Братислав Талев
Пътуване в геологията (35)

Кипящите води

Следващите два дни по настояване на нашия любезен водач прекарахме в базата. После по обратния път стигнахме отново до Ванкувър. След кратко колебание решихме да посетим и Йелоустонския парк в щата Уайоминг.

Пътят ни се виеше по стръмните склонове на Скалистите планини. Страхотни пропасти се редуваха с вековни иглолистни гори. Тъкмо пресичахме зелената долина на планинска река, когато край водата забелязахме две пуми. Стройните тела на големите котки трепнаха, едва успяхме да зърнем жълтите им гърбове и снежнобелите им кореми и хищниците изчезнаха безследно.

— Ех, да имах пушка! — процеди през зъби Майлз.

— И да имаше пушка, не бих ти позволил да стреляш! — строго пресекох аз въодушевлението му. — Пумите, планинските лъвове, са вече почти на изчезване. И ние ли да се включваме в безотговорното им изтребление… Освен това наближаваме вече Йелоустонския национален парк. Най-старият природен резерват в света… още от 1872 година. Той лежи на 2000 до 2400 метра над морското равнище върху плато с вулканичен произход.

— Пак ли вулкани…

— Не, Майлз. Действуващи вулкани там няма от терциера насам, значи от няколко десетки милиони години. Затова пък е пълно с горещи извори… Горещи извори с най-различен характер. Сред тях са и гейзерите — главната атракция на природата тук…

— Какво значи гейзер?

— Това наименование има исландски произход, Пепито, и бихме могли да го преведем „беснеещ“, „кипящ“. В геологията гейзерите се приемат като последен етап от някогашна вулканична дейност, като отзвучаване на предишни стихии…

Оставихме колата и пешком навлязохме сред един наистина приказен свят, забулен от призрачни пари, които разнасяше вятърът. Преминахме край широки каменни легени, пълни с вода, която на перлени струи преливаше през елегантно заоблените им ръбове; после спряхме край кремъчните тераси и каменните дантели, в които се преплитаха жълти, бели и кафяви тонове… Неочаквано току до нас се чу тежко пъшкане.

— Какъв е този шум? — уплашено се поотдръпна Пепито.

Пъшкането премина в стенание, като че ли някой загрижено въздъхна и преди да мога да обясня нещо на момчето, няколко струи блеснаха на яркото слънце. Веднага след тях могъщ стълб от пара и гореща вода се дигна към небето.

— Разбра ли кой пъшка, момчето ми. Ето, това е прочутият Олд Фейтфул. С право са го нарекли Верния. Той изригва на всеки 65 минути. Винаги точен, без да закъснее нито един път!

— Има ли петдесетина метра височина? — Майлз използува няколкоминутното изригване, за да покаже точното си око.

— Браво, Майлз! — похвалих го аз. — Личи, че си стар моряк!

— Колко ли вода се излива всеки път? — свенливо се опита да прикрие задоволството си той.

— Петдесет хиляди литра гореща вода, Майлз. Какъв огромен природен бойлер е това, нали?

— И всичко безплатно — обади се Пепито.

— В Исландия също има много гейзери… — в Майлз се събудиха спомени. — Когато бях в Рейкявик, в столицата на Исландия, видях там много оранжерии, които се отопляваха с вода от такива горещи извори… А и домовете си отопляват пак по този начин…

— Освен тук и в Исландия гейзери има още в Индонезия, Нова Зеландия и Южна Америка — прекъснах го аз. — А сега оставете красотите, елате да видим едно малко кътче от ада…

Покрай големи и малки гейзери, покрай езерца и потоци, над който се издигаше пара, стигнахме до едно заравнено място. Гъста кална каша се беше разляла в широки концентрични кръгове. Мръсни мехури покриваха неспокойната повърхност, пукаха се и пръскаха наоколо кална вода. По-нататък видяхме още няколко такива образувания. После направихме широка дъга и се върнахме обратно при нашия автомобил.

Отначало пътят ни вървеше почти успоредно на Йелоустоунската река. Тя е дълга само 39 километра, но е успяла с течение на времето да се вреже във вулканичните скали — на места каньонът е дълбок около 360 метра. За известно време спряхме до по-големия от двата водопада, който се хвърля от 100 метра в теснината, и продължихме нататък към Йелоустоунското езеро. То се намира в средата на резервата и с най-голямото планинско езеро в Северна Америка — дълбоко 100 метра, то има площ 363 квадратни километра… Останахме да нощуваме край него. Рано на другия ден се простихме с това приказно място и поехме на изток, към нашия град, където ни очакваха доктор Нилс и Чипоноската.