Братислав Талев
Пътуване в геологията (28)

Под огненото слънце

Събудихме се призори, вкочанени от студа, който нахлуваше безмилостно в палатката ни.

— Сами виждате колко изстиват пустините през нощта. А сега бъдете готови за ново изпитание — чакат ни невероятни горещини!

Закусихме набързо, пийнахме по чаша горещ чай и автомобилът отново ни понесе. Зад нас се открояваха теменужени силуетите на Кордилерите, в далечината се виждаха плоски, почти геометрично правилни червеникави плата, сред пясъците наоколо стърчаха голи скали и изсъхнали криви стъбла. Слънцето се показа зад гърба ни, зад далечните планински вериги и скоро ние почувствувахме ярката му сила. Минаха час, два, внезапно нещо силно изтрещя.

— Някой стреля! — озърна се Пепито.

— Глупости! — изръмжа Майлз. — Изглежда, спукахме гума…

— Оставете тези предположения, драги. Обяснението е друго. Охлаждани през нощта, прегретите сега скали се пръскат внезапно. Туарегите, коренните жители на Сахара, наричат този пукот „гласа на слънцето“. „Слънцето на нашата родина — обичат да казват често те — кара дори камъните да викат.“

— А ние какво ли ще правим? — завайка се пак Майлз.

— Обикновено хората си представят пустините като безкрайни пясъчни равнини. Но в действителност не е така. Надявам се, ти вече сам се убеждаваш в това — побутнах аз момчето, което седеше пред мене. — Голяма част от пустините представляват каменисти плата или низини, покрити с осолена почва, е напукана от горещината глина или пък с гипсови кори…

Горещината започна да става непоносима. Платнището, което бяхме опнали над каросерията, ни спасяваше само от слънчев удар. Майлз спря да долее вода в радиатора и тогава разбрахме още по-ясно какъв ад се разпалваше около нас.

— Какво, учудвате ли се? Навлизаме в Долината на смъртта — едно от най-горещите места в света. Ето тук — взех аз картата в ръка, — разположена е на границата между Калифорния и Невада…

Майлз намали скоростта, включи и допълнителната предавка. Автомобилът едва-едва преодоляваше твърдите, остри като стъкло скални отломъци.

— Добре де, вече разбрахме какво значи пустиня. Защо, по дяволите, трябва да се тътрем още нататък…

— Ха-ха-ха, Майлз! Ти добре попадна. Знаеш ли, че този участък се нарича „полето, където дяволът играе голф“? Е, хайде, потърпете още малко.

— Какво да потърпим — продължи да недоволствува Майлз. — Я виж, термометърът показва 52 градуса!

Колелата на автомобила леко пробуксуваха в рядка солена каша.

— Внимавай, Майлз, да не изпуснем брода — предупредих го аз. — Коварното езеро лесно може да ни погълне… без следа!

Да ви описвам ли тук с какво напрежение преминахме следващите няколко километра? Най-после достигнахме тъмната ивица на оттатъшния бряг, но видяхме, че той беше покрит с огромни остри кристали сол. Когато благодарение на шофьорската сръчност на Майлз и това препятствие остана зад нас, всички си отдъхнахме облекчено.

— И защо беше всичко това?

— Заради снимките, които направихме, Майлз. Пред Ниагарския водопад всеки позира с желание, но колко хора могат да се похвалят с кадри от Мъртвата долина?

Когато излязохме отново на равен път и се понесохме към Лос Анжелос, термосите с вода и кафе не престанаха да преминават от ръка в ръка.

— Представяте ли си какъв живот водят туарегите — все сред пясъците на Сахара. А тя е най-голямата пустиня в света. Страшните пясъчни бури и смерчове, които бушуват там, те наричат „танцуващи джинове“ — зли духове, които носят разрушение и смъртна опасност. Те идват без предупреждение или така е може би само за странника, който не познава тайнствените гласове на великата пустиня… Около пладне горещината е най-непоносима, въздухът трепти. От време на време тежката тишина се нарушава от странни звуци. Те се чуват отвсякъде, носят се между пясъчните грамади, изпълват нажеженото пространство. Човек неволно се озърта: пустинята наоколо е все така безжизнена, но сега непознатите гласове се чуват още по-отчетливо, още по-високо, напевни, дори хармонични, с ясен метален тембър; те се изпреварват весело, стихват жалостиво, ту нежни и мелодични, ту резки и пискливи. „Пясъците пеят — казват туарегите, — зоват вятъра, а с него долита и смъртта.“

— Когато ме видите повече в пустиня, похвалете се! — заяви Майлз.

— И наистина песента на пясъците носи голяма опасност — продължих разказа си, — тяхната измамна мелодичност е прелюдия към издигащата се страхотна буря. Това е далечен отзвук от блъскащите се една в друга милиони и милиарди песъчинки, вдигнати от необуздани вихри, които бързо се приближават. Минават напрегнати минути. Облаци от прах закриват слънцето; в надвисналия мрак заглъхват и странните гласове. Става нетърпимо душно, времето тече още по-мъчително. Изведнъж се втурва истински „огнен вихър“; „диханието на смъртта“ облъхва пустинята и тя се разтърсва от диви набези. Вятър и пясък се смесват ведно и тежко на хората, които са попаднали в този хаос. Съвсем оправдано арабите наричат пясъчните стихии „самум“ или „семум“, което значи отрова. Устата и гърлото пресъхват пламнали, покрити като че ли с жестоки рани. Пясъкът прониква в гърдите и носи ужаса на бавно, мъчително задушаване. Много са жертвите, които взима самумът. За щастие той не се развихря често и продължава обикновено само 15–20 минути. В древни летописи се съобщава, че около V век преди нашата ера веднъж в Сахара загинали от самум около 50 хиляди персийски войници…

— Че за онова време това е огромна армия! — заяви с авторитета на голям стратег Майлз.

— Това преди всичко са много хора, драги — възразих му аз. — Понякога над сахарските равнини се надига друг вятър, наречен „хамсии“, което на арабски означава „петдесет“. Получил е това наименование, защото възниква само през петдесетте най-близки дни след пролетното равноденствие. Той не е така разрушителен като самума, но духа дни наред. Хамсинът започва едва забележимо, след часове се засилва и постепенно става непоносим. Във въздуха се носят като мъгла прозрачни валма от фин прах, който прониква разяждащо в порите на кожата, в носа и гърлото на застигнатите от него хора. Обхванати от нервна възбуда, с непосилно главоболие и виене на свят, те трябва да се борят за живота си срещу изнурителното изсушаване…

— Горките! — въздъхна Пепито.

— Силни бури свирепствуват и в другите пустинни области по земното кълбо. В Северен Китай и Южна Монголия те се наричат „черен вятър“ и „жълт вятър“ в зависимост от цвета на праха, който са вдигнали. Прочути са и бурите в далечна Австралия… Прахът, който се образува при постоянното пресилване на пустинните пясъци, се отнася пак от ветровете в съседните степни области. Поради по-голямата влажност и тревистата растителност той се задържа тук, почвеният слой става все по-дебел, а растителността се издига на все по-високо ниво. Засипаните стъбла и коренчета изгниват, а на тяхното място остават многобройни каналчета. По този начин в продължение на хилядолетия прахът се наслагва, като образува мека, порьозна скала без ясно наслоение, наречена льос. Льосът заема огромни площи на много места по света. В Северен Китай той е дебел до 200–300 метра.

— Ето го и океана. Тихият океан.

— Е, доволен ли си най-сетне, Майлз. Скоро ще бъдем в Лос Анжелос. Впрочем всички имаме нужда от почивка!