Братислав Талев
Пътуване в геологията (12)

Драмата в Уайоминг

— Причината е много проста — каза кротко кустосът. — Очевидно по този начин се облекчавало теглото на гиганта, намалявало се натоварването на неговите кости и мускули. Бронтозаврите живеели край големите реки, блата и езера. Хранели се със сочните стъбла и свежите листа на водните растения… А ето тук един близък техен роднина — диплодокусът. Представителите на този род населявали преди повече от 150 милиона години блатистите области на днешните щати Уайоминг и Колорадо. Те имали по-тънка, извита шия и още по-дълга опашка. Поради това дължината им стигала до 27 метра. Диплодокусите също били растителноядни… Този небостъргач, брахиозавърът — доктор Нилс се беше изправил сега пред един дванадесетметров скелет, — също е бил вегетарианец. Той е намерен сред юрските пластове на Колорадо. Само раменната му кост е дълга 2 метра. Представяш ли си, Пепито, как са се движели всички тези растителноядни гиганти. Най-големите представители на съвременната фауна — китовете, живеят във водата, където относителната тежест е съвсем друга. По всяка вероятност брахиозаврите, диплодокусите и бронтозаврите също са разчитали на водите от сладководните басейни, за да носят по-лесно внушителните си туловища. Но водата им помагала за още нещо: тя била единственото им средство, убежището, в което се спасявали от нападенията на хищните си събратя… Едни от най-опасните им врагове били алозаврите. Тези древни гущери стояли изправени на силните си задни крака и достигали височина до 5 метра.

— Но нали брахиозаврите били много по-високи, а диплодокусите стигали на дължина до 27 метра! — Пепито недоумяваше защо тези великани трябвало да се боят от алозавъра, висок все пак само 5 метра.

— Бавните и тромави растителноядни гиганти нямали никакво защитно оръжие, а дебелата им кожа не могла да ги пази от силните, въоръжени с остри и здрави зъби челюсти на алозаврите. Усетили присъствието на хищник, те веднага се спускали към брега, скачали тежко в спасителната вода, която кипвала и хвърляла високи пръски от могъщите удари на огромните им тела. Обхванати от непреодолим страх, бегълците бързо се отдалечавали навътре, браздели развълнуваната вода, размътена от техните тежки стъпки, и спирали далеч от брега едва когато над повърхността оставала да стърчи само малката им глава.

— Алозаврите не са ли влизали във водата?

— Не, те били типично сухоземни влечуги.

— Как тогава успявали да хванат своята плячка?

— Невинаги и не всички животни смогвали да побягнат навреме. Понякога алозаврите били по-бързи. С големи скокове те изневиделица се спускали към жертвата си, отрязвали й пътя към водата. Виж сега тази реконструкция на скелет от алозавър, наведен върху повалената от него жертва. По неизвестна причина нападателят е загинал заедно с нея. Останките и на двете животни се запазили сред земните пластове в същото положение. Намерени при разкопки в Уайоминг, те ни разказват за драмата, която се разиграла край водите на някое от тогавашните езера…

— От вкаменелите останки на животни и растения можем да научим още много неща. — Пепито и доктор Нилс не бяха усетили кога се приближих до тях и се сепнаха от гласа ми. — Но човек трябва да умее да разчита тази странна азбука…

— Това правим ние сега с Пепито — усмихна се дружелюбно доктор Нилс. — Как намирате директора?

— Делови човек. Разясни ми работата, постави ми и първата задача — Дисмалското блато.

— О, чудесно! Вземете и Пепито. Той е толкова любознателен. — Дребната фигура на кустоса се загуби зад високите библиотечни шкафове, после той се върна с книга в ръка.

— А тук, Пепито, е разказана историята на още много древни влечуги, чиито скелети се пазят и в нашия музей. — Той подаде пъстро подвързаното томче на момчето и допълни: — От тази книга ще научиш и за едно от най-загадъчните събития в историята на живота…

Пепито нетърпеливо ме задърпа за ръката. Пожелах приятна седмична почивка на добрия доктор Нилс и двамата с момчето се втурнахме навън така стремглаво, както бяхме влезли тук часове преди това.