Шарън Озбърн
Реванш (63)

Епилог

Девет месеца по-късно

— Мамо? Мамо, тук ли си?

— Да, разбира се, че съм тук.

— Не ме слушаш.

— Слушам те, милинка. Но Дерек вдига такъв шум оттатък. Дерек! Моля те, престани. Не, не ме интересува! Говоря с Амбър по телефона, мили!

Амбър се усмихна и обърна очи към Мат, който прелистваше списание на дивана, а краката му бяха вдигнати на протритата кожена облегалка. Тя седеше на тапицираната рамка на прозореца в новата си къща. Слънцето все отразяваше в стъклата на небостъргачите в Долен Манхатън и всичко блестеше. В далечината се виждаха разхождащите се по преустроения и наскоро отворен за гражданите пешеходен булевард „Хайлайн“, тревата и храстите се полюшваха леко от летния бриз. Беше в края на юни и Ню Йорк бе все още красив, а не изпълненият със смог, мъгли и мръсотия град, в който се превръщаше през юли и август.

— Как е апартаментът?

— Ами… — Маргарет въздъхна. — Не е Ел Ей — определено не е, мила. Мръсно е, претъпкано, ужасно досадно, навсякъде има пияни по всяко време на деня и нощта…

— На бас, че ти харесва, мамо.

— Ни най-малко — възмути се Маргарет и побърза да смени темата. — Кога ще дойдете насам? На турне. Сигурно планираш нещо такова?

— В момента финализираме графика — отвърна Амбър. — Искаме да намерим подходящите места. Може да направим един концерт в „Раундхаус“, мамо. Какво ще кажеш? Твоето някогашно царство.

— Кажи й, де! — прошепна Мат зад гърба й. Амбър взе един диск от купчинката отстрани и го хвърли по него. За малко да го улучи по главата.

— Не е честно! — извика той и стана. — Знаеш, че сега не мога да хвърлям нищо по теб!

— … Много е важно да намерите правилните места за концертите. — Маргарет вече се беше развихрила. — „Раундхаус“ ще бъде ли достатъчен? Ти си звезда, миличка. Не става дума за някаква второкласна банда, която може да събере само двеста–триста души на концерта си. Трябва ти „02“! Или „Уембли“. Мениджърът ти защо не говори с „Уембли“? Те…

— Майко! — прекъсна я Амбър с усмивка. — Не ме слушаш! Не искаме да се изхвърляме! Не съм пяла на живо от години. Искаме да е нещо по-интимно…

— Но албумът ти е номер едно вече няколко седмици, глупавото ми момиче.

Амбър повдигна вежди и остави майка си да говори. После покри слушалката с ръка и каза на Мат.

— Майка ми е луда.

— Така е — съгласи се Мат. — Хайде, казвай й вече и затваряй!

— Мамо — Амбър отново я прекъсна. — Не ти се обаждам за това. Искам да ти съобщя нещо.

— Какво? — въздъхна Маргарет и се приготви да чуе най-лошото. — О, боже! Какво има?

— Добри новини, струва ми се — отговори Амбър. — Добри новини! Чакам бебе!

— Какво?

— Бременна съм, майко! — извика тя в слушалката. — Ще ставаш баба!

— О! — Маргарет направо се задави. — Амбър, миличка. — Ти си…

— Да! И ако е момче, ще го кръстим Джордж, майко. Ще го кръстим на татко.

— Знам кой е Джордж — каза Маргарет. — Може да съм стара, но не съм глупава. — Тя замълча за кратко. — Е, мила — проговори най-накрая, — не си омъжена, но пък в наше време, струва ми се…

„Нямаш право точно ти дами даваш съвети, майко!“, искаше да каже Амбър, но знаеше, че няма смисъл, затова само се усмихна и отвърна:

— Знам, мамо, знам. Нали ще кажеш и на чичо Дерек?

 

 

Маргарет Стоун затвори телефона и застана неподвижно, взряна в нищото и щастливо усмихната.

— Какво става? — Дерек влезе откъм малкия преден двор, където си оправяше мотора. Бяха се нанесли тук преди шест месеца. Не е за постоянно, беше казала Маргарет. Но четириетажната, неголяма къща в стил „Крал Джордж“, разположена в една от пресечките на Уордър Стрийт в сърцето на Сохо, беше много удобна. Беше на пет минути пеш от офиса на Дерек; Маргарет можеше да ходи на работа с него, тъй като беше една от най-новите му служителки.

Преди тя си мислеше, че не харесва стари къщи, но в тази имаше нещо успокоително. Милият Найджъл, нейният шеф в „Черния кон“ преди години, винаги й бе казвал, че си я представя в малка селска къщичка с рози около входната врата, а тя му се смееше подигравателно, понеже беше млада и си мислеше, че знае всичко.

Но може би е бил прав? Вероятно по тяхната уличка десетки пъти бе минавал Дикенс. Както и тя самата в младостта си, когато тъкмо бе пристигнала в Сохо преди хиляда години… Къщата и тогава е била тук; щеше да бъде тук още дълго, след като двамата с Дерек си отидат от този свят, и това й харесваше. Подът беше неравен, а коминът — запушен, през задната врата можеше да влязат мишки и бог знае още какво — но да пукне, ако го допусне, закле се тя.

— Ами, обади се Амбър. Бременна е… — каза Маргарет. — Ще си има бебе! — Очите й се напълниха със сълзи.

— Маги, това е прекрасна новина! — Дерек се приближи с блеснал поглед. — Ще ставаш баба. Най-великолепната баба на света, малката Маги. — Той отиде до нея и я прегърна.

— Свали тези мръсни ръце от мен, Дерек Стоун — отблъсна го тя. — Целият си в машинно масло. Измий се веднага!

Но на лицето й грееше усмивка. Той се наведе, целуна я и попита:

— Тя каза ли ти дали е говорила с Челси?

— Не — отвърна Маргарет и го погали по бузата. — Не са си говорили от няколко месеца, скъпи. — Маргарет знаеше, че много го боли от това. — Но тя пак ще се обади, Дерек. Сигурна съм. На това отгоре ти дължи цяло състояние, ако не друго.

— Аха. — Той отново я притисна към себе си. — Искам само да е щастлива.

— Не знам дали ти можеш да я направиш щастлива — внимателно каза Маргарет. Тя го погледна от упор, а той отвърна на погледа й с разбиране. На Маргарет не й се говореше за това сега. Щеше да става баба!

— Хайде! — каза тя. — Да си отворим едно шампанско — искам да го отпразнуваме. Измий си ръцете, Дерек, и не ме доближавай преди това.

 

 

Делото не продължи дълго — един ден, а после чакаха две седмици да излезе присъдата. Лио се призна за виновен — и, както каза на Брайън Френч, копродуцента на „Прекрасен живот“, един от малкото, които не го изоставиха и го посетиха в затвора преди присъдата — „Направих го и сега трябва да приключа с този въпрос и да се върна към живота, по-силен от преди. По този начин ще лежа по-кратко.“

— Да. — Брайън кимна неловко. Той се бе облегнал назад; през микрофона гласът му звучеше далечно, лицето му се виждаше размазано зад плексигласа. — Но, Лио, трябва да приемеш факта, че си го извършил.

— Да, да — махна почти небрежно с ръка Лио. Брайън го гледаше изумен. — Извърших нещо наистина ужасно. Отнеха ми рицарското звание, Брайън. Сега вече съм просто Лио. Знам колко е сериозно всичко и сега си плащам по тарифата.

Сякаш нямаше сили да признае колко тежко е прегрешението му. Че играта е свършила и той е изгубил.

Дори когато бронираната кола на затвора в Ел Ей потегли към Кълвър Сити, сякаш щяха да го освобождават, Лио не обърна внимание на случващото се. Знаеше, че го чака дълга присъда, знаеше, че много е сбъркал, но просто искаше да изчака бурята да премине с наведена между коленете глава и да приключи с този период от живота си. Дадоха му затворническа униформа — синя, торбеста, ужасна. Прегледаха го за въшки, и още недостойни прегледи. Съблякоха го и го изкъпаха с маркуч, отегченият пазач дъвчеше дъвка — при други обстоятелства Лио може би щеше да се почувства възбуден в някаква степен от сцената; с малко въображение може направо да стане сцена трепач…

Сложиха го във временна килия, преди да го отведат при губернатора.

— Може ли да ми дадете нещо за четене? — извика той. Трябваше да не мисли за случващото се, така щеше да издържи. Пазачът, който го водеше, го погледна усмихнат:

— Мисля, че вече са ти оставили нещо за четене, боклук нещастен. — И кимна към пейката, където имаше едно списание — цветно, клюкарско издание с ярки цветове, леко излинели на бледата неонова светлина.

— Това ли? — Лио го вдигна, а пазачът му хвърли хитър поглед и продължи нататък, като се смееше на глас.

На корицата имаше снимка на Челси, ослепителна, по бял бански — флиртуваше с красив млад баскетболист на борда на огромна яхта.

„ТЯ СПЕЧЕЛИ“, гласеше заглавието.

Той прехвърли страниците — за малко да разкъса списанието в нетърпението си да стигне до статията.

Миналата седмица Челси Стоун изкупи на невероятно ниска цена „Лайън Хаус Продъкшънс“ от кредиторите на фирмата и незабавно я преименува на „Рокси Ентърпрайсис“.

След краха на изпадналия в немилост киновеликан Лио Ръсел, за да приключи сделката, актрисата използвала вътрешна информация от приятелката си Соли Милър, която работила с филмовия магнат в продължение на двайсет години. Нейният чичо, живеещият в Лондон предприемач Дерек Стоун, осигурил капитала.

„Радвам се, че купих компанията, и възнамерявам да я въздигна от сегашното й незавидно състояние до една от най-добрите независими филмови компании в Лос Анджелис, сподели Челси Стоун пред репортера на «Стар» миналата седмица. — Последните няколко месеца бяха много трудни за всички нас, и сега, когато делото приключи, е време да продължим нататък.“

Лио чуваше смеха на пазача, който го наблюдаваше през металната решетка.

Бавно и внимателно, той накъса списанието на малки парченца. Малко по малко, докато го пръсна цялото на пода. После се свлече на земята и се втренчи в стената отсреща. Кучка. Кучка. Кучка.

 

 

Челси не можеше да заспи.

Беше среднощ. Тя беше сама. Събуди се, както се случваше все по-често напоследък, потънала в студена пот. Кошмарите се връщаха с пълна сила. Смъртта на Джордж… смъртта на Мая… изнасилването на Мария… всички ужасни неща, смесени и объркани, се въртяха в главата й и тя не осъзнаваше кое беше истина и кое не.

Случваше й се вече почти всяка вечер и тя не знаеше какво да прави.

Нямаше как да сподели с никого — никой не би разбрал какво е преживяла, какво е направила… Нямаше на кого да се довери. Отдавна беше приела факта, че е сама на този свят. Но нямаше да е зле да поговори с някого, може би? Не! По-добре да остане сама.

Тя стана от леглото, навлече дънките си и един торбест пуловер и се загърна с дебел кашмирен шал. После взе ключовете от колата, издърпа дългата си черна коса от яката на пуловера и нахлузи високи до коленете ботуши „Кристиан Лубутен“. После с решителна крачка се отправи към колата си, чисто нов „Астън Мартин“, сребрист и гладък. Качи се и потегли със смъкнат гюрук към западен Холивуд. Косата й се ветрееше на всички страни. Нямаше никого; беше три часа сутринта.

Да, наоколо нямаше никого. Тя слезе от колата и тръгна към красивата черна сграда. Тук беше разположен новият й офис. Охраната само кимна, когато тя размаха пропуска си. Отпред пишеше единствено „Рокси Ентърпрайсис, Инк.“ Нейната фирма. Нейната сграда. Нейният бизнес.

Тя влезе в стаята си, почти напълно празна, с изключение на огромното блестящо черно бюро и огромния черен кожен стол. Седна на стола и се завъртя отново и отново на всички страни.

После се загледа през прозореца и наново обмисли плановете си.

Забрави за кошмарите, каза си тя. Ти ще станеш велика. По-велика от Опра. Всичко е под контрол, всичко…

През тази нощ кошмарът беше особено ясен и в съзнанието й бе останал един отчетлив образ — този на Мая, вкочанена и посиняла, мъртва на пода. И Челси изведнъж си спомни, че има още един нерешен въпрос, който трябваше да оправи — онази рускиня, Океана. Тя изведнъж се бе спотаила някъде и Челси не разбираше защо! Знаеше, че ще трябва да оправи въпроса с нея. Да потърси връзките си в Сохо, за да я накара да млъкне завинаги. Не искаше момичето да предизвиква повече проблеми, нито да отиде при Амбър, както я беше заплашила, че ще направи.

Трябваше да я спре с всички средства. Нямаше на кого да се довери и щеше да се наложи да действа сама. Не чрез майка си, не чрез Дерек, нито чрез сестра си. А сама.

Но това щеше да остане за утре. А тази нощ… Тя леко се отблъсна и отново се завъртя на стола. Тази нощ щеше да се порадва на успеха си.

Челси седеше сама в тъмния офис.

— Щастлива съм — прошепна тя. — Да, наистина съм щастлива.

Внезапно я обзе странен хлад. Тя потръпна и придърпа кашмирения шал по-плътно около раменете си, все така взряна напред в нищото.

Да, кимна си тя. Успехът е най-добрият реванш.