега въобще не се бе качвала тук, на собствената си сцена, през всички тези месеци. Тя застана в средата, примигвайки срещу прожекторите. Леко се прокашля в микрофона и каза с дрезгав глас:

— Здрасти. Аз съм…

Насреща си различаваше само смътни сенки, но никакви лица. Публика, изпълнена с очакване. Беше минало толкова много време. Тя се наведе и прошепна нещо на Макс, който чакаше на пианото, после се изправи и изпя „Пускайте клоуните“.

Гласът й не беше кой знае какво и на моменти поддаваше, но песента бе написана именно за не особено силен глас. Беше тиха, трогателна, язвителна, за човек, пропилял възможностите си и направил много грешки, които са опропастили живота му.

Накрая настъпи пауза, а после — бурни ръкопляскания. Тя се поклони. Не бе свикнала с жива публика, но си помисли, че може да й хареса някой ден. Благодари им, а после бавно заговори.

От „Тойм Аут“, Лондон, март 2004:

„Неделният клуб“

Най-якото място за истински познавачи е неделя вечерта в „Рокси“. Мястото, където през седмицата се показва лъскав стриптийз, в неделя вечер се превръща в театър с представление с най-високо качество. Това е нещо като шоу в шоуто и там играят някои от най-сензационните млади актьори от Уест Енд. Отначало всичко започва като място, където изпробват новите си идеи (повярвайте, не е чак такъв купон да играеш „Мадмоазел Госпожица“ осем пъти в седмицата), но сега вече шоуто става все по-популярно, а истинската сензация е Челси Стоун — помните ли я? Тя изпява няколко песни, казва няколко вица и е наистина трудно да повярваш, че е още само на 26 — гърленият й глас и едновремешна хубост напомнят за зрялата Елизабет Тейлър: понатежала, преминала през мелницата на живота, с тежък черен грим, но абсолютно, съвършено неподражаема.

Въздържана и интимно позната, ние виждаме възраждането на една звезда.

Челси седеше зад кулисите, в съблекалнята на танцьорите, която се ползваше от актьорите в Неделния клуб за гримьорна и склад. Готвеше се да смени опънатата по тялото рокля с дънки и да измине краткото разстояние до дома.

Нейният малък клуб, малката й империя, всичките му проблеми и тревоги през седмицата се стопяваха, когато се качеше на сцената със стегната на кок гъста черна коса, тъмносини очи, подчертани с молив по модата от 60-те, и започваше своето изпълнение — онова, в което бившето дете-звезда се превръща в шизофренична дива.

Боже, това толкова й харесваше!

Тя се погледна в огледалото. Беше изтощена. Седмицата бе много напрегната — в клуба започнаха работа две рускини и им трябваше много сериозно обучение. Почти не говореха английски и Челси се питаше дали въобще трябваше да ги наема. Закучи се и подновяването на лиценза за продажба на алкохол — просто всички в община Уестминстър бяха гадове.

Но когато се качеше на сцената, всичко се оправяше. Челси обичаше сцената, макар че тя понякога я ужасяваше, въпреки любовта, която изпитваше към нея.

Челси тъкмо вдигна ръка да свали фуркетите, които държаха косата й, и един глас зад нея изрече:

— Челси Стоун — виж ти, виж ти. Сериозна работа.

Тя се обърна и възкликна:

— Саймън? — каза тя. — О, Боже мой!

Пред нея жив и здрав стоеше Саймън Мур, режисьорът на „Деветте живота на Рокси“. Не беше го виждала от много години. Той й писа след смъртта на баща й, но тя така и не му отговори.

Вечно й дишаше във врата. Тя усещаше, че я разбира твърде добре, и се чувстваше неловко от това, особено когато нещата не вървяха.

Но сега бе невероятно да го види отново. Тя скочи и го прегърна.

— Страхотно е, че те виждам, Саймън! Гледа ли представлението?

Саймън я погледна право в красивите сини очи — нея, жената, в която се бе превърнала.

— Да. Много вода изтече под моста, Челси — каза той.

— Знам — отвърна тъжно тя и пак седна. — Как я караш? Видях адаптацията по биографията на „Бийтълс“ — великолепно, мамка му. Все още го можеш, нали така, човече?

Саймън поклати глава с усмивка.

— Много мило от твоя страна. Но и аз бих казал същото за теб, Челси. Ти си великолепна. И винаги си била.

— О, благодаря — отвърна Челси радостно. — Много ми харесва.

В гримьорната влизаха и излизаха някои от членовете на Неделния клуб. Някой подвикна:

— Ще се видим в бара, нали, Челс?

Челси викна в отговор:

— Само след минута.

После се усмихна на Саймън.

— Честна дума — каза той. — Бях забравил колко те бива, Челси. Запазила си онова присъствие от деня, когато те срещнах в студиото на Би Би Си, преди толкова много години. Тази вечер… просто бе удоволствие да те гледам.

Челси взе чантата си.

— Значи така завърташ главите на момичетата, а? С ласкателства? Да те черпя едно, Саймън?

— Готово — отвърна той. — Само почакай малко. Може ли да те попитам нещо?

Тя му се усмихна в отговор:

— Естествено!

— Мислила ли си някога да продължиш с това и да направиш нещо повече?

— С кое? — Челси се огледа озадачено наоколо.

— С актьорската игра, Челси — засмя се той. — Да се върнеш към актьорството. Не си ли мислила за това?

— А-а — каза тя и поклати глава с усмивка. — Ама че съм и аз. Не, Саймън. Ни най-малко. И така съм си много добре.

— Така ли? — Саймън направо не можеше да повярва.

Челси се засмя с удоволствие.

— Да, наистина! На сцената ми харесва, но просто ей така, както го правим. Нещата при мен сега са добре и не искам да ги урочасам.

Саймън отвори уста да изрази някакъв протест, но тя сложи пръсти на устните му.

— Говоря напълно сериозно. Да вървим да пийнем по нещо. В бара ме чакат да доплатя за пиенето, алчни копелета.

 

 

Саймън не бе заблуден от поведението на Челен. Нито сега, нито преди. Години след този случай, когато пътуваше обратно към Чезуик с такси, той си спомни този разговор, докато гледаше навън в мрака. Винаги бе вярвал, че в нейния талант и устрем има нещо… нещо направо плашещо. И ако е смятал, че ще ги изгуби, значи не е бил прав — затова не й повярва, когато тя му каза, че е щастлива и така. Челси беше нещо различно. Нещо, което не можеше да се задоволи с някакъв номер в програмата веднъж седмично в кабарето.

На другия ден Саймън обядваше в „Сохо Хаус“ с един стар приятел от Би Би Си — Тристан Джоунс, сега шеф на филмовия отдел в Ай Ти Ви. Той смяташе, че работата е доста неблагодарна, но злите езици твърдяха, че каналът хвърля всички сили в един-единствен проект — „Съдби“.

„Съдби“ беше голям нов сериал с фантастичен сюжет, сериозен продуцентски стандарт и голям бюджет. Това щеше да бъде един по-различен криминален сериал от двайсет и първи век, нещо като Мартина Коул, кръстосана с „Без свян“ — суров, урбанистичен, откровен. Сценарият бе направо невероятен.

Снимаха вече от две седмици.

Но нещо не вървеше.

— Истински кошмар, казвам ти — обясняваше Тристан. — Вече се чудя дали да не зарежа този проект.

— Защо? — попита Саймън, докато си доливаше шабли.

— Проблемът се казва Джени Симънс. Направо е ужасна.

— Тя не играе ли… главната роля?

— Аха. — Тристан въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Просто не е за нея. Твърде хубава и скована е. А играе ролята на кораво ченге със семейство, родом от Ийст Енд. Прекалено е сладникава и мека.

— А ти защо…

Тристан пак въздъхна.

— Защото ни трябва известно име. А и си помислих, че актриса като нея ще придаде на ролята малко човечност. Разбираш ли, тя трябва хем да е корава, хем да е сърдечна.

Той погледна в чинията си.

— Не знам какво ще правя. Трябва ми правилният човек, защото тази роля изнася шоуто на гърба си.

Тогава Саймън Мур изрече бавно:

— Мисля, че мога да ти помогна.

Отначало Тристан сметна Саймън за луд.

— Я стига майтапи, приятелю! — викна той. — Тази е шибана наркоманка! Луда за връзване!

Но колкото повече говореше Саймън, толкова повече Тристан беше готов да слуша. В крайна сметка нямаше никакво съмнение: Челси беше вряла и кипяла. Личеше по изражението на лицето й и се виждаше отдалече. Беше на двайсет и шест, но изглеждаше по-възрастна; толкова години нощни купони, пиене, наркотици и цигари си бяха казали думата.

Но тя все още имаше онези невероятни очи и онова… „нещо“.

И когато отиде с него да я гледа следващата неделя в клуба, Тристан се съгласи.

— Боже! — възкликна той и се наведе към Саймън насред представлението. — Тя май наистина не съзнава колко е добра, нали?

— Не — отвърна Саймън шепнешком. Той погледна Челси, тъжната й усмивка, искрящите й тъмнеещи очи и почти магнетичната мощ, с която привличаше хората и те не можеха да откъснат очи от нея. — Но един ден ще го осъзнае, и тогава Бог да ни е на помощ.