Шарън Озбърн
Реванш (2)

1

Лондон, 1976 г.

Тя успя. Най-после стигна дотук.

— Аз ще стана звезда — прошепна Маргарет Майкълс на себе си, вперила поглед в светлините на „Пикадили Съркъс“. — Ще стана. И нищо няма да ме спре!

Докато трепереше в резливата септемврийска нощ, тя чу как в речта й се промъкнаха онези равни северняшки гласни и се намръщи. Макар че беше само на шестнайсет, Маргарет ходеше на уроци по дикция вече цяла година, с надеждата един ден да започне да говори като своя идол Джули Кристи. И ето я тук, в Лондон — сама, готова да сбъдне мечтата си.

Защото откакто се беше родила, тя мечтаеше само за това. Да стане звезда.

На дванайсет Маргарет информира майка си и баща си, че вече ще им отговаря само ако я наричат Маги. На тринайсет започна да спестява джобните си пари. На четиринайсет си намери работа в „При Тони“, скъпия фризьорски салон близо до малката къща на родителите й, една от цяла редица сиви и безлични къщи на забутана задна уличка някъде из Шефилд. Салонът се намираше само на десет минути пеш, но човек сякаш влизаше в друг свят. Магически свят, далеч от ръждясалите стоманолеярни, уморените мъже и жени, стачките и беднотията. Това беше един бляскав свят на кльощави, изпити момичета, които приличаха на Гленда Джаксън, свят на приятни аромати, лак за коса и обещание за слава и бягство.

Маги метеше пода, правеше чай и кафе, миеше косите на клиентките и наблюдаваше как развлечените, свенливи домакини влизаха в салона с увиснали мазни коси и излизаха със светнали лица и блясък в очите, ухаещи на „Елнет“ и заприличали малко повече на жените, които мечтаеха да бъдат. И Маги гледаше, слушаше и се учеше, омагьосана. Тя беше готова да работи и без пари, само заради възможността да пребивава в този екзотичен свят. Но и сумата от един паунд на седмица беше добре дошла. Ето как успяваше да си позволи уроците по дикция, модната дамска чанта, която си беше купила от „Касъл Хаус“ — онзи, лъскавия универсален магазин, сенките и парфюма.

— Започваш много да си въобразяваш, моето момиче — повтаряше й многократно Рон Майкълс. — Срам ли те е от баща ти, Маргарет? Това ли е? Шефилд вече не е ли достатъчно добро място за теб?

— Разбира се, че не, татко — послушно отвръщаше Маргарет. Но лъжеше. Не беше вече достатъчно добро място за нея. Тя беше нещо по-специално. Не знаеше защо, но беше сигурна, че трябва да се възползва докрай от това. Баща й работеше в стоманолеярната, а майка й беше… хм, имаше нещо сбъркано в майка й, но никой не знаеше какво точно. През повечето дни тя оставаше в леглото, ужасена от съпруга си, уплашена от собственото си отражение и изпълнена със страх от своята упорита, красива единствена дъщеря, която — поне на Морийн Майкълс така й се струваше — сякаш беше дошла от някаква друга планета. Като че ли някой я беше подхвърлил на прага им и през годините тя бе разцъфнала в това красиво, неземно същество с дълги крака, цяла грива пепеляворуса коса, гладка кожа и огромни зелени очи, които ту мятаха мълнии, то грееха от удоволствие.

Не, Шефилд не беше достатъчно голям за Маги, и когато влезе в пубертета, тя вече знаеше, че мястото й не е тук; ще замине за Лондон и ще сбъдне мечтите си. Другите момичета в училище я мразеха: мислеха, че се смята за нещо повече от тях — с този хубав глас, вирнат нос и превзети маниери. А и те не я интересуваха: целите в пъпки, с мазни коси, тъпчеха се в дъното на тоалетните, пушеха и слушаха касетофончетата си и им стигаше да въздишат по малоумници като „Бей Сити Ролърс“ или „Шоуадиуади“ — жалка работа!

Тя обаче си падаше по музика за по-възрастни. И по старите неща. „Стоунс“, Дъсти, Джими; харесваше й интелигентната прилепчивост на „Куийн“, хладнокръвието на „Бед Къмпани“, цинизмът и дивата енергия на „Лед Цепелин“. Ето това беше музика. Музика, която пулсира в тялото. Когато слушаш „Не мога да се наситя“, „Джъмпин Джак Флаш“ или „Килър Куийн“ — можеше ли да не се почувстваш като жена, като възрастна? Кой, по дяволите, ще иска да слуша група лигльовци, които пеят „Бай, бай, бейби“!

Те си бяха момченца. А Маги искаше мъж.

Що се отнася до местните момчета, те също не я интересуваха. Можеха да й се лигавят колкото си искат заради чистата кожа, напъпилите, щръкнали малки гърди и плътните рубинени устни, които тя несъзнателно облизваше, и в добавка — тези крака на газела и предизвикателния поглед. Но към тях тя изпитваше единствено презрение: към пъпките, нескопосаните жестове, трепкащите адамови ябълки, жалките им погледи като на заек, попаднал в светлината на фарове.

Беше ли самотна Маги, докато растеше в малката тухлена къща из задните улички на Шефилд, докато се връщаше сама от училище, без да обръща внимание на кряскането на момичетата, които подскачаха пред нея, нито на шляещите се момчета, които подритваха по улиците празни кутийки от бира и се взираха разсеяно в нея, когато преминаваше грациозно покрай тях, отмятайки коса? Не, не беше. Тя се движеше в свой собствен ритъм. В представите си, докато вървеше към къщи през парка, тя всъщност бе Джули Кристи, тръгнала на среща с Терънс Стамп; Фей Дънауей, която се готви да замине с Уорън Бийти; Анита Паленберг, с увиснала в ъгъла на устата цигара. Ритъмът звучеше в мислите й — това беше музиката на живота, който знаеше, че ще има…

Към септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста, два месеца след като навърши шестнайсет, Маги осъзна, че Шефилд няма какво повече да й предложи. Тя обяви на момичетата в салона, че заминава за Лондон, и заяви: „Ще стана известна“. Те така се впечатлиха, така се смаяха, че през последния й ден в салона Джанин, главната фризьорка, й направи безплатно светли кичури.

— Това е подарък за сбогуване, скъпа — каза тя, докато издърпваше сръчно кичурчета през надупчената като решето гумена шапчица на главата на Маги и ги защипваше с фиба. — Да ти помогна с нещо.

Маги й се усмихна тревожно в огледалото.

— Е, не че имаш нужда от помощ — каза Джанин. — Ни най-малко.

Те й помахаха за довиждане, когато тръгна вечерта — пепеляворусата й коса бе прошарена със златисти и карамеленоруси кичури и се вееше на вечерния вятър, копринена и тежка. Те бутнаха в ръцете й флакон „Куиктан“.

— Мирише отвратително — каза й Даниел, собственичката на салона. — И се разтича, ако не го размажеш добре. Но ще ти придаде калифорнийски тен. Ще се отличаваш от останалите, съкровище. Обаждай се как си. И не ни забравяй, когато станеш звезда!

Маги си спомни за тях с обич и обви раменете си с ръце, взряна в светлините на големия град. Беше уморена и гладна, но не бързаше да се върне в общежитието, където се бе нанесла, точно зад ъгъла до гара Виктория. Странно — колко грандиозно й звучеше преди: съвсем близо до Бъкингам Палас Роуд, но всъщност изобщо не се оказа грандиозно. Беше мръсно, с тъмни кръгове по мивката, плесен по стените и със сигурност — мишки навсякъде. Маги обичаше да е подредено. За един кратък миг пожела да си е у дома, в топлата, позната уютна кухня; баща й, по мръсен потник, чете вестника, а майка й прави чай. Тя ставаше вечер да направи чай — на Маги й се струваше, че това е единственото, което прави. Какво ли ще кажат, когато намерят нейната бележка и разберат, че няма да се върне?

Скъпи мамо и татко.

Заминавам за Лондон. Знаете, че мястото ми не е тук. И никога не е било.

Искам повече от живота. Искам да стана известна. Не се тревожете за мен…

Ще се оправя. Скоро ще се обадя.

Ваша любяща дъщеря:

Маги

Дали щяха да се почувстват съсипани, разтревожени, ядосани? Тя се сви при мисълта за гнева на баща си и за значимостта на собствената си постъпка… Но тя бе дошла тук по определена причина и знаеше, че никога вече не може да се върне — не и сега.

Над Пикадили Съркъс вече се беше стъмнило почти напълно. Светлините светеха по-ярко от всякога. Маги се загърна плътно в тънкото си бежово палтенце и се отправи към спирката на метрото, като се чудеше дали няма да се изгуби по влаковете обратно към Виктория, както стана, когато идваше насам. Хвърли последен поглед нагоре, докато слизаше по стълбите към метрото. Очите й се стрелкаха през перилата от един неонов надпис към друг, от яркото червено на огромния надпис „Кока-кола“ към греещото жълто на банера на бирата „СКОЛ“ и после към логото на козметиката „Макс Фактор“. Светлините на „Пикадили“ хипнотизираха, а атмосферата опияняваше. Тя знаеше, че ще остане завинаги. И нищо нямаше да я спре.