Шарън Озбърн
Реванш (58)

57

— Амбър! Любимото ми малко момиченце. Това наистина е приятна изненада. Какво мога да направя за теб днес? Ти си тук, в Ел Ей? Кога пристигна? Къде беше? Определено извън моя радар. Може и да ти е било приятно. Ха-ха!

Амбър се остави Лио да я прегърне и се отдръпна, като се опитваше да не показва тревогата си. Винаги ли е бил такъв маниак?

— Сядай, сядай… — Лио плесна с ръце. — Да си вземем по нещо за пиене, а? Какво искаш? А кога кацна? — Наведе се през бюрото и й се усмихна хищно. — Какво искаш? — попита я той отново. В този момент в стаята влезе едно младо момиче, около двайсетгодишно.

— Лоте — каза той и се усмихна на високото, бледо русо момиче до вратата. — Лоте ще ни донесе по едно питие, нали?

Косата на Лоте бе почти бяла, както и миглите й. Тя не отвърна на усмивката му. Приличаше на ангел, един много млад ангел…

Амбър преглътна. Беше толкова странно, че се намира отново в неговия офис, където тя, майка й и Лио бяха обмисляли плана за кариерата й преди почти едно десетилетие. Какво правеше тук? Как щеше да се добере до сейфа? Сали й беше дала комбинацията, но как, за бога, щеше да го направи?

— Само един зелен чай — благодаря, Лоте — каза тя и се усмихна на момичето.

— Къде е Сали? — попита весело тя, след като вратата се затвори след тях.

— Кой? — Лио въртеше портфейла си в ръце. — А, Сали. Горкото момиче. Трябваше да напусне. Излезе малко… извън релсите, ако мога така да се изразя. — Той я погледна тъжно. — Трябваше да го предвидя. Тя имаше нужда от почивка… Наистина ми е жал. И ми липсва, разбира се. — На лицето му се появи такова искрено изражение, че Амбър се стресна, но после си спомни какъв добър актьор е Лио. И понеже явно е повтарял тази версия много пъти през последните седмици, беше усвоил ролята до съвършенство! Тя се усмихна.

— Но сега за теб — смени темата той. — Ти, ти! Какво си намислила? Искаш роля в „Небесна шир“ ли? Той ще стане изключителен, наистина изключителен, скъпа моя… а онази интригантка и кучка, сестра ти, няма дори да се докосне до него, бъди сигурна. Като споменах за сестри — прекъсна тирадата си той и каза толкова надуто, че й се прииска да го удари с юмрук в корема — малката, аз може и да имам нещичко за теб… Искаш ли да играеш ролята на сестрата? Ще трябва да се явиш на кастинг, разбира се, и да си боядисаш косата, но иначе ставаш, ставаш…

Беше намислил нещо, съвсем сигурно беше намислил нещо… Тя и преди го бе виждала надрусан и превъзбуден, но никога чак толкова — или просто винаги е била абсолютно заслепена? Не можеше да каже. Амбър се усмихна:

— И преди съм ти казвала, Лио. Няма да играя ролята на по-голямата сестра. Искам или главната роля, или нищо.

Той си погледна ноктите и въздъхна:

— Амбър, скъпа, боя се, че това е абсолютно невъзможно.

— Няма проблем — отвърна тя и страшно й се прииска да успее да се справи със задачата, преди той да успее да я унижи докрай, без да й каже и една обидна дума. Както и да е, не й пукаше особено. — Слушай, Лио, връщам се от Ел Ей да оправя някои от делата на майка си, защото тя се върна в Англия. — Той я погледна с изцъклен поглед, без да я вижда и чува; в момента бе напълно изключил и всичко бе излязло от неговия контрол. — Нямам намерение да се явявам на никакви кастинги. Сега живея в Ню Йорк.

— Да, да. А как я караш? — Той галеше с пръсти ониксовото преспапие на бюрото си и дори не я погледна. Амбър усещаше, че му се иска тя вече да си тръгва, за да може да смръкне още кокаин.

— Напускам киното, Лио — отвърна тя и се изправи на стола. — Отново ще пея. — Опита се смехът й да прозвучи убедително. — Пак хванах китарата. Работя с един продуцент, записваме албум.

Помисли, че напълно е изгубила вниманието му, защото след думите й настъпи дълго мълчание, но накрая той вдигна поглед към нея. Усмихна се. После се изсмя на глас.

— Ха–ха–ха! Сериозно ли говориш?

— Ами… да — кимна Амбър.

— Ти? Ти ще пееш отново? Ти? — От гласа на Лио се лееше злъч. — Амбър, мила моя, скъпо мое момиче, какви ги дрънкаш?

— Казах ти, Лио, че…

— Чух какво ми каза. — Той отново се усмихна и на лицето му се изписа невероятно самодоволство. — Голям майтап. Ти! Амбър, това е безумно смешно! Моля те, не се обиждай, но нека ти обясня някои простички неща. Ти нямаш глас, никакъв глас. Луда ли си, или какво?

— Нямам глас, защото ти ми го отне — смело заяви тя. Но той въобще не я слушаше, сякаш не беше там.

— Чуй ме, Амбър. — Той отново се изсмя. — Никой не иска да купува плочите на Амбър Стоун. Това е абсурдно. Извинявай много.

Амбър стана. Имаше чувството, че се гледа отстрани, от горния ъгъл на стаята, сякаш бе окото на някоя от охранителните камери на Лио и записваше всичко. Изуми се колко спокойна се чувства и колко ясно й стана всичко. Помисли си, че някога това би я съсипало заради влиянието му и зависимостта й от него.

Но сега беше вече по-силна. Мат вярваше в нея. Доверяваше й се, както и тя на него: говореха си за вкусовете си, за възгледите си за света, а не както бе някога с Лио.

— Съжалявам, че мислиш така. — Тя сведе очи и го загледа. Зениците му бяха огромни, потеше се. — Съжалявам те, Лио.

— О, я се махай, тъпа малка кучко! — Той вече не се владееше. — Да ти го начукам! Всъщност, ни най-малко не искам да ти го начуквам. Не си струваш усилието. Нито пък сестра ти, но поне го искаше, дебелата крава. Въобще не знам защо…

Амбър се обърна, излезе, тръгна по коридора към кабинета на Сали и подаде глава през вратата.

— Лоте, аз си тръгвам. Но обещах на Лио да ти кажа, че те вика в кабинета си. — Лоте я погледна. — Каза да отидеш веднага — добави рязко Амбър.

— О, добре.

Лоте направи храбро усилие да скрие уплахата си, грабна бележника и айфона си и изплува през вратата възможно най-безгрижно.

Спокойно. Запази спокойствие. Може да не са там, може да са ги…

Амбър извади листчето и бързо набра комбинацията на сейфа — назад, напред, пак назад, назад… цък… цък… цък…

Имаше късмет. Никой не бе докосвал сейфа от заминаването на Сали — или защото не знаеха комбинацията, или, както се случва често, просто защото бяха свикнали с касата в ъгъла, върху която бяха сложени кантонерка и фикус.

Три видеокасети, пъхнати плътно до металната задна стена.

Амбър ги взе, прибра ги в чантата си и излезе бързо и спокойно.

— Много се радвам, че те виждам, Амбър — извика Алис, рецепционистката.

— И аз се радвам, че те виждам, Алис — отвърна Амбър. — Дано се видим скоро пак.

Тя излезе навън под яркото слънце и спусна слънчевите очила обратно върху уморените си очи. Да, напускаше киното, но това не означаваше, че Амбър Стоун все още не е велика актриса…