Шарън Озбърн
Реванш (11)

10

Лесно е да убедиш другите, че си щастлив, а вътре в себе си да ридаеш. Маргарет разбра това в деня, когато прие предложението на Джордж.

Найджъл каза с набръчкано от тревога чело:

— Малката ми Маги, сигурна ли си за Джордж, скъпа?

Тя впери в него големите си зелени очи.

— Разбира се, Найджъл. Никога не съм била по-щастлива.

— Нямам това предвид — отвърна Найджъл. — Само дето Джордж е… ами, чудя се доколко го познаваш, Маги. Това е всичко.

— Казвай ми Маргарет. Освен това го познавам достатъчно, за да знам, че е добър човек.

Маргарет щракна закопчалката на лачената си чанта и я преметна през рамо, докато ставаше от стола.

— Ако не си съгласен, сега е моментът да си кажеш думата, Найджъл Уолтърс, а ако не…

— Е, хайде сега — каза Найджъл успокоително. — Не се ядосвай. И аз знам, че е добър човек. — Той въздъхна. През изминалите месеци бе осъзнал колко много е подценил своята малка Маги. Когато попадна на нея за първи път, разплакана там, на улицата, тя му се стори едно беззащитно малко създание.

А сега, докато наблюдаваше как това момиче — жена, всъщност — с късата й коса, издутия корем, твърдото изражение на лицето — върти на пръста си златния си годежен пръстен с диамант, той осъзна колко е силна всъщност. И все пак, нещо в нея беше умряло с бягството на Дерек. Дали не беше мечтата да стане звезда? Искрата, която я правеше млада, готова за живот, любопитна? Той не можеше да каже, но знаеше, че се е променила.

Найджъл я потупа по рамото.

— Просто искам да си щастлива, това е.

— Аз съм щастлива. — Тя му хвърли ослепителна усмивка. — Ти не разбираш, Найджъл, беше глупаво от моя страна да мисля, че ще успея като актриса. Всъщност през целия си живот съм искала само това, което имам сега. Вече го разбирам.

 

 

Сватбеното тържество направиха в „Черния кон“. Беше малко, с няколко редовни клиенти, няколко от приятелките на Маргарет от курса по машинопис и колегите на Джордж от службата. Джордж се понапи и започна да тупа енергично всички по гърбовете, докато приемаше с ентусиазъм техните поздравления, а Маргарет, съвършено трезвена, го наблюдаваше с чувство, за което се надяваше, че е любов. Тя искаше да го направи щастлив. Естествено, гризяха я известни съмнения, но беше твърдо решена да успее в брака, и веднъж взела решение, нямаше да го промени. Джордж Стоун се появи и я спаси.

Найджъл, зачервен от най-доброто си бренди, и с последното данъчно облекчение, което бе успял да си издейства чрез Джордж, който небрежно бе предложил да прегледа счетоводните му книжа като благодарност за неговото отношение към Маргарет, беше напълно спокоен за щастливата двойка. Както и всички останали, всъщност. Дори и Рон и Морийн Майкълс, въпреки че не дойдоха на сватбата, изпратиха кутия с бисквити, и вероятно бяха страшно облекчени, че тяхната безпътна дъщеря най-после бе видяла светлина в тунела и само след една година в Лондон бе вече омъжена — и то за счетоводител, представете си! За всички заинтересовани страни това беше почти прекалено хубаво, за да е истина.

Те наеха малка къща в Актън и прекараха първата си Коледа там. А после Маргарет зачака.

През януари 1978, една страшно студена вечер, Маргарет беше в кухнята, чистеше и слушаше „Радио Едно“, като потропваше в ритъм с музиката. Въпреки че бе вече в напреднала бременност, тя все още обичаше музиката. Просто не можеше да се въздържи. Макар че я боляха краката и глезените й бяха подути, имаше болки в гърба и главата й пулсираше от умора, когато чуеше Джими Хендрикс или „Стоунс“, тя искаше да танцува, да вика и да пее, да скача до полуда. Казваше си, че трябва вече да остави това — сега е омъжена и чака дете, а не тийнейджърка, която си търси удоволствия; но не можеше да устои.

Тъкмо приготвяше задушено за Джордж, когато се върне от работа. Джордж никога не закъсняваше. Не се задържаше навън след работа да пие с „клиенти“ и тя винаги знаеше къде се намира. Това беше едно от нещата, което харесваше най-много у него. Всяка вечер, преди да си тръгне от работа, той се обаждаше у дома.

— Сега тръгвам, Маргарет — каза й весело той същата вечер. — Добре ли си, мила?

— Да — отвърна тя.

— Как мина денят ти?

— Благодаря, добре, Джордж. Когато се върнеш, вечерята ще е готова.

— Не ми казвай какво си приготвила… Обичам изненадите — каза Джордж. Звучеше много приповдигнато.

Когато чистеше и пееше заедно с радиото, Маргарет не чуваше нищо друго. Обичаше да чисти. Обичаше реда в малката си спретната кухня е оранжеви пердета и бежова маса с негорим плот, безупречно чистите рафтове е буркани за чай, кафе, захар и бисквити. Всичко си имаше място и си стоеше на мястото. Още едно от нещата, които харесваше у Джордж: беше подреден като нея.

Хопкин Роуд бе останала на милиони километри разстояние от нея. Наистина ли бе живяла онзи живот? Била ли е някога онова момиче? Понякога, късно нощем, когато не можеше да спи заради бебето, Маргарет лежеше будна, вперила очи в тавана, докато Джордж дишаше тихо до нея (той не хъркаше, за разлика от брат си; спеше, без да мърда, е ръце, скръстени на гърдите), и се чудеше как бе стигнала дотук, на седемнайсет години, в малка къща в западен Лондон, омъжена и бременна. По това време миналата година мечтите й бяха много различни, но си бяха точно това: просто мечти.

Сега вече беше жена, тя го чувстваше. Естествено, имаше известни съмнения за Джордж. Все още беше влюбена в брат му и бе страшно нещастна, но си казваше, че всичко това е минало. Това — днес, тук и сега: него иска. От него има нужда.

Понякога през тези тъмни нощи мислеше за Дерек. Той просто се бе изпарил. Джордж също не се бе чувал с него от известно време; дори не можаха да му кажат за сватбата. Къде беше отишъл? Как ли се чувстваше? Вече не говореше с Джордж за него, но не спираше да се пита. Къде е, с кого е… въздъхваше тя и наместваше по-удобно огромния си корем, а Джордж спеше до нея.

Джордж не я тормозеше за секс. Всъщност, беше доста внимателен по този въпрос. Каза й, че не иска да я безпокои, докато е бременна. Така и не стана дума за това, преди да се оженят. Целуваха се и се гушкаха, той отпускаше глава върху набъбналите й гърди, галеше я по косата, разтриваше гърба й, но никога не я притесняваше. Сега, когато беше бременна, мисълта за секс я отвращаваше. Нямаше нищо общо с Джордж — просто тялото й реагираше така, нищо повече. С Дерек нямаше спиране. Събуждаше се нощем и усещаше ерекцията му в бедрото си, устните му върху шията си, как ръцете му я обгръщат изотзад и обхващат гърдите й, как нежно дразнят зърната им и шарят по цялото й тяло, докато тя не се отдадеше на удоволствието и той потъваше в нея, като се движеше леко напред-назад, после по-силно, като я галеше непрекъснато. Знаеше инстинктивно къде е нейната Г–точка и навлизаше в нея все по-силно и по-бързо, докато тя не започнеше да вика, все още полузаспала, но почти подлудена от желание…

Но всичко това беше вече минало. И всяка сутрин, когато се събудеше, или се унасяше в нещо като полусън, тъй като се чувстваше неудобно — бебето беше голямо — тя внезапно отваряше очи, обръщаше се и го виждаше да лежи там и да й се усмихва.

Джордж имаше съвсем същите очи като брат си, тъмносини и искрящи.

Да, всяка сутрин за един кратък миг тя се взираше в очите му, после осъзнаваше реалността и той я целуваше по бузата.

— Добро утро, госпожо Стоун. Да ви предложа чаша чай? — казваше наперено и скачаше от леглото, тананикайки си.

Тя се усмихваше и го гледаше как слиза долу, пуска радиото, ходи насам-натам из кухнята, безкрайно щастлив от това, че в неговия свят всичко е наред и започва нов ден. Ден в очакване на бебето, установяване в новия дом, чистене, търкане и полиране.

И Маргарет си казваше, че това много й подхожда.

— Добър вечер, госпожо Стоун!

През кухненския прозорец върху нея падна дантелената сянка от пердето и Маргарет подскочи, сепната от мислите си. Видя кестенява коса, сини очи и сърцето й спря… А после разбра, че това е просто Джордж.

— Здравей, скъпи — усмихна се тя. — Как мина денят?

Беше такова клише, но нали така се прави.

— Не беше зле — отвърна Джордж и я целуна по бузата. После остави куфарчето си на стола и внимателно свали шала от врата си. Съблече си палтото, изтръска го и отиде да го закачи в коридора.

— Днес имах една важна среща. Нали знаеш, че господин Дейвидсън иска да разшири отдела за работа с известни клиенти.

— Да, ти ми каза. — Маргарет се отпусна тежко на стола. Работата на Джордж я интересуваше. — И какво?

— Попитаха ме дали не мога да предложа някого. Сетих се, че ти спомена, че Мики Мартин си търси агент.

Мики Мартин беше певица от типа на Джоан Бейз–дългокосо, безплътно, изпълнено с надежда хипи, каквото Маргарет се бе опитала да стане предната година. Мики се бе превъплътила в чист и непорочен ангел след един период, през който работеше в „Амурс дю Дерек“, където беше едно от най-популярните момичета; особено умела бе в това да загася свещи с вагината си. Но всички знаеха, че винаги бе искала да пее. Тя беше добро момиче; често идваше в „Черния кон“ преди или след работа на чаша порто, както — твърдеше тя — правела майка й у дома, в Бъри. Дори бе дошла на сватбеното им тържество и тогава каза на всички, че е подписала договор за плоча.

Маргарет обичаше музиката, обичаше да чете списанията за актриси и певци и веднага разпознаваше бъдещите звезди. Мики Мартин бе момичето, което трябваше да бъде самата Маргарет, но не беше. Тя я харесваше, и когато Джордж спомена тази нова инициатива в службата, Маргарет му каза да намери Мики и да провери дали вече си има счетоводител и мениджър.

— Още не си беше намерила — обясни с удовлетворение Джордж на Маргарет. — А плочата излиза другия месец. И подписа договор с нас днес следобед.

Той грееше в усмивка и тя не можа да не му се усмихне в отговор; щастието му беше толкова заразно.

— Страхотно, Джордж.

Джордж пак целуна жена си по бузата.

— Всичко е благодарение на теб, скъпа. Наистина разбираш от тези неща.

— Аз ли? — Маргарет леко се смути. — Аз напоследък съм просто една домакиня, Джордж. От нищо не разбирам!

— Какви са тия глупости — отвърна той добродушно и тръгна към хладилника. — Нямаше да се справя без теб, любима. Нали сме един отбор? Да, за тази работа са нужни двама.

Тя се усмихна още по-смутено. Всъщност, Джордж никога досега не й беше говорил така. Той вдигна поглед и каза плахо:

— Дали няма да имам време за едно питие преди вечеря?

— Разбира се — отвърна Маргарет и започна да подрежда масата.

Джордж обичаше джин с швепс битер лимон; поглъщаше цели бутилки. Един дебел резен лимон, много лед, половин пръст джин и доливаше догоре с швепс. Докато си наливаше питието с гръб към нея, той внезапно каза:

— О, скъпа, трябва да ти кажа нещо.

— Да? — Маргарет го слушаше с половин ухо.

— За Дерек. Той е в затвора.

— Какво?! — Маргарет изпусна на пода ножовете, които държеше. Те изтрещяха като пистолет.

Джордж не се обърна.

— Да, за съжаление. Арестували са го. За незаконно присвояване.

— От кого е присвоил? — попита Маргарет. — Какво? Тоест… ти кога разбра?

— Адвокатът му ми се обади в службата — отвърна Джордж. Тя не можеше да понесе безразличния му тон. — Сега са му предявили обвинение. Може да го затворят за няколко години.

— В затвора? — На Маргарет й се зави свят. Тя се хвана за плота, за да не падне. — Но, Джордж, какво е направил?

Изражението на Джордж беше мрачно. Той каза тихо:

— Съжалявам, Маргарет. Получил е пари да разшири бизнеса си. От бащата на Камила, Роджър Шербърн. А той просто избягал с парите. Или най-малкото, бизнесът не потръгнал, а той не върнал парите. Току-що са го заловили.

Стаята се въртеше около нея. Маргарет мигаше бързо. Джордж се обърна към нея и повтори:

— Съжалявам, Маргарет. — Изглеждаше разкаян. — Не знаех как иначе да ти го кажа.

— Няма нищо — отвърна Маргарет и направи опит да се усмихне.

— Наистина ли?

— Да. — Тя преглътна с усилие. През нея премина силна болка. После каза: — Това вече е минало. — Той я хвана за ръката. — А и ние решихме да го изключим от живота си, нали? Оказва се, че сме постъпили добре.

Джордж кимна твърдо.

— Обичам те, госпожо Стоун — каза тихо той.

Маргарет си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Тогава най-добре извикай линейка.

Джордж подскочи, почти изпаднал в паника.

— Какво има?

— Нищо лошо. — Тя му се усмихна. — Джордж, мисля, че бебето идва.