Братислав Талев
Пътуване в геологията (43)

По свой избор

На другата сутрин всичко наоколо изглеждаше много по-различно. Заедно с мрака си беше отишла и тайнствеността, която преди обгръщаше местността. Колоните се изправяха високо над нас — те достигаха пет-шест, а някои и седем метра. Дебелината им беше средно половин до един и половина метра, но срещнахме и такива с диаметър над три метра.

Блестящият от лятното слънце пясък накара Пепито да си спомни отново за пустините, които бяхме прекосявали. Като че ли да подсили изплувалата от миналото картина, влажният морски вятър, залутан сред тоя вкаменен свят, вдигна пясъчна вихрушка, зашиба раздразнено стълбовете и със свистене се загуби някъде нататък…

— Както виждате — започнах обяснението си аз, — колоните са изградени от сивосинкав, силно варовит пясъчник, който отвън навътре става все по-шуплив, дори гроздовиден. Много от тях в средата са кухи, подобно на каменни тръби с дебели стени. Повечето от стълбовете стърчат поотделно…

— Но някои стълбове са събрани по няколко на едно място, дори се допират…

— Тъкмо върху това исках да ви обърна внимание, Ели. Някъде стълбовете се допират като че ли колебливо един до друг, или пък са плътно сраснали по няколко в група. И още нещо: горните части на едни от тях са покрити с дебела плоча от здрав варовик. Върху тези факти гради обяснението си за произхода на Побитите камъни големият български геолог професор Стефан Бончев. Ето каква е според него тайната на каменните колони. Преди около петдесет милиона години водите на едно море заливали Североизточна България. В областта на Варна по неговото дъно се отложили постепенно три различни пласта: долен — от глини и глинести мергели, среден — от кварцови пясъци, и горен — от здрав варовик. Минали няколко милиона години, морето се отдръпнало на изток и някогашното дъно станало суша… Горният варовиков пласт попаднал под прякото влияние на атмосферните сили. И сто — обърнах се аз към Пепито, — пак водата, течащата вода се оказва главният моделиращ фактор. Хилядолетия наред проливни дъждове плющели върху белите скали…

— Разбира се, и тук тя действувала като слаба въглена киселина — допълни момъкът.

— Точно така. Дъждовните води атакували химически варовика, като при това се образувал разтворим кисел калциев карбонат. Като прониквала главно по пукнатините, водата с разтворения в нея карбонат достигала втория пласт, кварцовия нисък. Тук от разтвора се отделял въглеродният двуокис, киселият калциев карбонат се превръщал отново във варовик. Той споявал отделните пясъчни зрънца в здрава скала. Така, подобно на сталактитите в пещерите, сред пясъка се образували странните каменни стълбове… Доказателство за правилността на това твърдение са техният зърнесто-шуплив строеж и специфичната централна кухина…

— Е да, но… — започна колебливо Ели — как колоните са излезли на повърхността.

Пепито се разсмя от сърце.

— Нали са се образували под земната повърхност, сред втория пласт… сред пясъците! — сопна му се тя сърдито.

— Че помисли малко де! — продължи през смях младежът. После, сериозен вече, додаде: — Варовиковият пласт бил почти напълно разрушен и размит. На повърхността тогава излязъл вторият пласт — кварцовият пясък с включените в него своеобразни варовито-пясъчни сталактити. Силните ветрове, които духали почти непрестанно, отнасяли ситния пясък…

— Те освобождавали постепенно сталактитите от ревнивата му прегръдка — намесих се аз, за да потвърдя правилността на неговия извод, — докато най-после по тия места се възправили стотици каменни колони.

— Толкова много ли са те сега? — учудено се огледа наоколо Ели.

— Не, за съжаление. Много от тях са разрушени от безотговорни, ограничени хора. На едни им трябвало камък за строеж, други видели в тях подходяща шосейна настилка… А такъв природен феномен няма никъде другаде по света! Представете си само какви специални геоложки условия са били необходими. И петдесет милиона години… Държавата обявява подобни места за резервати, поставя ги под закрила на Закона за защита на природата и… пак се намират пакостници.

— По-строги трябва да бъдат наказанията — Крумови… — изрече Пепито възмутено.

Погледнах го учуден. Момъкът знаеше и за хан Крум, за законите му. Кога намираше време да научи всичко това. Каква будна мисъл, каква памет! — помислих си аз, изпълнен със задоволство. И продължих на глас:

— Побитите камъни привличали вниманието на хората още от праисторическо време. Пясъчните полета и гъстите девствени гори, които се простирали тогава предлагали изключително удобни условия за лов. Скалните навеси и малките пещери давали на първобитните хора сигурно убежище от студа, вятъра и дъждовете, а също и закрила от опасните хищници…

— О, значи тук някога са живеели хора! — възкликна Ели.

— Да. За интересния и труден живот на нашите прадеди свидетелствуват многобройните кремъчни оръжия и оръдия на труда, както и останките на убитите животни, които откриваме тук-там из пясъка… В пещерата Тъмната дупка, известна още под името Белославска, са намерени кости и зъби от див кон, пещерна мечка и пещерна хиена, а също грубо издялан кремъчен къс и няколко кремъчни отломки…

— В България изобщо има много пещери…

— Да, Пепито, около две хиляди — спомних си аз за разговора ни в Мамутовата пещера. — Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от територията на България е изградена от варовици… Все ще ни се отдаде случай да посетим най-интересните от тях. Изобщо колко много места, колко много забележителни кътове има в нашата малка страна, които си струва да види човек! И особено един геолог. Накъдето и да тръгнем — по широкото Софийско поле, из безкрайните вериги на Стара планина, през китната Долина на розите или в далечния Родопски край, из Добруджа и Лудогорието или топлите полета на Югозападна България, облъхвани от соления морски вятър, или вдишали с пълни гърди свежия дъх на гордите скалисти върхове, винаги ще виждаме безкрайните оживели хоризонти на родината. Вие сте млади, сега трупате познания, които после ще бъдат от полза на цял един народ. Дали ще работите по охраната на природните резервати, или за разкриването на нови находища от полезни изкопаеми — това ще решите сами, по свой избор. Или може би ще се отдадете на научна работа? Колко много проблеми в геологията чакат своето разрешение. Кой ще отговори точно на въпроса, как се е образувала нашата планета? Колко стара е Земята и какво е бъдещето на нейните океани и континенти? В решаването на тези и много други въпроси все повече ще играят роля и резултатите от изследванията в космоса… Твърди се, че континентите бавно се раздалечават един от друг. Добре, но с каква скорост става това, в каква посока и какви ще бъдат последствията? Чака ли го Сан Франциско нова гибел и какво готви разломът Сан Андреас? А време е вече да надникнем по-дълбоко към земните недра, да разберем какво се крие под земната кора… Ще можем ли да заключим здраво вулканите и да използуваме тяхната енергия за общо благо на човечеството? Още колко много са и проблемите, свързани с възникването и развитието на живота върху нашата планета… Ето, изброих ви на един дъх неща, за разрешаването на които може да се посвети всеки от вас. Защото пътуването в геологията продължава.

Пепито и Ели ме слушаха през цялото време внимателно. Сега те се засмяха весело и се хванаха за ръце.

— Да, пътуването в геологията продължава!