Шарън Озбърн
Реванш (49)

48.

— О, мили боже! Малкото ми момиченце е тук!

Маргарет скочи от стола и прегърна силно малката си дъщеря.

— Миличка, страшно се радвам, че те виждам. — Тя замълча, не знаеше какво повече да каже. В нея напираха толкова много въпроси — не знаеше къде е била Амбър и какво е правила през изминалите два месеца. Сложи ръце на раменете на Амбър и попита:

— Как си, скъпа?

Амбър пусна пътническата си чанта от „Луи Вюитон“ на земята. Изправи се, отметна коса назад и се усмихна.

— Великолепно, майко. Просто чудесно.

— Толкова си красива! — Маргарет я погледна оценяващо. — Наистина страхотна. Може би… — Тя прехапа устни. — За бога. Изглеждаш прекрасно.

Може да се наложи да свалиш някое килце преди следващия си филм. Това щеше да каже, осъзна Амбър, но знаеше, че по някаква ирония никога не е изглеждала по-добре от сега. Слънцето бе изрусило косата й още повече — тя прекарваше много време на открито, четеше на плажа, тичаше или пийваше вино на обяд. Беше загоряла повече от обикновено. Беше спала много, истински здрав сън, а не предизвикан от сънотворните, които й даваше Лио, когато имаше тежък снимачен график.

И за първи път от години виждаше ясно. Вече не се тревожеше. Стоеше на собствените си крака, имаше план и знаеше какво трябва да направи с живота си. Накратко, беше взела сестра си и Лио на мушка. Но никой от тях не подозираше…

— И се чувствам великолепно — каза тя на майка си. — Добре стана, че заминах. Прочистих си мозъка. И реших какво ще правя занапред.

Маргарет все още смяташе Амбър за хрисимо дете. Нямаше причини да подозира нещо друго.

— Кога започват снимките?

— Снимките на какво? — попита Амбър.

— На „Тайната сестра“ — отвърна Маргарет. — Лио не замрази ли проекта, докато се върнеш?

— Надявам се, че не — каза Амбър. — Предупредих го, че няма да участвам.

— Няма да играеш във филма ли? Но, Амбър! — Майка й беше като гръмната. — Не можеш…

— Мога, майко — усмихна й се Амбър. — Никога вече. Писна ми от тези филми. Няма да играя повече. Без друго не го правех с удоволствие. Искам отново да пея.

— Какво? — Маргарет се хвана за облегалката на стола и се взря в дъщеря си с присвити на слънцето очи.

— Да пееш ли? Амбър, ти си полудяла, скъпа. Стигна дотук, стана звезда, а сега се отказваш от всичко?

Всеки момент щеше да се разплаче. Амбър я потупа по ръката:

— Майко, това не зависи от теб, а от мен. Ти си ме подкрепяла през целия ми живот — това беше доста добре казано, — но сега е време да правя каквото искам. И…

Внезапно един мъжки глас изрече зад гърба й:

— Какъв е този шум, а? Защо си крещят двете ми любими момичета?

Амбър вдигна очи. На вратата на кухнята стоеше набит красавец, около петдесетгодишен, с прошарена коса и сини очи, и ги гледаше. Крачолите и ръкавите му бяха навити. Приличаше на герой от „Жителите на Ийст Енд“, излязъл да се поразходи по брега. Тя присви очи, опитваше се да се сети…

— Мили боже — извика внезапно. — Чичо Дерек?

— Господи — прошепна Маргарет. — Извинявай, Амбър. Той просто се появи миналата седмица. Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигаше…

— Няма проблем. — Амбър се усмихна и тръгна към чичо си. — Много се радвам.

Тя прегърна Дерек.

— Чичо Дерек. Минаха… толкова много години, нали?

Дерек я прегърна.

— Да, мила Амбър. А ти изглеждаш дяволски добре!

— Дерек, моля те, не ругай — намеси се Маргарет.

Той се усмихна.

— Майка ти също не се е променила, нали? Все същото секси парче, което срещнах през седемдесет и шеста, както си работеше зад бара.

— Стига толкова — прекъсна го Маргарет. — Дошъл е за няколко дни, Амбър. Нали може да остане тук? — попита тихо тя. — Нямаше как да го изгоня на улицата.

— Разбира се, чудесно. Има много място. Може да отседне при теб в къщата за гости или тук при мен — каза Амбър.

Тя го хвана за ръката.

— Чудесно е, че си тук, Дерек. Много се радвам, че дойде.

— И аз — отвърна той. — Мислех си… за теб, за Челси. Толкова се гордея с вас, а не съм ви виждал от години. — Той погледна Маргарет и добави: — Време е да оправим нещата. Искам майка ви да се върне в Лондон с мен. Да започне свой собствен живот. Ти си голямо момиче и вече нямаш нужда от нея, нали?

Маргарет го погледна ужасена и извика:

— Да не си полудял, Дерек? Напълно си полудял. Амбър има нужда от мен тук. Тя е…

— Мисля, че това е великолепна идея. — Амбър прехвърли чантата си през рамо и отметна златните къдри от очите си. — А и аз вероятно ще си взема почивка от работата, след като оправя някои неща тук. — Тя кимна окуражително на Маргарет. — Мамо, трябва да се върнеш. Да основеш своя агенция. Наречи я на името на татко например! Ще си направо неподражаема — нали, чичо Дерек?

Дерек погледна племенницата си, после Маргарет.

— Върни се с мен в Сохо, малка Маги — тихо каза той.

— Никога! — Маргарет беше бясна. — Живея тук и няма да се върна в Лондон. Аз… — започна тя, после замълча и го погледна яростно, останала без дъх.

— Е, поне опитах. Ние сме семейство, и това е самата истина. — Той замълча. — Ъ-ъ-ъ… Амбър, страшно приличаш на баща си, знаеш ли? Това е прекрасно.

Амбър отново го прегърна и очите й се напълниха със сълзи. Милият чичо Дерек. Тя беше сигурна, че е пристигнал, защото си пада по майка й. Двете с Челси често се майтапеха с това. Тя се обърна, за да не я види, че плаче.

— Отивам да поздравя Росита — каза тя. — И да си оправя багажа. Ще вечеряме тук, нали?

Дерек се поколеба. Той погледна Маргарет.

— Тази вечер може. Но…

Той леко се прокашля.

— Амбър, вдругиден ще вечеряме с Челси и Лио… Мисля, че трябва да знаеш.

— И двамата работят като луди до среднощ и Дерек още не е виждал Челси, откакто е дошъл — каза Маргарет. — Ти не е нужно да идваш. Всъщност, напълно бих те разбрала, ако…

— Не. — Амбър поклати глава. Усмихваше се. — Няма нищо. С удоволствие ще дойда. Все пак минаха два месеца и трябва да оставим някои неща зад гърба си. Не се тревожи, няма да правя сцени.

— Разбира се, че няма. — Маргарет я потупа по ръката. — Винаги си била добро момиче, Амбър.

О, да, помисли си Амбър и погледна внимателно майка си и чичо си, които я наблюдаваха доволно. Ти така си мислиш.

 

 

Цял следобед Амбър се занимава с багажа си. Ходеше из къщи, подреждаше си нещата. Хубаво бе да е отново у дома, сред лукса, с който бе свикнала. Да се мотае, да си бъбри с Росита, да говори с Дан, своя агент, да се чуе с двама–трима приятели. Тя не вдигаше шум около себе си, държеше се съвсем нормално, но се чувстваше някак основно променена; като че ли постоянната тревожност, която изпитваше преди, я бе напуснала.

По-късно същия следобед — тъкмо слизаше надолу към басейна да поплува — внезапно чу гласа на Дерек изпод витото стълбище.

— Трябва да решим, Маги. В голямата стая ли да се настаня, или да дойда при теб в къщата за гости, какво ще кажеш?

— Наричай ме Маргарет — отвърна майка й с приглушен глас. — Дерек, недей. Моля те. — Амбър долови в тона на майка си нещо, което не бе чувала никога преди. Какво беше то? Амбър се прилепи към стената и се заслуша с разтуптяно сърце.

— Маги, много вода изтече под моста — стига толкова! — Гласът на Дерек звучеше умолително и настойчиво. — Стига толкова. Да опитаме отново. Върни се с мен в Лондон и да се опитаме отново.

Знаеше си! Амбър винаги бе подозирала, че между тях двамата е имало нещо, преди баща й да влезе в картинката. Тя прехапа устни. Майка й!

Настъпи дълго мълчание. Амбър не смееше да диша. Искаше й се да може да ги види.

— Не е възможно — каза най-накрая Маргарет. — Просто не мога да го направя отново, Дерек. Ти ме нарани ужасно.

— Знам и страшно съжалявам. — Гласът му прозвуча отчаяно. — Знаеш, че страшно съжалявам. Когато избягах от теб, направих най-голямата грешка в живота си.

— Ти ме изостави — каза Маргарет. — Аз бях бременна с твоето дете. Обичах те, а ти ме изостави. — Гласът й пресекна.

Амбър замръзна, не можеше да помръдне, даже и да искаше. Никога, никога не бе чувала майка си да плаче. Не бе виждала обвивката й да се пропуква.

— Но я виж къде е днес Челси — каза Дерек. Тя чу как той я прегръща и гласът му долита приглушен.

— Виж нашата дъщеря, Маги. Тя е красива. Нашата дъщеря. В крайна сметка всичко свърши добре, нали така?

— Не знам — Маргарет тихо хлипаше. — Вече нищо не знам, Дерек.

Амбър не можеше да помръдне. Сякаш я бяха ударили с нещо. Но разбра какво долавя в гласа на майка си. Не го беше чувала преди, но сега всичко й се изясни. Това беше привличане. Беше страст. Беше… любов. Тя стоеше неподвижна и се взираше в нищото. Ще стои така, докато си тръгнат. Дали баща й е знаел? Челси знаеше ли? Какво ставаше тук, по дяволите? Струваше й се, че полудява, въпреки че още едно парченце от пъзела бе попаднало на мястото си.

Предстоящата вечеря щеше да бъде паметна.