Братислав Талев
Пътуване в геологията (34)

Огнедишащите планини

Пътят ни минаваше по стръмни склонове изкачваше се по тесни била, заобикаляше дълбоки фиорди, в чиито студени води плуваха ледени късове. Водеше ни нашият домакин от базата — добър познавач на този край.

— Как изглежда Катмай? Какво представляват вулканите?… — Пепито задаваше поток от въпроси.

— Как изглежда Катмай, ще видиш сам, като стигнем. А вулканите изобщо са геологични образувания, от които по пукнатини и канали на земната повърхност се изхвърля стопена огнетечна маса, пепел, газове и водни пари. Най-разпространеният тип вулкани представляват конусовидни планини или възвишения с пресечен връх. На върха се намира фуниевидна вдлъбнатина, наречена кратер. Стените на кратера се спускат стръмно към неговото дъно, където понякога могат да се забележат един или няколко тъмни отвора. Оттам надолу водят канали, които свързват кратера с вулканичното огнище.

— Може ли да се надникне в тези отвори? — попита момчето.

— Обикновено, когато вулканът е в бездействие, каналите, а понякога и картерът са запълнени със застиваща лава… Ето защо почти всяко съживяване на вулканичната дейност е съпроводено от страшни взривове. При това колкото по-жилава е лавата, толкова по-бързо тя се втвърдява и по-здраво затваря тясното гърло. Тази своеобразна запушалка спира газообразните вещества, които непрестанно прииждат по многобройните пукнатини.

— Отровни ли са тези газове? — не се сдържа пак Пепито.

— Във всички случаи те са задушливи. Това са преди всичко серен двуокис, въглероден двуокис, но много често и опасните арсениеви сулфати… Налягането на газовете все повече нараства, постепенно се създават предпоставките за несравнима експлозия…

— И какво става тогава? — В гласа на момчето трепна напрегнато любопитство.

— Силният взрив внезапно пръсва дъното на кратера, сред грохот и тътен от страшния отвор изригва гъст черен облак, бързо расте към небето, превръща се в зловеща гъба.

— Бях малко момче, по-малък от Пепито — не се стърпя сега и нашият водач, — когато неочаквано изригна Катмай. И сега си спомням ясно онзи ден: беше през лятото, на 6 юли 1912 година. Бяхме на лов с баща ми. Изведнъж земята трепна, разтърси се до недрата си. Високо над планинските върхове се открои огнено зарево…

— По-късно специалистите изчислиха, че високо над вулкана, на хиляди метри височина, били изхвърлени 21 кубически километра разбита скална маса, която тежала повече от 70 милиарда тона — подех отново вулканологичната си беседа. — На мястото на експлодиралия вулкански конус зейнала огромна яма с диаметър около 4 километра и отвесни стени, високи близо 1200 метра.

— Пет години по-късно — намеси се пак нашият водач — при баща ми дойде Роберт Григс. Тогава бях вече седемнадесетгодишен. Разказахме му каквото знаехме за изригването. След много трудности Григс успя да стигне до подножията на Катмай. Когато се завърна от рискованото си разузнаване, на свой ред той ни разправи какво беше видял там. Смелият изследовател беше попаднал на невероятна пустиня. Сред огромни сипеи от розови и златисти пясъци от многобройни пукнатини със свистене се издигали струи от прегрята пара и газове… Той нарече тази фантастична местност Долината на десетте хиляди дима…

Катмай се показа неочаквано пред очите ни, като че ли изникна из студените води на залива на Кук. След няколко часа ние вече се заизкачвахме по неговите стръмни склонове. По едно време Пепито се наведе и вдигна къс от белезникавата скала, по която тъпчехме.

— Защо е такава тази скала?

— Изригването на Катмай било съпроводено с изливането на порой от капки стъкло видна лава, преситена от горещи вулканични газове. Милиони тонове от тях се изсипали на повърхността, разплискали се със скорост до 300 километра в час. След застиването на адската смес са се образували тези скали наоколо. Но това е по-особен случай. Обикновено при стремителното си разширяване прегретите газове и водни пари увличат със себе си скални материали и тестообразна лава, която застива при полета си във въздуха. По-големите късове, образувани от разпръсването на лавата, се наричат вулканични бомби, а по малките от орех — лапили. Най-дребните частички съставят вулканичната пепел. Чак след това страхотно начало бликва огнетечната лава и на широки потоци прелива надолу по стръмните склонове.

Катмай се издигаше спокоен, величествен. Наоколо владееше дълбока тишина. Но дали това спокойствие не беше пак така измамно, както преди експлозията от 1912 година? Никой не би могъл да каже това със сигурност. В знаменитата Долина на десетте хиляди дима сега само тук-там се дигаха нагоре прегрети струи… Вулканите имат свой език, но от него познаваме все още съвсем малко думи…

Когато на другия ден тръгнахме обратно към базата, Пепито се залепи до мене и ме обсипа с канонада от нови въпроси.

— Кой е най-високият действуващ вулкан в света?

— Мауна Лоа на остров Хавай. Той се издига на 4168 метра над морската повърхност, а под нея се крият още около 5000 метра. Това прави повече от 9000 метра! Кратерът му има диаметър около 6,5 километра. Понеже неговата лава е съвсем течна и лесноподвижна, отделяните газообразни вещества срещат малка съпротива. Затова тук не са познати внезапните изригвания с пепел, взривове и вулканични бомби. При усилване на вулканичната дейност той се превръща в огромно огнено езеро. Увлечени нагоре, свободно бликат величествени лавови фонтани, неспокойно се люлее стопената скала и като прелива стените на кратера, тече бързо по полегатите склонове на вулкана… За последните 100 години Мауна Лоа е изригнал повече от 1 милиард тона базалтова лава.

— Високи ли са тези огнени фонтани? — попита нашият водач, който беше виждал само вулканите на Аляска.

— На остров Хавай се намира и огромният кратер Килауеа. От време на време и това огнено езеро се раздвижва и с грохот изстрелва нагоре искрящи фойерверки, които достигат до 300 метра височина.

— Ехааа! — извика Пепито възторжено.

— В Исландия аз съм виждал такива вулкани, само че много по-малки — похвали се Майлз.

— Да, така е. Вулкани от хавайския тип има и в Исландия. Но Исландия е прочута сред вулканолозите и с пукнатината Лаки.

— Това пък какво е! — сопна се, както винаги, Майлз, когато ставаше дума за нещо, което той не познава.

— Понякога огнетечната маса блика не от кратери, а от широки пукнатини, които процепват земната кора на голяма дълбочина. След едно слабо земетресение в планината Лаки се появила пукнатина, която скоро се разширила много. Сред облаци от пепел земната кора се разцепила дълбоко и от страхотната рана, дълга повече от 30 километра, с грохот и тътен бликнало огромно количество рядка лава…

— Не съм чувал такова нещо… — промърмори пак Майлз.

— Нищо чудно. Това станало преди повече от 150 години… Огнените потоци се движели със скорост 50 километра в час. Този експрес на смъртта се понесъл към морето, като по пътя си унищожавал всичко. Горите пламвали моментално, езерата се изпарявали безследно. При това бедствие загинали, отровени от газовете, близо 10 000 души.

— Ясно, че с огнедишащите планини шега не бива — дълбокомъдро заключи Майлз.

— Както и не бива да се преувеличава опасността от тях — възразих му аз. — Създадем ли достатъчно гъста мрежа от наблюдателни станции, с въвеждането на все по-усъвършенствувана апаратура ще можем по-точно и по-сигурно да определяме вулканичните изригвания. Макар и с много труд, макар и бавно, изследователите ще проникнат в тяхната опасна тайна.