Братислав Талев
Пътуване в геологията (23)

Древните морета

— Виж, виж тази плочка тука! Какви са тези криволици по нея? — Чипоноската дръпна Пепито за ръката. Момчето се наведе над витрината:

— Това са следи от червеи, оставени преди половин милиард години и запазени в пясъчната скала… Но чакай, нека разглеждаме подред. — Пепито се изправи пред таблото до вратата.

„Първите сигурни останки с органичен характер — зачете на глас той — са ни познати едва от протерозоя. Макар и лошо запазени, тези останки свидетелствуват, че по това време…“

— По кое време? — прекъсна го момичето.

— Нали чу, през протерозоя. „Той започнал преди два милиарда години. А че по това време животът бил вече доста високо организиран. Наред с бактерии, едноклетъчни водорасли и низши гъби сред водите на тези най-древни морета плували радиоларии, фораминифери, червеи. Най-много вкаменели останки от протерозойската ера са открити в областта на Големите езера в Канада и сред пластовете на Колорадския каньон в Аризона.“ Ех, че си и ти! — възкликна момчето, като видя, че Чипоноската се беше вече изправила пред следващото табло в залата.

— „След протерозойската ера настъпила палеозойската ера, ерата на стария живот. Тя започнала преди 600 милиона години и продължила 370 милиона години. Най-старите от палеозойските морета — камбрийските — имали съвсем други очертания и заемали значително по-голяма площ, отколкото днешните морета.“

— Ииии, че интересно! А какви са тези цветя?

— Това не са цветя, а животни, морски лилии.

— Виж колко са грозни тези бръмбари, Пепито!

— Кои, трилобитите ли? Те само външно приличат на гигантски мокрици. Или по-скоро на раци. Ето тук един има, кажи-речи, цял метър. В сравнение с него осем-десетсантиметровите екземпляри са джуджета…

— Да, но те са най-често срещаните видове — Доктор Нилс се беше приближил незабелязано до децата. — Еднометровите гиганти са изключение. Знаете ли, деца, трилобитите са едни от най-интересните животни, съществували някога. Имах един колега, Чарлз Уолкът, който десетилетия наред ги беше изучавал. Той пръв установи, че те имали многобройни крачка̀. Повечето от трилобитите пълзели по песъчливото дъно, други се заравяли в меката тиня, трети плували свободно, макар и не много бързо, из топлите води. Хранели се с растения, малки животни и различни органични останки… Но… Хайде, продължавайте сами вашата разходка.

Припряната Чипоноска не се задържаше много на едно място. Тя набързо премина покрай другите камбрийски вкаменелости и се спря пред витрините на ордовика и силура — следващите епохи от палеозойската ера.

— Кой е драскал по тези черни плочки?

— Ха-ха-ха! — разсмя се весело Пепито. — За граптолитите ли говориш? Преди около 400–500 милиона години по морската повърхност плували малки мехурчета, пълни е въздух, всяко свързано с по няколко нежни розови „панделки“. Това били колониите на граптолитите. След смъртта на колонията мехурчето се пуквало и „панделките“ потъвали на дъното. — Пепито хвърли поглед към табелката и важно продължи: — Някои от тях попадали сред по-фини утайки и се запазвали като вкаменелости. Затова намерим ли днес скали, върху които се виждат криволиците на някогашните граптолитови колонии, веднага можем да кажем, че по тези места са се плискали водите на стари палеозойски морета… Те наистина напомнят някаква тайнствена писменост. Това дало повод на големия естествоизпитател Линей да ги нарече граптолити, което на гръцки значи „изписан камък“.

— Колко много знаеш, Пепито! О, бързай, бързай! Какви са тия огромни фунии?

— Черупките на първите главоноги, най-старите роднини на октоподите. В тях се намирало мекото им тяло. Тези странни животни били истински реактивни подводници. През мускулеста тръбичка те всмуквали вода и след това енергично я изтласквали. Така главоногите се придвижвали бързо в противоположна на струята посока… Многобройните пипала, разположени по главата на тези хищници, били опасно оръжие. Често пъти в смъртоносната им прегръдка попадали бавно придвижващите се трилобити.

— Виж тази рисунка, Чипоноске. Това е представител на първите гръбначни животни, наречени панцерни риби. „Торпедообразното им тяло — зачете Пепито надписа, — което стигало на дължина докъм два метра, било покрито с костни плочки. На главата си тези древни броненосци имали силни електрически органи. Те им служели за отбрана и нападение. Навсякъде около панцерните риби се срещали техните врагове — ракоскорпионите. Дълги до три метра, тези опасни хищници с точен удар забивали смъртоносното си жило между костните плочки на своите жертви…“

— Горките панцерни риби! — възкликна момичето.

— Така е, Чипоноске. Баща ти ми каза, че с появата на по-висши животни борбата за съществуване в древните морета ставала все по-жестока. Ела сега да видим какво се е случило през следващата епоха от палеозоя — през девона.

— Какъв тъжен пейзаж. Безкрайните блата и тези безлистни растения сред тях…

— Пейзажът никак не е тъжен — възрази важно Пепито. — Той показва един много важен момент: животът, растителността излиза на сушата. Ето какво пише тук: „В края на силура и в началото на девона развитието на растителния свят навлязло в нов, изключително важен етап: появяват се първите сухоземни растения. Безжизнената и гола дотогава суша постепенно започва да променя своя облик. Тясната крайбрежна ивица, заливана дотогава само от прибоя на вълните, позеленяла от водораслите, които все по-упорито се вкоренявали в нея. Трудно е да се постави границата между тези видоизменени водорасли и псилофитите, но със сигурност може да се твърди, че по това време соленият морски вятър разклаща първите стъбла и «клонки». Към края на девона псилофитите изчезнали, но тяхното място заели първите представители на плавуните, хвощовете и папратовидните.“ — Това са дърветата на карбонските гори — важно допълни Пепито, за да покаже, че знае повече от написаното на таблото.

— Ето зъби от девонски акули — показа Чипоноската няколко триъгълничета с надпис до тях. — А това чудовище какво е? Ди-них-тис… — засрича тя. — Динихтис!

— Той е представител на акулоподобните. Достигал 9 метра дължина. Виж какви страшни челюсти има той. Приличат на клюн с остри израстъци… Но по-важни за науката са ето тези риби тука. — Пепито показа една друга витрина, на която стоеше следният надпис: „Разред Четкопери, родствени на двойнодишащите. Родоначалници на първите земноводни. Удължено тяло и вътрешни носови отвори, които позволяват дишане и при затворени уста. Чифтни перки, използувани за пълзене.“

— Уф, това не ми е толкова интересно…

— Добре. Хайде да минем тогава към следващия период, към карбона. Виж какви тропически гори е имало тогава — посочи Пепито голямата цветна картина, изписана на цялата стена.

— И колко много гущери се крият сред тях.

— Това не са гущери, а земноводни, които през този период се размножили страшно много. Виж колко са разнообразни. Някои учени наричат каменовъгления период още царство на древните амфибии…

— Тези пустини пък какви са?

— Това са пустините на последния период от палеозойската ера, наречен перм. Те са наследили девствените гори на карбона. Както виждаш, нищо на този свят не е вечно…

— Ама че си философ… Защо този период се нарича перм?

— Не знам, Чипоноске. Чакай, чакай. Тук е обяснено и това. Да… този период е наречен така по името на една бивша руска губерния, разположена по западния край на голямата планина Урал. Там за пръв път били открити и изучени следи и наслаги от този период…

— А какво е губерния?

— Ех, пък и ти с твоите вечни въпроси. Губерния, губерния… сигурно е голяма област.

— В тия пустини май не е имало много живот.

— Че нали затова са пустини…