Шарън Озбърн
Реванш (50)

49

Челси никога не би избрала зала „Поло“ в хотел „Бевърли Хилс“ за тази семейна сбирка. Това беше място, където хората ходят, за да ги видят, гъмжащо от продуценти, бизнесмени, звезди от първа величина. Ако зависеше от нея — макар че не беше така — щеше да излезе на вечеря само с чичо Дерек на някое тихо и спокойно местенце като „Мортънс“ или „Мадеос“. Тя обичаше чичо си Дерек. И, моля, без мама, която гледа критично отстрани. И без Лио, който се опитваше да флиртува с всички и ходеше до тоалетната през десет минути. И без Амбър… определено без Амбър.

Напоследък съвсем беше свикнала да става все на нейното. Получаваше каквото си поиска и затова сега й струваше далеч повече усилия да се прави на щастлива на тази глупава фамилна шарада, а всъщност би предпочела да си стои в прекрасната си къща по анцуг и да гледа по телевизията „Американски идол“ или някакъв подобен боклук. Обичаше американската телевизия.

— Защо трябва да ходя? — мънкаше тя недоволно, докато Джен я гримираше. Тя винаги гримираше Челси, преди да излезе; това беше един от бонусите, които вървяха с Джен като съквартирантка. — Не искам да ходя… защо да трябва да ходя?

— Защото спиш с гаджето на сестра си и сега трябва да се покаеш — отговори Джен и мацна с четката бронзов тен по скулите й. — Съжалявам, мила, но знаеш, че е истина.

— Господи, Дженифър! Нали си ми приятелка. Трябва да си на моя страна. — Челси нацупи устни срещу огледалото. — Има ли още някакви истини, които напираш да ми кажеш?

Джен повдигна вежда, но замълча.

— Просто е толкова гадно и унизително — добави Челси. — Сякаш ми пука какво си мислят майка ми и Амбър. Ще се радвам да видя чичо си Дерек, но това е всичко…

Джен изобщо не я слушаше. Гризеше сухите кожички около ноктите си; като видеше това, на Челси й ставаше лошо. Беше я молила неколкократно да не го прави пред нея, но Джен само я поглеждаше и се засмиваше:

— За коя се мислиш? За кралица Виктория? Я се осъзнай!

Беше трудно да съжителстваш с човек, който ти отговаря троснато и не разбира, че си собственик на къщата, а на това отгоре и звезда. Челси започна да разбира, че не познава Джен толкова добре, колкото си мислеше.

— Ай Лио — каза Джен. — Не си го виждала от няколко дни, нали? Не е идвал от известно време.

— Лио? М-м, да. — Челси наблюдаваше Джен в огледалото. — Не ми слагай очна линия. Не искам да приличам на хермафродит.

Джен въздъхна:

— Голяма досада си, да знаеш! — Тя потупа Челси по рамото, и в този миг се чу звънецът. По коридора се чуха стъпки и Марта отиде да отвори вратата. — Лио пристигна, Челси.

Челси я погледна:

— Джен, съкровище, бъди така добра да му кажеш, че идвам след пет минути. А, и ми донеси една диетична кола от кухнята, така и така ще слизаш!

Джен въздъхна, но не каза нищо, и тръгна надолу.

— Здравей, Лио! — чу я да казва наперено, но вежливо, а после чу Лио, който й отговори с равен, закачлив и приятен глас. Челси се усмихна на отражението си в огледалото. Джен съзнаваше, че има късмет да живее в тази невероятна къща срещу почти несъществуващ наем. Нямаше нужда Челси да й го натяква. А и се запозна с Лио и с хора от неговото обкръжение. Лио можеше да направи човек от всеки, стига да си го науми. Но можеше и да те съсипе. Челси потръпна. Трябваше да внимава с него — той все още беше един от най-влиятелните хора в Холивуд, макар че специално за нея маската се беше смъкнала отдавна.

Тя си пръсна малко „Шанел №19“ на китките, зад ушите — класическа работа, изискан парфюм от старата школа, непреходен, а не като модните еднодневни боклуци, които си слагаше Амбър някога, в смешната си фаза а ла Бритни Спиърс.

А тя, Челси — тя беше класика, от класа, от старата школа, звезда за вечни времена, и нямаше начин перфектната, скучна малка госпожичка Амбър да й вмени вина — никога вече.

Разбра, че е била права, още като пристигнаха в хотела, известен на всички като „Розовия палат“. Щеше да е гадна вечер.

До нея седеше Лио, който както винаги командваше наляво и надясно. Беше страшно елегантен с черния си костюм и плътната копринена риза, съвършената му черна коса бе по-гъста и гривеста от всякога, лицето му бе отпуснато самодоволно. Ласкаеше се от това, че за него се карат две сестри, а и обичаше да се перчи пред хората и не би изпуснал този семеен купон за нищо на света. Беше любезен и дружелюбен с всички, особено с Амбър, сякаш са стари колеги и нищо повече. Беше любезен и леко флиртуваше с Маргарет, която почти потреперваше всеки път, когато я заговореше. След всички тези години тя бе като глина в ръцете му.

Но виж, чичо й Дерек му бе снел анамнезата незабавно — тя не се съмняваше в това. Лио се отнасяше към него с уважение, почти като с равен, но Челси виждаше, че Дерек не се е заблудил. Нямаше човек на света, чието мнение тя да цени повече. Странно, дори след толкова много години. Искаше той да има добро мнение за нея. Беше й дал шанс, когато всички й обърнаха гръб, когато майка й и сестра й я изключиха от живота си. Знаеше, че той е просто един хитър стар негодник. Но понякога Челси се питаше кое от постигнатото от нея би го накарало да се гордее…

А и Амбър. Държеше се особено, без никакво съмнение. Беше облякла синя копринена рокля с китайски мотиви и бе сплела косата си на стегнат кок. Приличаше на статуя: класическа красавица, далечна и недостижима, като порцеланова кукла, която можеше да се спука всеки миг. Седеше изправена, отговаряше като автомат и въобще не докосна чинията си със суши. Тя също имаше нужда да поотслабне, забеляза Челси с удоволствие. Бягството в Мексико заради сърдечна мъка май се бе превърнало в купон с енчилади.

Всъщност, именно Челси пое тежестта на вечерта. Говореше с всички, грижеше се чашите да преливат, включително и нейната, говореше учтиво с майка си и Дерек, галеше бедрото на Лио, толкова близо до слабините, че той веднъж направо подскочи и оттам нататък почти загуби интерес към събитието. Тя самата беше доста възбудена; може би защото чувстваше, че е победила Амбър в това състезание. Към края на вечерята, докато нежно и внимателно мачкаше топките на Лио под масата, Челси вдигна поглед и видя, че Амбър я гледа втренчено, сякаш знаеше, сякаш я съдеше, но нямаше как да се противопостави на случващото се около нея.

Втренчените, немигащи зелени очи на Амбър сякаш дълбаеха навътре в душата й.

Челси я погледна по същия начин, стисна зъби и каза весело:

— Амбър, душице, подай ми маслото. То сякаш е залепнало до теб, не знам защо.

Амбър плъзна чинийката по покривката с едно плавно движение. Челси се подсмихна самодоволно. Не можеше да се въздържи: чувството, че владее положението след всичко преживяно, беше ново за нея. И страшно приятно, всъщност.

Разчистиха чиниите, но чашите бяха още на масата и Челси се надяваше, че ще пропуснат десерта — никой в Ел Ей не ядеше десерт: все едно вършиш нещо страшно нередно, нещо от списъка със забраните. Време е да си тръгва, да се върне с Лио в неговата къща, да се чукат до припадък. Тя се огледа за сервитьора, искаше да поръча кафе.

— Кой иска… — понечи да каже тя.

Но в този миг нещата се объркаха.

— Един момент, Челси.

Амбър сложи ръце от двете страни на чинията си и се изправи на крака бавно, сякаш полагаше неимоверно усилие.

После взе чашата си. Изви шия назад, сякаш се освобождаваше от някакво натрупвано с години напрежение, и Челси осъзна колко е завладяваща и недостъпна, стига да поиска. Досега не бе виждала Амбър да контролира ситуацията. Беше хладнокръвна, спокойна и плашеща.

Това не й хареса.

Отначало Челси не обърна внимание, докато Амбър проговори.

— Искам да вдигна тост — бавно каза тя. Дерек и Маргарет спряха да се джафкат и погледнаха с гордост към Амбър.

Челси почувства как в гърба й се заби нож.

— Прекрасно е, че всички сме заедно тук, нали?

Тя се усмихна, очите й блестяха и Челси почувства първите игли на неудобството, макар и още да не разбираше защо. Мислеше, че Амбър просто се е напила.

— О, да! — викна Лио ентусиазирано. Челси го погледна с раздразнение и изсъска:

— Я млъквай!

— Да… страхотно е, че сме тук, с майка ни, чичо ми Дерек, Лио… и, разбира се, по-голямата ми сестра, Челси. Така е.

Тя вдигна чаша. Чичо Дерек също вдигна своята, като си мърмореше нещо, но никой друг не последва примера му.

По красивото лице на Амбър се плъзна една доста зловеща усмивка.

— Пия за теб, скъпа Челси. Искам да вдигна тост за едно-две неща. И да изясня някои други.

Какви ги дрънка, по дяволите? Челси смъкна ръка от бедрото на Лио и избърса изпотената си длан в роклята.

Амбър я погледна право в очите. Сякаш бяха само двете. Сами, лице в лице, финалната сцена.

— Само няколко неща. Първо, исках да приветствам истинския ти баща тук, сред нас тази вечер. Наздраве, чичо Дерек. Да, спал е с майка ни, преди татко да се появи в приказката и да я изведе до добър край.

— Амбър! — изграчи Маргарет. — Недей!

Амбър сведе поглед към майка си и поклати глава.

— Съжалявам, майко, но тя също има право да знае. Това е баща ти, мила! — И тя се изсмя диво, сякаш съобщаваше някаква невероятна новина.

Настъпи мълчание. Седяха в ъгъла на ресторанта. Към тях с бързи крачки се приближи един сервитьор, но изведнъж се спря и като ударен избяга от напрежението, което се излъчваше от масата.

— Какво… какво? — попита бавно Челси.

— Амбър, слушай… — започна Дерек.

— О, боже мой, боже мой! — Тънките елегантни пръсти на Маргарет се впиха в челото й. — Амбър…

Амбър не им обърна внимание.

— Още не съм свършила! Още не съм свършила. Само две-три неща. Челси, скъпа, миналата седмица ми се обади твоя приятелка от Лондон. Помниш ли Океана?

По гърба на Челси се стече студена като лед струйка пот.

— Ние с нея проведохме един… много интересен разговор.

— Коя е Океана? — попита Лио.

— Знам много добре какво се е случило с онази нещастна рускиня в твоя клуб.

— Каква рускиня? — Дерек се извърна рязко и я погледна право в очите. — Амбър, какви ги говориш, миличка?

— Рускиня ли? Челси, бебчо, какво говори тя? — попита Лио.

Челси се обърна към него. Как й се искаше да изтрие с един шамар тази тъпа усмивка от самодоволната му безлична физиономия.

— О, Челси знае много добре — нали, скъпа? — Амбър отпи от виното. — Знае какво се е случило. — Ръката й трепереше, Челси ясно виждаше това. Кучка. Гадна малка кучка.

— И само още едно нещо, едно допълнение.

Млъквай, млъквай, млъквай!

Защо не млъкнеш, мамка ти!

Челси изсумтя и хвана Лио за ръката. Искаше да стане и да си тръгне — стига толкова сцени.

— Макар че сигурно вече го знаеш, понеже това е твое дело. Без съмнение знаеш, че Лио спи с онази твоя хилава приятелка, гримьорката — нали? Джен ли се казваше?

Челси се вкопчи в ръката на Лио и я стисна така, че за малко да я счупи. Беше обзета от толкова силна ярост, че… После погледна майка си и чичо си Дерек, които седяха насреща й, и лицето й пребледня от шока.

— Измисляш си — каза несигурно тя и се огледа. — Завиждаш, малка нещастна кучко, и си измисляш.

Тя погледна майка си и Дерек и разбра, че е истина. Спомни си баща си, който не й беше истински баща. И се изправи несигурно, пазейки равновесие с мъка.

Изведнъж всичко се върна пред очите й, нощта, когато хвана баща си в мазето с онова момче… не баща си… чичо си… Джордж… кой какъв беше, по дяволите? Тя вече не знаеше… Лъжи, само лъжи.

Обърна се и побягна, както бе направила онази нощ. Лио хвърли салфетката си на масата и се опита да тръгне след нея.

— Челси! — извика той. — За бога, Челси, та тя е само персонал. Нищо повече. Персонал! Не се брои… Съжалявам! Виж, какво искаш да направя…

Но Челси продължи да бяга навън в мрака.

Вътре на масата Маргарет отпусна лице в ръцете си и зарида. Опитваше се да не плаче силно, но тялото й се тресеше.

— Аз съм виновна — повтаряше тихо отначало, после по-силно, а плачът й ставаше все по-силен. — Аз съм виновна! Какво направих!

През пръстите й се стичаха сълзи. Дерек започна нежно да я гали по косата.

— Не си виновна ти, любима. Моля те, не плачи.

Тя се изправи и вдигна лице насреща му. Русата й коса се бе разпиляла, под прекрасните й зелени очи имаше размазан грим.

— Бях ужасна май… ка — изхълца тя неконтролируемо. — Опитвах се, толкова се опитвах, а… виж сега какво стана! — Махна с ръка по посока на Челси. — Тя ме мрази. — После се обърна към Амбър: — Тя също ме мрази. А аз се опитвах да направя най-доброто, което можех…

Маргарет отново избухна в ридания. В този миг й се стори, че всичко, за което бе работила до този момент… тук, в този луксозен ресторант, всичко е само илюзия. Изгубено време. Бе успяла единствено да направи и двете си деца нещастни, а вероятно и не особено стабилни психически — виж ги какво правят! А всъщност единствено бе искала да им даде любов и да им донесе успех. Да имат живота, който тя винаги бе искала. И каква полза? Маргарет отново изхлипа и сълзите й закапаха тежко по ленената покривка.

— Много съжалявам — каза тя тихичко, но Челси отдавна бе изчезнала, а Амбър се намираше в някакъв свой свят и не я слушаше.

В този миг същият онзи глас изрече:

— Маги, миличка, не плачи. Мразя да плачеш.

И за първи път от трийсет години насам Маргарет не го поправи. Тя го погледна с пълни със сълзи очи.

— Аз съм виновна.

Сложи глава на рамото му, издиша бавно мъката си и затвори очи. Сякаш нямаше повече сили да се бори.

— Нищо подобно — промърмори Дерек. — Спри най-после да се грижиш за другите, любима. Сега аз ще се погрижа за теб.

— Не искам — прошепна тя. — И сама съм си добре, Дерек…

А Дерек пак повтори тихичко в ухото й, така че само тя да го чуе:

— Върни се в Сохо с мен, малка Маги. Още утре ще сме си у дома. Време е. Върни се.

 

 

Амбър седеше сама на масата и трепереше леко. Чувстваше се куха и празна. Гледаше как чичо й Дерек утешава майка й. Знаеше, че някъде там, навън, Лио се опитва да настигне Челси и да се разбере с нея. А тя, Амбър, нямаше никого. След седмици дъвкане на темата колко зле се бяха отнесли с нея, кроене на планове, замисляне на отмъщение, решение да се промени и от „страхливата като мишка Амбър“ да се превърне в „Амбър, коравата непукистка“ и… и какво?

Мислеше си, че да получи реванш бе най-доброто решение!

Защо тогава се чувстваше така?