Братислав Талев
Пътуване в геологията (31)

Проклетият разлом

Вече се беше смрачило и пред нас наистина се открояваха светлините на големия град. Над залива блестеше ярката нишка на построения преди няколко години мост Голдън Гейт.

— Моля те, разкажи ми още нещо, разкажи ми за още някое земетресение! — настоя Пепито.

— Особено силно било земетресението от 1904 година, което засегнало главно Югозападна България. То било записано от сеизмографите по цялото земно кълбо… Но най-разтърсваната област у нас е Тракийската равнина. За 65 години там са станали около 1300 земетресения… Повечето от тях не са били усетени от хората… Но на 14 април 1928 година тук се разразил такъв мощен земен трус… Четири дни по-късно той се повторил. Разрушени били около 25 хиляди сгради и почти още толкова станали необитаеми…

Колата ни пресече предградията и крайните квартали на Сан Франциско и излезе на широката Маркет стрийт, която се спускаше право от зелените хълмове на Туин Пикс през центъра на града. Отседнахме в приличен хотел с един от най-бъбривите собственици, какъвто човек би могъл да си представи. След вечерята Майлз побърза да си легне, но Пепито не откъсваше поглед от пълния, вече доста побелял разказвач.

— По онова време Фриско наброяваше около 400 000 души. Градът беше не само търговски и финансов център от международно значение, но и културно средище… Току-що бях навършил двадесет години и работех в „Палас хотел“. Какъв хотел беше той? В него бяха отсядали Грант, Оскар Уайлд и императорът на Бразилия… — Хотелиерът вдигна глава, за да види какво впечатление бяха направили думите му, после продължи троснато, почти обиден: — В навечерието на голямото земетресение ни гостуваше великият Карузо. След фантастичното представяне в „Кармен“ той се прибра заедно с колегите си сравнително рано. Всичко вървеше повече от добре, когато на другия ден — беше 18 април 1906 година — в 5 часа и 12 минути се разрази катастрофата. В този ранен утринен час Сан Франциско още спеше… Пробуждането беше внезапно и ужасно. След първия рязък тласък последва втори и трети. Глухият шум прерасна в грохот, в див рев… Земята трескаво трепереше, зданията рухваха покосени. Но бедата не се свърши с това. Избухнаха пожари… водопроводните тръби в града бяха разкъсани и това правеше борбата с огъня невъзможна… Познати ми разправяха, че в северната част на града, там живееха главно бедни хора — вметна той, — италианците простирали рогозки около къщите си и ги обливали с вино от избите си… Но всичко беше напразно, пожарите се разгоряха с невиждана сила, сляха се в огнено море и така бушуваха дни наред… Стихиите унищожиха близо 30 000 сгради и загубите надхвърлиха 500 милиона долара… Казват, че за всичко бил виновен този проклет разлом. Разломът Сан Андреас…

Хотелиерът се прозина, може би от умора или пък искаше да скрие вълнението, което го бе обхванало при тоя ужасен спомен… Използувах момента и като му пожелах лека нощ, се запътих към стаята си, следван от Пепито. От Пепито и от въпросите му.

— Хайде, стига толкова! — сопнах му се аз. — При могъщия земен трус разломът се разширил, разделяйки земната кора, като двата огромни блока се разместили един спрямо друг на 4–5 метра. Вертикалното движение достигнало 90 сантиметра. Всичко, което се оказало на трасето на гигантския разлом или близо до него, било разрушено… Но тези неща са за студенти, какво ще учиш, като постъпиш в университета?

— Аз, в университета? В кой университет?

— В кой. Да кажем… в Софийския…

— Ти ще ме вземеш в България? Ще ме вземеш в България!

— Е, ако искаш, остани тук. Лека нощ! — обърнах се аз към стената. — Умирам за сън.

Тази нощ Пепито не можа да заспи.