Шарън Озбърн
Реванш (54)

53

Не си беше правила маникюр от няколко седмици; нямаше желание. Да не говорим пък за коламаска, боядисване на косата и скубане на веждите. Но имаше едно нокътче, което се закачаше във всичко и я дразнеше всеки път, когато натискаше бутона на асансьора в хотела. Вече от известно време не си гризеше ноктите, но този направо я влудяваше.

— Виж — каза Амбър и загриза кожичката. — Знам, че е много странно, че ти се обаждам така изневиделица, просто си помислих…

— Да?

Тя се прокашля и се загледа навън през прозореца към долен Манхатън, който лежеше пред очите й, покрит със сняг, а светлините от баровете и ресторантите светеха като точици долу пред хотела, златисти и приканващи.

Беше толкова странно, дори хубаво, че се чувства по този начин: че не чувства нищо най-сетне.

— Ти сигурно си зает? Но се питам дали мога да те почерпя едно питие. Да обясня защо… се държах толкова странно в Мексико. — Не й се искаше да звучи така, сякаш беше длъжен да помни — ами ако не си спомняше? Най-вероятно изобщо я бе забравил вече. — Или само да пийнем по нещо.

Ужас! Нищо чудно, че любовният й живот бе ограничен до няколко кошмарни връзки и Лио, който практически я бе обсебил… Стори й се трудно да се бори сама. Амбър яростно отхапа кожичката от нокътя си и за малко да завие от болка.

— Какво става?

— Няма нищо. — Амбър ужасно се смути. — Ами–и–и, какво ще кажеш?

Настъпи мълчание.

— Добре — отвърна най-после Мат и тя можеше да се закълне, че го чува как се усмихва хитро. — По едно питие, значи. В „Уест Вилидж“ има един бар на име „Лансис“, знаеш ли го? На ъгъла на „Хорейшо“ и „Гринуич“? Там, след двайсет минути например?

 

 

Амбър обичаше Ню Йорк. Беше идвала многократно в ранните етапи на поп кариерата си да репетира и записва, да се мотае насам-натам с Марко. Къде ли беше сега чудесният, забавен Марко? На него му харесваше тук.

„Лансис“ се намираше в стара къща с червени тухли. Беше тъмно и невзрачно заведение, пълно с местни образи, някои от тях известни колкото нея, отбеляза Амбър. Тя видя една британска попзвезда, която току-що бе пробила здраво в Щатите с първия си албум, и една красива ексцентрична актриса, която бе получила „Оскар“ за най-добра поддържаща роля в годината, когато номинираха Челси, придружена от гаджето си продуцент. Всички те бяха пристигнали пеш, а не с коли с тъмни стъкла и охрана, нито пък някой бе отцепил района заради тях. Не носеха слънчеви очила и не си показваха пъповете наляво и надясно. Седяха си кротко заедно с другите посетители, из бара се чуваха тихи разговори, по прозорците се стичаха капки. Навън бе студено. Коледа беше следващата седмица.

Тя бе участвала във филми за двойки, които се събират в Ню Йорк по Коледа. Хвърляха тонове фалшив сняг на една снимачна площадка в Калвър Сити и тя трябваше да носи шал и шапка в тон, докато се потеше на калифорнийското слънце. Отдавна не бе ходила на място, където през декември вали сняг, където Коледата е истинска и където трябва да си закопчаеш палтото, преди да излезеш — на някое истинско място, а не в Ел Ей. Тези места бяха за семейства. Тя вече нямаше такова.

Двамата с Мат си взеха по едно „Мохито“. Говориха си учтиво по време на първия коктейл: как е бизнесът с музика, какъв е следващият ти проект, разбра ли, че хикс и игрек е равно на зет — стандартният неангажиращ разговор на хора от развлекателния бранш, който и двамата владееха до съвършенство.

И изведнъж, насред питието си, Мат я попита за сестра й.

— Чудех се какво ли е станало — каза той, загледан в чашата си. — Ти направо се беше побъркала по този въпрос.

— О! Та ние се срещнахме само веднъж! — Амбър се изуми. — Как разбра, че това не е обичайно за мен?

— Просто знам — отвърна Мат. — Беше толкова напрегната. Замислих се, защото… звучеше като нещо страшно важно за теб и когато говореше за това, ти направо се промени. — Той млъкна смутен. — Извинявай. Не е моя работа.

— Не, не — побърза да възрази Амбър. — Истина е, че бях като вманиачена. — Тя изведнъж си спомни защо го бе харесала толкова много в Мексико. Помисли си, че той е неспособен да излъже. Просто не му е в кръвта.

Без майтап. За Амбър и за света, който тя обитаваше, това беше откровение.

— Да… — каза тя. — Сестра ми. Да видим…

И му разказа. Разказа му за рускинята и за свръхдозата, за това, че Лио чукаше всичко, което мърда, от северния до южния полюс, за това кой е истинският баща на Челси. И му каза как си бе отмъстила най-после на сестра си, след толкова години.

Каза му и, как не изпита никакво облекчение и радост от това.

— Мислех, че ще ми олекне — тихо каза тя. — А само се почувствах още по-гадно. Майка ми така се разтревожи, че се върна обратно в Англия. Челси скъса с Лио — това добре. А онова нещастно момиче… никой вече не може да направи нищо за нея.

— Тя звъни ли още? Приятелката й? Ще създава ли проблеми? Да не се обърне към вестниците?

Амбър загриза нокътя си. Обажданията на Океана бяха зачестили и ставаха все по-заплашителни.

— Да, поне така твърди.

Мат кимна.

— Лоша работа. — Той помълча. — И ако се разприказва, цялата история ще избие през покрива.

— Ще я арестуват — каза Амбър. Тя гледаше Мат. Не можеше да обясни защо му се доверява. Историята струваше милиони; той можеше да спечели куп пари, ако отиде при журналистите. Щеше да си оправи живота.

Но тя знаеше, че няма да го направи. В него имаше нещо: и тя разбираше, че може да му се довери. Не го интересуваха знаменитостите, тя го бе усетила още на първата им среща. Интересуваше се от музика.

— Не ти е лесно — тихо каза той. Амбър впери очи в него.

— Сигурно ти се струва, че съм ужасна.

Мат се засмя.

— Не! Защо мислиш така?

Амбър погледна през прозореца към закопчаните догоре нюйоркчани, навлечени с дебели палта и шапки, които се плъзгаха с бързи крачки по снега. Опита се да му обясни.

— Ами… постъпих наистина зле…

— Сигурен съм, че си знаела какво правиш. — Мат поклати глава. — Това са глупости, Амбър, и ти го знаеш. Гледай, пак ринат снега. — Той пресуши питието си и се наведе напред, а тя се загледа през прозореца като впечатлено от снега дете.

— Красиво е. — Амбър се засмя радостно. — Струва ми се тъжно, но ми харесва.

Тя се обърна към Мат и видя, че я гледа напрегнато.

— Слушай, Амбър — каза той. — Много исках да те видя отново, знаеш ли?

— Аз също — кимна Амбър.

— Исках да си поговорим — за твоята музика… — Гласът му секна. — За нас… Искам отново да пееш.

— О-о… — промълви тя смутена. — Аз също искам.

Чувстваше се невероятно, и все пак беше леко разочарована. Дали не гледа на нея просто като на нов звукозаписен договор, или имаше предвид и нещо друго?

Амбър нетърпеливо поклати глава. Глупаво момиче. Има късмет, че изобщо е тук, с този симпатичен мъж, който изглежда я разбираше, без никакви други усложнения.

Мат продължаваше да говори.

— Ти… не искаш ли да поръчаме по още едно питие и да поговорим? Може и да отидем да потанцуваме. Знам един хубав клуб само на две преки оттук, където свирят наистина готин соул. — Той я погледна въпросително. — Но, разбира се, сигурно си изморена…

Тя му се усмихна лъчезарно и отвърна.

— С удоволствие.

— Страхотно! — Мат удари силно по плота на бара. — Страхотно!

 

 

Клубът беше съвсем малък. До него се слизаше по няколко разнебитени, ръждиви стъпала в сърцето на „Мийтпакинг Дистрикт“, калдъръмените му улички бяха посивели от стар сняг и мръсотия. Вътре миришеше на мухъл и пот, имаше и някакъв сладък аромат от ароматизираните свещи, запалени уж да прогонят мириса на застояло. Беше пълен със старци с кепета, които потропваха в такт с музиката, двойки, седнали до миниатюрни маси с лампи и паянтови абажури, които осветяваха малкия дансинг. Имаше и един стар като света барплот, зад който стоеше страховит барман, целият в татуировки, и един диджей, горе-долу на възрастта на Амбър, заврян в тъмна кабина в ъгъла и ограден отвсякъде с купчини плочи — не дискове, не айподи, а плочи — които почти го скриваха от погледа. А музиката… о-о-о, музиката! Марвин Гей, Джими Ръфин, Арета, Джеймс Браун, Смоуки Робинсън, още Марвин, Гладис Найт… Сладък соул, по думите на Джеймс Браун. Амбър и Мат метнаха якетата си на един празен стол в ъгъла и затанцуваха. Танцуваха, танцуваха и танцуваха. Редуваха се: единият носеше питиета от бара, а другият оставаше на дансинга да танцува. Никой не разпозна Амбър; тя не искаше да я разпознаят, искаше да са само тя и нейният Мат, и да танцуват, докато не ги изритат навън.

Най-после седнаха на една от малките маси, да довършат последните си бутилки бира. Амбър беше изпотена и дишаше тежко. Знаеше, че сигурно изглежда ужасно, но не я интересуваше. Не можеше да си спомни откога не се бе забавлявала така.

— Благодаря ти! — извика тя на Мат. — Това беше… невероятно.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Беше ми страшно приятно, Амбър. Ти наистина знаеш всичко на „Мотаун“!

— Благодарение на татко — обясни тя с удоволствие, и леко снижи гласа си, тъй като музиката спря за малко. — Той харесваше тези изпълнители… — Очите й се напълниха със сълзи заради това колко далечни бяха станали спомените за него, колко й липсваше всеки ден скъпият й татко, сврян в смешната си бърлога в мазето, как полира плочите си, светлинките в очите му, когато тръгнеше нова песен или когато тя седнеше на ръба на мръсния стар диван и започнеше да го разпитва какво се е случило с Тами Търел или Марвин Гей; защо Гладис е напуснала „Мотаун“ и е отишла в „Буда“ и коя е по-добра — Арета или Даяна Рос.

Сълзите преляха от очите й; тя извърна глава и преглътна. Мат стисна ръката й, доближи се малко повече и каза нежно:

— Хей, миличка. — Диджеят пусна нова песен. „Да останем заедно“ на Ал Грийн. Тя вдигна поглед, направо смаяна от съвпадението, но с успокоителното чувство, че понякога може би тези неща са предопределени.

— Това беше любимата му песен — каза тя. — Любимата. Не е за вярване!

— Да потанцуваме още — каза Мат, хвана я за ръката, станаха и бавно се залюляха в ритъма.

— Да… останем заедно — промълви в ухото й Мат. Тя се сгуши в неговата успокоителна силна прегръдка и усети сладкия му дъх до ухото си. Отдръпна се леко и го погледна. Мат й се усмихваше нежно, лицето му бе на милиметри от нейното… Той допря отново устни до ухото й и каза едва доловимо:

— Знам, че ще прозвучи странно, защото не е минало много време, но… мисля, че се влюбвам в теб, Амбър.

И нежно я целуна.

Тя се усмихна и отвърна:

— И аз. И аз.

Танцуваха, слети един с друг, плътно прегърнати, докато имаше музика. Амбър не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова сигурна, толкова щастлива. Толкова… нормална.