Шарън Озбърн
Реванш (14)

13

1992 г.

— Хайде, Рокси, дай целувка. — Гласът на Челси беше дълбок. Тя се прокашля и тръгна по коридора наперено като младо момче. До нея Амбър се изкикоти, стиснала здраво сценария в ръка.

— Не бих те целунала, дори да си последното момче на света, Роби — каза тя колебливо с ясния си глас.

— Така ли? — Челси се намръщи и се втурна към сестра си, която пищеше от смях.

— Стига, Челси! — извика тя. — Коремът ме заболя! Много съм нервна! Недей!

— О, не се нервирай толкова, Амбър!

Четиринайсетгодишната Челси Стоун хвърли другия сценарий на пода и се тръшна на твърдия пластмасов стол в репетиционната зала на Би Би Си. После погали сестра си по златната плитка и я увери:

— Ти определено си най-добрата, казвам ти. И ролята е прекрасна — Рокси е истински коз. Ония момичета са тъпи!

Две момичета, които чакаха с майките си в коридора, вдигнаха предпазливо очи.

— Челси, недей да изнервяш Амбър преди кастинг. Седни и млъкни!

Маргарет Стоун като че ли вечно гълчеше голямата си дъщеря.

— И не бъди груба. Казва се само „другите момичета“, а не „ония момичета“. Не искам да мисля, че с баща ти сме отгледали гаменче. — Тя замълча за миг.

— И не бива да казваш, че са тъпи. Амбър, милинка, всеки момент ще те извикат. Ела и седни до мен.

Само отчасти укротена, Челси спря да подскача на стола и задъвка косата си. Амбър стана и послушно се премести до майка си, като сключи хрисимо ръце в скута, както я бе учила Маргарет. Зачакаха.

— Амбър Стоун?

От залата, където се провеждаше кастингът, излезе приятен на вид трийсет и пет годишен мъж по риза и дънки, с клипборд в ръка.

— Аз съм Саймън Мур — представи се той.

Амбър, побутната от майка си, се изправи елегантно, когато той се появи. Маргарет гордо огледа своята по-малка дъщеря, облечена с шотландска поличка в синьо и розово, тъмносини чорапи и любимите й мокасини; меднорусата й коса беше сплетена на тежка плитка.

Маргарет познаваше Саймън Мур — той определено вървеше стремително нагоре. Беше работил за „Грейндж Хил“ и други тийнейджърски сериали, но бе продуцирал и няколко драми. Сега правеше нов тийнейджърски сериал, „Деветте живота на Рокси“, за едно момиче, което се премества в друг град и в ново училище. Филмът трябваше да е динамичен като „Грейндж Хил“ — драматичен, но по-ефектен. Всички много се вълнуваха заради сериала; Саймън беше известен с това, че винаги забелязва младите таланти, и Маргарет смяташе, че Амбър не бива да изпуска шанса си. Тя също се изправи и Челси остана сама на твърдия стол да си дъвче косата и да зяпа през прозореца.

— Аз съм Маргарет Стоун — каза Маргарет и подаде ръка на Саймън.

Тя протегна към него папка е лъскави снимки, направени срещу заплащане от професионален фотограф, както и куп изрезки от местни вестници. „Амбър е истинска перла с естествената си игра“, гласеше първата.

— Великолепни снимки, госпожо Стоун — промълви Саймън, прелиствайки студийните снимки на Амбър. — О-о! Много професионални.

— Съпругът ми ги поръча — обясни Маргарет. И внимателно допълни:

— Джордж има много известни клиенти и знае колко е важно това.

— Джордж ли? — Саймън не беше много заинтригуван, но после каза бавно:

— О! Джордж Стоун — той ли е вашият… съпруг?

— Да — отвърна Маргарет, като се опитваше да не изглежда прекалено самодоволна. Тя знаеше, че името му отваря врати. Беше омъжена за Джордж от четиринайсет години, а репутацията му беше по-добра от всякога.

— Познавате ли го?

Саймън Мур кимна.

— Ясно — каза той неопределено. — Да. Чувал съм за него, а и сме се срещали веднъж на едно парти.

Той се усмихна и погледна Маргарет изпитателно. Маргарет не знаеше какво друго да направи и само побутна дъщеря си напред, внезапно смутена.

— Това е Амбър.

— Готова ли си да изпълниш каквото си подготвила, Амбър? — попита Саймън и й се усмихна.

— Разбира се. — Тя подаде ръка на Саймън за поздрав — като възрастна, съвсем професионално, и влязоха заедно за кастинга.

Зад гърба й Челси внезапно се размърда и извика:

— Хей! Разбий ги, Амбър!

Усмихната до уши, тя вдигна палци нагоре. Маргарет, силно смутена, й направи знак да млъкне. Но Амбър се обърна с благодарна усмивка към сестра си и й махна.

Саймън Мур също се усмихна и погледна към момичето на стола, сякаш я виждаше за пръв път. Маргарет вътрешно потръпна.

— Това е другата ми дъщеря, Челси. Извинете.

Амбър изглеждаше винаги спретната и свежа като маргаритка. А Челси… е, при нея беше точно обратното: ходеше с провиснала коса, скъсани дънки и ужасно яркочервено червило, с което приличаше на дивачка. Сега се усмихваше с широката си котешка усмивка и Маргарет трябваше отново да си напомни колко е красива. Несъмнено красива. Само ако можеше да се държи като млада дама, да се среше, да говори по-тихо… Маргарет въздъхна, а Саймън й кимна развеселен.

— До скоро — каза той и затвори вратата след себе си.

Маргарет и по-голямата й дъщеря отново седнаха и зачакаха.

 

 

Маргарет бе решила да не се превръща в една от онези ужасни „сценични майки“. Но знаеше, че Амбър има талант: тя пееше от малка и винаги я избираха за главните роли в училищните представления. Обичаше да пее. Беше тихо малко създание, говореше рядко, но пееше непрекъснато. Приятелите им от шоубизнеса, които идваха в „Бей Трий Хаус“, често казваха, че Маргарет и Джордж трябва да насърчават Амбър да развива таланта си професионално. Иначе би било все едно да не й се даде шанс, нали така?

Маргарет бе планирала облеклото на Амбър за този кастинг дни наред. А Челси, естествено, бе отказала да облече друго, освен тези ужасни дънки и размъкнатия пуловер. Маргарет се молеше наум Челси да не провали шансовете на сестра си. Всичко трябваше да е идеално, а когато по-голямата й дъщеря беше наблизо, нещата обикновено се объркваха.

Маргарет си спомняше съвсем ясно какво означава да се провалиш. Тя бе ходила на хиляди кастинги като млада, просто за да чуе отново и отново, че се е справила само „почти“. Това беше най-ужасното. „Почти“. Но не „съвсем“. Това, разбира се, беше съвършено безсмислено. Или ти дават ролята, или не. Нямаше как да е „почти“. А сега, когато ставаше дума за Амбър, тя щеше да направи всичко, абсолютно всичко по силите си, за да гарантира, че няма да се стигне до „почти“. Беше си обещала да се грижи за по-малката си дъщеря и да направи така, че никога да не се сблъска с разочарованията, които тя, Маргарет, бе преживяла. Това нямаше да се случи. Амбър просто беше твърде талантлива.

Само след десетина минути Амбър внезапно излезе, придружена от Саймън. Това беше необичайно: нито едно от другите момичета не излезе толкова бързо. Това добър знак ли беше? Маргарет остави списанието и се изправи с разтуптяно сърце.

— Е, как мина? — попита тя, когато Амбър се приближи и застана до нея. Тя отправи въпроса към дъщеря си, но всъщност бе предназначен за Саймън и той го знаеше.

— Много добре — отвърна той, като местеше поглед от Маргарет към Амбър и обратно. — Но искам да ви обясня, госпожо Стоун — няма да вземем окончателното решение, преди да сме видели всички момичета.

Саймън не бързаше да продължи.

— Ще се обадим по-късно тази вечер, да ви уведомим дали ще получи ролята.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа и замълча.

— Аха — отвърна Маргарет. — Какво означава това, всъщност? Ще я получи ли?

Тя мразеше фалцета в гласа си; равният шефилдски акцент се проявяваше винаги, когато беше нервна, колкото и добре да се бе научила да го прикрива. Унизена до смърт, Амбър прошепна в ухото й:

— Мамо!

Челси закачливо дръпна плитката на сестра си. Саймън отвърна:

— Ами, не съм сигурен!

— Значи не? — попита Маргарет.

— Просто е малко вероятно — отвърна Саймън тихо. — Съжалявам, госпожо Стоун.

Той помълча.

— Вижте, Амбър с изключително талантлива.

— Знам — каза Маргарет, съзнавайки, че се държи нетактично, но напълно неспособна да скрие разочарованието си. Зад гърба си чу как Челси цъка неодобрително с език.

— Тя наистина е много добра — каза Саймън и кимна към Амбър. — Честна дума. Моля те, не се обезсърчавай, Амбър. Просто търсим нещо по-специфично за ролята на Рокси, това е всичко. Тя е бунтарка, мазно грубовата, асоциална.

Амбър кимна в смисъл че разбира, но на Челси такива не й минаваха. Тя се намеси, бясна заради сестра си.

— Пълни глупости! — извика тя толкова силно, че момичетата в края на коридора пак се обърнаха към тях, заинтригувани. Саймън вдигна глава и погледна Челси. Тя насочи пръст срещу него. Лицето й пламтеше от ярост, бузите й се зачервиха. Сините й очи потъмняха, зениците се разшириха от силен гняв и страст:

— Тя е великолепна актриса!

— Сигурен съм… — понечи да каже Саймън, но Челси избухна:

— Ти не би разпознал таланта, дори да те срита по задника!

— Челси!

Челси обгърна унизената си сестра през раменете.

— Слушай, ти там! Щом не виждаш колко добра е Амбър, можеш да вървиш по…

— Челси! Стига толкова! — Маргарет беше много ядосана.

Тя погледна Саймън, който наблюдаваше дъщеря й с нещо като ужас, примесен с интерес, и каза:

— О, боже! Много съжалявам, господин Мур.

После сграбчи Челси.

— Веднага се извини. Как смееш да говориш така на господин Мур?

Но Саймън само махна с ръка.

— Не се безпокойте. — Усмихна се широко на вбесената Челси, сякаш всичко това го забавляваше неимоверно, и каза:

— Ще ви се обадя, ако имам добри новини, госпожо Стоун.

После кимна на Амбър.

— Благодаря ти още веднъж, Амбър. Радвам се, че се запознахме.

— Да вървим. — Маргарет прибираше списанията, чадърите и ръкавиците и ги тъпчеше в чантата си. Облече дъждобрана си от „Бърбъри“ и завърза стегнато колана.

— Хайде, момичета. Б-благодаря, Саймън.

Амбър послушно я последва, а Челси се повлече след Амбър. Докато минаваше край Саймън, той й намигна. Челси го зяпна, зачервена от смущение, после бавно му показа среден пръст, усмихна се лъчезарно и процеди:

— До скоро!

Той я наблюдаваше като хипнотизиран и лицето й засия. После завиха зад ъгъла и изчезнаха.