Братислав Талев
Пътуване в геологията (32)

Царството на вечните снегове

През следващите три години посетихме още много места, които бяха обявени за национални резервати или пък трябваше да бъдат проучени, за да бъдат включени във вече доста дългия списък от природни забележителности. Незаличим спомен обаче остави във всички ни последното наше общо пътуване. За изходна точка избрахме канадския град Ванкувър. На следващия ден стигнахме Даусън Крик, откъдето по новопостроеното стратегическо шосе през Уайт хорс се намерихме в сърцето на Аляска. Тук се издигат най-високите планини на Северна Америка, покрити с вечни снегове и ледници. Пръв сред всички гиганти е Маунт Мак Кинли — 6187 метра.

Тъкмо прекосявахме дълбока долина, когато се чу глух тътен.

— Земетресение! — извика Пепито.

— Ами, земетресение — провлече присмехулно Майлз.

— Бързо! Насам, насам! — хукнах аз към огромна скала, паднала кой знае кога в долината, обраснала отдавна е дървета и храсти.

Тътенът бързо се превърна в грохот — по отсрещния стръмен склон с нарастваща скорост се спускаше огромен снежен облак.

— Лавина, лавина! Легнете… — Едва успях да дръпна Пепито, който забъркано се суетеше. Земята под нас се затресе; трепна и могъщата скала, зад която бяхме потърсили убежище. Въздушната вълна пречупи до едно дебелите дървета наоколо, като че ли някой ме притисна със силни длани, дъхът ми спря, стори ми се, че този могъщ натиск ще ме смаже напълно… После всичко се успокои, над долината остана да виси снежна мъглица.

— Ооохх! — надигна се Майлз и се заопипва. — Отидоха ми ребрата…

Стана и Пепито, бледичък, уплашен. Черната му коса сребрееше от полепените по нея снежни кристалчета.

— Къде ти е шапката, Пепито! — закачих го аз шеговито, но момчето дори не се усмихна, а се заоглежда с разсеян поглед наоколо.

— Хайде, момчето ми, ела на себе си — потупа го Майлз по бузата. — Всичко мина вече, опасността мина вече… Ама че бомбааа! Ако не беше тази скала — обърна се той към мене, — сега щяхме да сме мъртви!

— Така е, Майлз. Главната сила на лавината се крие в това, че по планинските склонове се устремява надолу смес от сняг и въздух. Тя се втурва със скорост от 200–300 километра в час. С огромната си маса пречупва като кибритени клечки вековни дървета, прекъсва пътища, железопътни и телеграфни линии, безпощадно помита отделни постройки и даже цели селища. В края на своя път лавината освобождава въздуха, затворен в снежните грамади със силата на взривена бомба. Разправяха ми за лавина, паднала край едно алпийско градче. Тя не била много голяма и спряла на известно разстояние от построения наблизо хотел. Предизвиканата въздушна вълна била обаче толкова силна, че сринала сградата почти до основи. Покривът хвръкнал през долината чак на отсрещния склон на планината. Хората, които се намирали в хотела, били смазани от голямото въздушно налягане…

— Имахме късмет, хей! — обърна се още един път Майлз назад към спасителната скала и снежната диря оттатък нея.

— Защо падат лавини? — любознанието на момчето надделя над уплахата му.

— Често в планините обилният, лек и пухкав сняг едва се задържа по стръмните склонове. Понякога стига по него да пробяга някое зверче, за да предизвика лавина. Дори човешки говор може да стане причина за страхотно свличане. А започне ли снегът да се придвижва, спиране няма… Освен снежновъздушни лавини по планинските склонове се сгромолясват и други, които се образуват от слягането на зимния или на влажния пролетен сняг. Устремили се надолу, тези лавини нарастват подобно на търкулната снежна топка…

Снегът скриптеше под краката ни, студът щипеше лицата ни, проникваше болезнено в гърдите.

— Пепито, завий устата си с шала! Тук е царството на вечните снегове… Пък и днес е особено студено…

— Защо пък царство на вечните снегове?

— Сега ще ти обясня. Ние сме свикнали с това, че пролетно време снегът се топи, а през лятото от него няма и следа. Но над така наречената снежна линия той остава нестопен през цялата година. В тропическите страни снежната линия преминава на 5000 метра височина — в Африка, по един от върховете на Килиманджаро, висок 5895 метра, има глетчери. При умерен климат, например в Северните Алпи, снежната линия се намира на около 2500 метра. Тук тя е много по-ниско, а в полярните страни слиза почти до морското равнище…

— И какво става с този сняг?

— Постоянният сняг постепенно променя структурата си. Той се уплътнява, снежинките се слепват една с друга в малки ледени зрънца — образува се фирн, който след това се превръща в ситнозърнест синкав лед…

напречен разрез на ледник

С няколко почивки изкачихме стръмния хребет и тръгнахме по тясното било. Пред нас се разкри величествена гледка, хаос от планински вериги, снегове и ледени полета, грейнали под ярките лъчи на слънцето. Сега се вървеше леко и ние си поотдъхнахме от изкачването.

— Виждате ли тази фуниевидна впадина — посочих аз циркуса, който след около час се разкри недалеч от нас, току в краката ни. — Снегът от лавините се натрупва обикновено там, в циркусите, където претърпява странни изменения. В края на краищата той се превръща в плътен лед. Под влияние на наклона, на собствената си тежест и пластичност, както и поради налягането на новите снежни маси ледовете преливат тези грамадни каменни чаши, започват да текат надолу. Ледниците се движат много бавно. Докато реките текат средно със 100 километра в денонощие, те рядко изминават повече от няколкостотин метра годишно…

Внимателно заобиколихме циркуса и се спуснахме надолу, към внушителния ледник, който изтичаше от него.

— Внимавайте да не паднете в някоя от и процепи в леда! — предупредих спътниците си.

— Внимаваме! — провикна се Майлз. — А знаеш ли кой е рекордьорът?

— Рекордьор? На какво? — не го разбрах аз.

— На скорост, естествено.

— А кой е най-големият ледник в света? — обади се Пепито.

— Филхнер. Намира се в Антарктида и е дълъг 925 километра. А знаете ли каква е дебелината му? На места — около 4000 метра. Но по-интересно е друго нещо, Пепито. Ледниците са също така важен геоложки фактор. Подобно на реките и те са една от силите, които моделират релефа на Земята. Попадналите в ледника скални късове се трият помежду си и в скалното дъно, оглаждат и надраскват своята повърхност със своеобразни щрихи, по които съдим за посоката на движението им… В същото време ледникът изглажда и долинното дъно, заобля и шлифова скалните неравности.

Късно следобед се спуснахме до низината, където беше и краят на ледниковия език. Оттам надолу течеше буен планински поток.

— Сега Пепито, погледни нагоре, към ледника, и ми кажи на какво ти прилича неговата долина!

— Ами… на улей, на голям наведен улук, като тези по покривите…

— Наблюдателен си, Пепито. Планинските ледници не само оглаждат и полират скалите. При своето движение те вършат и огромна разрушителна дейност. Вкованите в леда скални късове като длета рушат и дълбаят основната скала. Постепенно ледниковите долини се разширяват, приемат характерната си коритовидна форма. При напречен разрез профилът на тези долини прилича много на латинската буква U.

— А какво са тъмните ивици по ледника? — посочи нагоре Майлз.

— О, сега пък тебе трябва да те похваля за наблюдателността ти. Това са влачените от ледника разрушени скални материали, които образуват средни и странични морени. Но от по-голямо значение за геолозите са челните морени. Те се натрупват там, където завършва ледникът. Ето вижте този дъговиден вал… ледът се стопява, отлага чакъла и по-едрите скални късове. Понякога челните морени преграждат ледниковите долини като истински баражи. Тогава водата, която изтича от топящото се чело на ледника, образува големи езера…

— Но защо тъкмо те са от голямо значение за геолозите? — настоя да разбере Пепито.

— Защото те показват точното място, до което са стигали някогашните ледени езици. Но за това ще ти разкажа в базата. Скоро слънцето ще се скрие и ще настъпи такъв студ, че горко ни, ако не сме под покрив.